Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.04.2011 09:12 - Като човек в подобни села
Автор: cefulesteven Категория: Други   
Прочетен: 3106 Коментари: 5 Гласове:
43

Последна промяна: 06.04.2011 09:58

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
При последното преброяване в 197 селища не се е преброил и един човек. 

Къщата имаше здрави прозорци. И входната врата беше още заключена. Трябваше да я натисна с рамо за да влезем вътре. Едва не се препънах в купчина дребни вещи натрупани в антрето. Изглежда за всичко е нямало място в превозното средство, каквото и да е било. Беше останала и старата спалня, проядена от дървояди, огромна, напомняща излегнало се приведение. Имаше и един шкаф, а в чекмеджетата му открихме кабарчета, ръждясали ключове, капачки за буркани, от безалкохолни и бира. Килерът беше пълен с празни буркани. В най-голямата стая като бесило висеше кабел от измъкнат полилей. Стъпих върху парче от счупена саксия и ръба прерязяза подметката без да нарани крака ми.
-Внимателно! - казах на Ила, тя кимна. Не успя да ми отговори, едва сдържаше сълзите си. Май не беше добра идея. Ще намеря начин да й го кажа. Може би, трябва да тръгваме. Имам мрачно предчувствие. Не, не ми действа обстановката. Не очаквах нищо, по-добро. По-лошо: да, на много по-лошо даже бях подготвен. Да намерим стар, последен мохикан, оглушал и ослепял, който говори на вятъра и иска да чуе отговор от когато и да е било, за да умре спокоен, но вече отдавна не е способен на това. Да ни посрещнат глутница зли кучета или реки от плъхове. Да стъпим върху остатъците на рухнала скоро църква и пукота на прегазените стъклописи да ни накарат да погледнем в краката си. Да, очаквах и призраци. Истински призраци. Не вярвам в тях от детството си, всъщност не помня да съм вярвал и в деството си. Но дали тогава вярвах в призрачните села, за които съм чел в приключенски романи. Че ги е имало някога? Че не са художествена измислица? Че не са фантазиите на скучаещ, сърцат човек, опитващ се да предизвика интерес за да има живец в очите на някой като него, без значение дали ще види този живец? Всъщност, в призрачни села не вярвах, докато не осъществихме намерението си. Гледали бяхме по телевизията. Чели бяхме из блогове и вестници, дори в нашия седмичник, публикувахме историята на дългогодишен емигрант, решил да види дома на дядо си. Имаше и снимки. Но това, че знаеш, явно не е гаранция, че вярваш. Някои неща трябва да се преживеят, че да се приемат. Призрачните села, за мен, бяха едно от тези неща. Очаквах да намеря разлистена библия, с изядена от мишките страници. Очаквах празната кръчма да ме разстрои повече. Без глъчта на пияниците, тишината да прилича на вой на смъртници. Всеки предмет да ми говори, а празните маси да приличат на жестока истина. И изоставеното училище да ме разстрои. Но училище изобщо нямаше, а онова, което изглежда е било кръчма, толкова се беше обезличило, че приличаше едно от безбройните изоставени при самия си строеж здания с неясни функции, каквито съм виждал може би стотици пъти в живота си. Очаквах, очаквах, всъщност призраците се оказаха скучни. В никакъв случай стряскащи. Още по-малко пък мъртвилото депресиращо. В някои отношения изглеждаше по-живо отколкото в пренаселен градски център. Разказваше за някой махнал за сбогом и отишъл близо, не и умрял. Приличаше не на разпад, а на ремонт. Самата природа щеше да издигне отново зелените си стени, като рани да се свият улиците в тесни пътеки, докато зараснат в почти невидими белези – дебри, руините да бъдат погълнати от огладнелия поради бързия си растеж, живот.
Направихме и снимки. Доста снимки. Нито една нямаше зловещо внушение. С последните изглежда са си отишли и печалта, и ужаса. В много все още живеещи села е друго: там се усеща как и стените вибрират от отчаянието на обитателите си. Има хора, които всяка нощ, преди да загасят лампата се прощават с живота си. Разказвал ми е един, че като натиска ключа все едно се самоубива, тръпка преминава през него, разтърсва го като ток, сякаш сам със собствения си показалец е задействал електрическия си стол. Но не може да не изключи лампата, защото после сметката за ток ще го погуби. Смрачи ли се, никой не знае, какво ще последва. Идват и с каруци и коли. Не се боят, че вдигат шум. Влизат и във вече изоставените и във все още обитаемите къщи. Крадат, рушат. Убийствата из такива села, също не са изключение, а извършителите им остават неразкрити. Мирен човек, дълго не може да остане нормален. Нямаше кой да защити тези хора. Изглежда бяха твърде скъп проблем за скъсания джоб на държавата. Оставаше им да се спасят по единично и тъй като историите за седем самурая или седем уестмъна отдавна са само кинокласика, легедна за случващо се в други времена, в други ширини, в далечен изток, далечен запад, не и тук, начина беше, който има къде да отива, да отива. Който няма – също да отива, независимо, че няма къде. И без друго, ако не разбойниците, глада щеше да ги погуби, ако не и той, защото все пак става въпрос за трудови хора, оцелели при всички кризи, борейки се с капризите на природата, щеше да ги погуби самотата. Имах, имах впечатления за агонията на селата. Исках да придобия и за онова, което е след нея. Оказа се различно от това, което очаквах. Може би не е така във всички изоставени села, но в това се почувствах почти приятно.
-Като в стара таванска! - тихо възкликна Ила, още в началото, при навлизането ни в селото, изпълнена със същото, което чувствах и аз.
Прегърнах я.
-Приятно е. - провлачено й отговорих, искаше ми се да кажа даже „прекрасно е“, но не посмях.
Видяхме кладенец и се опитах да извадя вода, но толкова беше ръждясал синджира, че се скъса.
-“Край извора от жажда ще погина“ - засмя се Ила.
Зясмах се и аз, не че в крилатата фраза има нещо смешно. В пустош сме, но не и в пустинята. А и кофата, тъй смешно каза: „цоп“. Може пък и това да ни е спасило живота, кой знае какви бактерии има във водата. Не изглежда никак чиста. Имаме в раниците си и минерална.
От висналата до земята обрасла асма, не успяхме да намерим и един читав грозд. Зърната бяха прогнили и плесенясали, като обесени в израстъците. Един гущер пробяга през краката на Ила, тя изненадано писна и после избухнахме в смях.
-Поне едно куче да се разлае! - нацупено, но още усмихната рече.
-Или магаре да изреве.
-Или магаре да изреве. - съгласи се.
-Това не е мъртво село. Не е изобщо село. Няма мъртви и живи села. Има села или няма села.
-Това е стара таванска! - повтори думите си, за да продължи мисълта ми, Ила.
Кимнах и добавих:
-Складирани ненужни мебели в таванската на живота.
-В която ние като деца търсим нещо с което да си поиграем.
Целунах я. С тази настройка бяхме и тръгнали. Не толкова да напиша онзи очерк. Имах идея за такъв, но не. Все пак това не беше командировка, а ваканция. Можехме да си позволим море. Или кратка екскурзия до някоя от съседките ни. След като обаче толкова бяхме писали за онези умиращи села, решихме да прекараме поне два дни в мъртво. Изглежда до гуша ни беше дошло от шумотевица. Изглежда имаше нещо, което да си кажем, а за което не оставаше време. Как ли пък не. Живеем заедно. Работим заедно. Наистина човешкия живот е твърде кратък за да си кажат двама всичко, но защо пък е необходимо. Особено в случаите, когато двамата, освен всичко друго и мислят заедно.
-Можеш да напишеш нещо за онази кофа. Доста мрачна символика има в това нейно цопване обратно в кладенеца.
-Цопването и прозвуча смешно.
-Да, де, но...Няма значение. Или за прогнилото грозде. Прогнило е преди да узрее. Като много неща в живота. Ти можеш, напиши го.
-По-добре би се справил някой трубадур на виното и любовта. Май не ми се пише.
-На теб, ли? - подсмихна се, недоверчиво.
-Видях в живота си доста изоставени хора. По-тъжно изглеждат от едно изоставено село. Не видях нещо, което повече да напиша за болката и надеждата, отколкото съм видял при тях.
-Да поразгледаме още. - предложи.
Тъй стигнахме и до тази почти читава къща.
Така и не разбрах какво имаше в нея, но още с влизането настроението ни се преобърна, а Ила не говореше, защото заприказваше ли, нямаше да успее да сдържи сълзите си. Не, не е добра идея да оставаме тази нощ.
-Като, че ли е имала дух закрилник! - промълви след дълго мълчание Ила.
-Какво? - не я разбрах веднага.
-По-запазена е. Не забелязваш ли?
Да, забелязвах. Изглежда оттам идваше тежкото чувство. Все още витаеше усещане за живот в нея.
-Всички врати бяха отворени, тази не. Ние сме първите, които влизат в нея, след като е напусната.
Ила кимна.
Слязохме в кухнята. До печката с твърдо гориво имаше малка купчина въглища и накъсани вестници за подпалка. Събрах парчета, изтрих ги от прахта. На едно видях датата.
-Септември. Две хиляди и осма. - изрекох.
-Не е гаранция, че е палено с нови вестници. - досети се. - Сега знаем, че не е напускана до преди септември две хиляди и осма. Но не и колко след това е напусната. Всъщност има ли значение?
-Тази вечер ще можем да си сготвим. – опитах се да прозвуча ведро, не се получи – Но мисля, че ще е по-добре да си вървим.
Нищо не изрече, каза ми го с поглед: «И аз. Колкото се може, по-скоро, да си вървим!»
Не можахме да си спестим онова, което не искахме да виждаме. Получихме си отговора на въпроса, защо къщата е по-запазена. Дълго е живяло, след като е нямало вече кой да влезе в имота, защото и последните са напуснали селото. Дълго се е борило със синджира. Изглеждало е, че всеки миг ще го скъса. Кой знае колко зло е изглеждало за да опази къщата. Вероятно е нямало къде да го качат и къде да го заведат. Изглежда са се бояли да го пуснат, защото най-вероятно цял живот е било вързано. Бояли са се да не нарани някого. Ден след ден е огладнявало и отслабвало. Знам, обаче, че друго, по-силно от глада го е измъчвало. Чувствало е вина, вина, че зле се справя. Все по-яростно е защитавало имота, за да заслужи храната, която не е получавало. Като хората в подобни села. Като хората в тях, преди да скъсат синжира си.Все по-яростно е защитавало имота, докато накрая, най-слабо, събере онзи изблик на мощ, с която, като човек в подобни села е скъсало синжира си...И дотук са стигнали силите на песа...Само на сантиметри един от друг бяха прекъснатите краища.
Погледът ни беше привлечен от почти прекритата изцяло със зеленина колибка, след това видяхме скелета на едро куче.

   



Гласувай:
43



1. makont - Това остава след нас,
06.04.2011 18:30
пустош. Празните очи на изоставените къщи. Призрачни села, като призрачните кораби. Представяш ли си за тези къщи, земи, колко са се бъхтали, колко са се карали, колко са се опитвали да ги вземат за себе си, но нищо няма да занесем там. Философски е твоят разказ, а това с кучето накрая съвсем ме разстрой, защото те наистина са такива, предани до гроб, как са могли да го изоставят? Поздрав, Стеф за прекрасния разказ, остава любовта.
цитирай
2. cefulesteven - пустош. Празните очи на изостав...
06.04.2011 18:39
makont написа:
пустош. Празните очи на изоставените къщи. Призрачни села, като призрачните кораби. Представяш ли си за тези къщи, земи, колко са се бъхтали, колко са се карали, колко са се опитвали да ги вземат за себе си, но нищо няма да занесем там. Философски е твоят разказ, а това с кучето накрая съвсем ме разстрой, защото те наистина са такива, предани до гроб, как са могли да го изоставят? Поздрав, Стеф за прекрасния разказ, остава любовта.


Благодаря ти! А кучетата, кучетата са като душата...
Последното, което си е отишло от селото е едно горчиво, несправедливо чувство за вина, а с него си е отишъл и живота.

Ужасно е, което се случва и сега в бавно опустяващите села. Имай впредвид, че думите на онзи човек, който е чувствал при всяко натискане на електрическия ключ, че умира са съвсем леко редактирани, иначе има такъв човек и думите му са съвсем реални.
цитирай
3. miaa - Имам поглед от последното преброяване... Много е тъжно..
06.04.2011 19:33
Безлюдни домове, а старостта е безпомощна..С нейното настъпване се прекъсват не само нашите радости, а изчезват и надеждите.
Благодаря ти за мъдрия разказ, Стеф!

цитирай
4. cefulesteven - Безлюдни домове, а старостта е б...
06.04.2011 19:51
miaa написа:
Безлюдни домове, а старостта е безпомощна..С нейното настъпване се прекъсват не само нашите радости, а изчезват и надеждите.
Благодаря ти за мъдрия разказ, Стеф!



А можеше, можеше да има живот, още живот, в много от тези села.
С надежди, Миаа.
цитирай
5. mileidi46 - :((((
07.04.2011 21:07
Selata prizrazi se uveli4avat..za ujas na naziqta ni..
Po poslednoto prebroqvane na Vidiska oblast..naselenieto sa..80,000 du6i.Na zqlata oblast.
nqma nujda ot komentar.Predi 20 godini samo Vidin be6e tolkova...Tujno.No fakt.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 8406429
Постинги: 4392
Коментари: 35627
Гласове: 112535
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031