Денят е ясен. Пътят прав и чист. Нямало е друг по него. Водачът не превозното средство претърпяло катастрофа с фатален край е бил предпазлив шофьор. Не е установена авария в колата. Злополуката не прилича никак на злополука. А се случва не на друг, а на Албер Камю. Човекът поставил като основен философски въпрос, преди този дали вселената има три измерения, дали духа има девет или повече категории, въпроса за самоубийството, струва ли си или не, да бъде изживян човешкия живот. В «Митът за Сизиф» разглежда проблема от всички възможни страни, за да навлезе по-дълбоко от всеки друг в смисъла живота да бъде изживян, независимо дали откриваме или не смисъл, независимо от това колко абсурден е. И колкото по-абсурден и лишен от смисъл е, толкова по-ярка е искрицата надежда, заради която си заслужава живота да бъде изживян. Няма статистик способен да изчисли колко човешки живота е спасил този труд и влиянието му върху световната философия и култура. И все пак, автора му най-вероятно се е самоубил. Опровергал ли е с постъпката си творчеството си? Не. Защото самоубийството е формална дума, защото ако някой е извършил смъртоносното завъртане на волана, това не е бил той, а неговия палач, изпълняващ присъдата изречена в изместилото съзнанието му, обкръжение. Според една от версиите фатална се оказала критиката, която след Нобеловата награда, ласкаво го е определяла като завършен автор – нещо, което по-скоро го е подтискало, защото се е чувствал изпълнил най-доброто от себе си. Това би оправдало, че постъпката е извършена съзнателно, но ако не ставаше въпрос за автора на «Митът за Сизиф». В колата е било само тялото му, но не и мислителя изписал монографията.

Палачът има малко общо или няма нищо общо с онзи, който се е намирал някога в тялото. Преди години в родината ни нашумя случая със самоубийството на проф. Станчо Радонов. Един от най-добрите експерти по съдебна медицина. Ръководил екипите направили аутопсиите по получилите широк обществен отзвук случаи с Ангел Георгиев – Чората и сестри Белинейски. Безспорен специалист в областта си. Човек разбиращ от добре, по-добре настъпването на смъртта. На физическата смърт. Тялото му е намерено обесено на детска катерушка. Човек с ценза му и възможностите му би избрал за себе си, по-безболезнена смърт. Едно от най-добрите обяснения за страха от смъртта е дадено от Достоевски, според него, става въпрос за страх от това, че не знаем какво следва след живота и от физическа болка. А тук на Достоевски може да се вярва повече отколкото на всичко останало, което е написал, защото все пак е човек надживял смъртна присъда. И не е необходимо Достоевски да ни го казва. Чувстваме си го всички, защото ни е присъщо, защото част от инстинкта за самосъхранение е страха от физическата болка. Ако човек сам избира смъртта си ще избере възможно най-безболезнения начин, освен в случаите, в които не демонстрира нещо с тази смърт, както в случая с Тунис например, от който и започна вълнението в арабския свят. Тогава самоубиеца се е самозапалил, но то не е защото е желаел физическата болка, а защото е трябвало да привлече внимание. Медикът определящ по как е настъпила една смърт щеше да избере възможно най-леката, ако в този момент се е намирал в своето тяло. Но палачът който го е обсебвал, който с неговите ръце е извършил акта е нямал възможностите му. Разбира се, изписаха се из интернет, че е ставало въпрос за физическа смърт, вече толкова време нищо не се появи в потвърждение на подобни хипотези и разсъждавам придържайки се до официалната версия, която си остава и най-вероятната.

Никой не отнема живота си сам. Няма свобода в този акт. Винаги става въпрос за екзекуция.

В 1998 се лекувах за алкохолизъм в психодиспансера на Пещерско шосе в Пловдив. Влязох дни след като един невероятно силен физически и духом мъж е направил опит да прободе със счупено стъкло сърцето си. Не съм видял как се е случило, но чух достатъчно, чух и от самия него като се възстанови, че не помни нищо. Самият той любопитстваше и недоумяваше как се е случило. И тук не става въпрос за човек с хронично психическо заболяване, а за най-обикновен човек със семейството си и нормалния си живот, който не е имал никакви проблеми с психическото си здраве. Миньор по професия, наскоро съкратен, очаквал заплатите си с месеци. Изпаднал в депресия, навреме потърсил квалифицирана помощ. В психодиспансера в Пещерско шосе имаше свободен сектор и остро отделение. Рискованите случаи са в остро. Намирал се е, по преценка на специалистите, а смея да твърдя, че това наистина бяха специалисти в свободния сектор. И ако е имало начин да бъде забелязано, че той ще постъпи така, щеше да бъде забелязано. Само, че постъпката не е негова. Истинско щастие е, че екзекуцията се оказа неуспешна и този разкошен човек и до днес, най-вероятно все още е жив.

Трудно написах тези редове. Става въпрос за човек, чийто смях, ведро и енергично поведение и до днес помня, който ми прилича на много хора, с които се запознах в последствие при различните начини на живот, които съм имал. Те живеят с проблемите на повечето от българите, трудят се, грижат се за семейства, създават и крепят приятелства, по-често са вдъхващите се, отколкото нуждаещите се от кураж имат си най-познатата и най-скромната мисия на най-нормалния и най-реалния човек, не ми се иска никой от тях да си отива преждевременно. И наистина е много трудно да чувстваш думите си, когато става въпрос за нещо толкова свято каквото е живота им.

Написах тези редове, защото са малко случаите, когато някой може да говори след подобна близост със смъртта.

Не помни нищо. И мисля си, че е така с всеки от самоубийците. Защото никой не се намира тогава в тялото си.

Има друго. То не е човек. То е чуждото съзнание. Светът, неразумността, която осъжда, не познава и няма общо с жертвата, социалната агресия: близки и далечни, тези които лишават от свобода, тези които отнемат територия дори в тялото, тези които изместват духа, тези които газят до смърт Его-то, тези които отричат едно съществуване, свещеното право да го има, да се намира у някой човек. Отломъци от разпокъсани норми и стандарти. Писъци от улиците, телевизията, интернет, офиси, цехове и работилници. Волята на масата, изкревена през представите на едно уморено от борбата си с живота съзнание. Злокачествен сбор от действителността, намерила начин да нахлуе до забранени за нея, достъпи в личността.

Безцелното съдилище, търсещо си постоянно виновни. А осъдения може да бъде всеки един.  

 

 

Думите са изписани с болка, съпреживях и БЛАГОДАРЯ, че прочетох!!! ПОздрави!!!

Малко хора пишат за смъртта по този начин...Много ми хареса, истинско е.

Написал си го с болка...Истината ,често носи огромна тежест.И отговорност. С уважение!

Провокира ме снощната трагедия. Каквото и да се напише не може да се стигне до същността на състоянието през което преминават тези хора. Исках просто да "освободя въздуха от дробовете си", макар да знам, че не съм способен с написаното да направя нещо добро.
Благодаря ви.