Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.06.2011 10:56 - Български кървав кючек (откъс от романа)
Автор: cefulesteven Категория: Други   
Прочетен: 4397 Коментари: 12 Гласове:
27

Последна промяна: 16.06.2011 10:57

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Малко преди полунощ, започна тряскането и крясъците. Надежда не беше заспала, пречеше й силната музика от кръчмата. 

-Ако изобщо е музика!

Не беше права, просто ядосана. Кючекът, който натрапчиво пускаха отначало, секунда след края му, беше жизнерадостен и мелодичен. Вяра спеше дълбоко, лекарствата ли, ракията ли я повалиха, но по едно време даже спря да хърка, само дишаше тежко и хрипливо и миришеше умирисваше остро с потта си.

Надежда се въртеше и се опитваше да погледне весело на живота. Иначе при болките в кръста и това безсъние, нощта щеше да е ад. Започна да се унася, но я стреснаха. Ударите по вратата. Някой се опитваше да влезе и не успяваше.

-Кой е! – попита плахо. Вяра се завъртя, надигна глава и отново я отпусна.

-Отваряй, дърто! – гласът беше непознат, личеше, че е на много пиян човек.

-Какво искате!

-Отваряй!

-Моля Ви! – проплака Надежда – Нямаме нищо.

-Отваряй, чу ли ме, стара шафрантио.

Посегна към тежкият метален райбер и се запита, какво прави.

-Ще разбия вратата! – започна да я удря.

-Ще извикам полиция!

-Все с полиция плашите, кранти утрепани.

Докато й крещеше, през вратата, някой удари прозореца. Стъкла посипаха стаята.

Вяра се събуди с писък.

-Какво става! – извика уплашено.

-Искат да нахлуят. Двама са. Поне двама.

-Отваряйте, вмирисани трупове!

Нямаха телефони, нито едната, нито другата. Бяха абонати, но апарата на Надежда се развали преди седмица, апарата на Вяра още по-отдавна, а пари не им оставаха нито да си ги поправят, нито да си купят нови. Тази вечер им се стори смешно, като преброиха останалите седем лева и седемдесет и пет стотинки, след като и двете бяха взели пенсията, днес. Погасиха дълговете в магазина. Вяра даже започна да се заяжда с момчето, като намека й, че надписват сметките им, беше твърде открит. Момчето, предложи да извика баща си, истинския собственик на магазина и да се разберат с него, но Надежда го успокои, че няма нужда, а приятелката й е изкуфяла. То пък от своя страна им направи услуга, натовари в бусчето, провизиите които си закупиха и им помогна при разтоварването в къщи. Не беше лошо момче. И да надписват сметки, едва ли го прави, то. Всъщност двете познаваха от достатъчно години родителите му, за да имат подобни съмнения към тях, но просто шока от дължимата сума, която бяха натрупали с вересии беше твърде голям. Но веднъж се живее: купиха си двадесетина консерви с телешко и свинско задушено, пилешко с боб, скумрия и риба тон, пръчка сушеница, че останаха и за две кутии локум и една бутилка сливенска перла, а разточителството, което им се стори, че проявяват ги накара да се почувстват, като шопинг – мадами в мол. После като преброиха парите Вяра щеше да се разплаче, но Надежда взе да се киска и зарази и нея. Поне не пушим и бяхме достатъчно съобразителни да си вземем първо лекарствата, рече едната философски, а другата се съгласи. Болни и възрастни бяха. Често си казваха, че не се знае, кога ще си отидат, а без да опитат сушеница, локум и сливенска перла, щеше да е жалко да напуснат този свят.

-Броя до десет! Чувате ли, дърти патки! Броя до десет и разбивам вратата.

Чу се и гласа на другия. Звучеше съвсем налудничаво.

Рекоха си го с поглед. Направиха го едновременно. Не изглеждаше да имат толкова сила и нямаха, но ужаса я всели в тях. Блъснаха огромният шкаф до вратата. Надежда постави върху него и под бравата, трикракото столче. Пак двете заедно, плъзнаха скрина зад шкафа, шкафчето зад обувки зад скрина. Едва го напъхаха, защото беше останало малко разстояние между шкафчето за обувки и стената срещу вратата. Напълно бяха барикадирали цялото разстояние. И непознатите, дори да разбиеха вратата, а ключалката и беше здрава, трудно щяха да я отворят. Но когато започнаха да блъскат отвън, на двете ужасени старици, не се стори никак сигурно, че натрапниците, които и да са те, няма да успеят да влязат. Ударите бяха толкова силни, все едно имаха таран, а мебелите послужили за барикада, изглеждаше, че всеки момент ще се пръснат на трески.

-Оставете ни деца! – разпищя се Вяра – Ние сме просто две болни и възрастни жени. С малки пенсии, нищо си нямаме.

-Кучки! – чу се и ударите за кратко спряха. Вън спореха. Като, че ли обмисляха стратегия. По едно време повишиха тон и надвикаха дори кючека, който още не спираше.

-Престанете с тази музика! Престанете! Хората не могат да чуят, че викаме за помощ! Престанете с тази музика...-мърмореше Надежда и се владееше със сетни сили да не изпадне в истерия.

-Пие ми се! – чу се отвън, беше другия, а не този който крещеше да отворят.

-Моля ви, момчета.

През прозореца влетя камък. Дръпнаха се от стъклото. Силни ръце се показаха зад решетката. На Надежда й се прииска да ги цапардоса с нещо, но не набра кураж.

-Идвай тук! Тук, дай ми това...-говореше единия нападател на другия – Тази решетка няма да издържи! Чувате ли, бабета, тази решетка няма да издържи.

-Тази решетка е правил мъжа ми! – писна Вяра – Ще издържи и още как! Изчезвайте, че ще ви види някой и ще ви линчуват. Как не ви е срам, да нападате беззащитни старици.

Изненадващата контраатака, като че ли стресна насилниците. Отдръпнаха се от стъклото и млъкнаха.

-Пиие ми сее. – като огромна жаба протяжно провлачи, по-малко нападателния, до този момент.

Миг след това и останалите здрави стъкла излетяха, заедно с рамката от прозореца.

Остро парченце впи връх, на милиметри от дясното око на Надежда и тя изпищя. Вяра се беше тръшнала в единия ъгъл и ридаеше. Остатъците си кураж беше изразходила с последния яростен изблик, с който беше отблъснала, за минути атаката.

Отвън провряха лост и започнаха да пъшкат. Музиката беше спряла. Надежда набра колкото се може въздух в дробовете и започна да крещи:

-Помощ! Помощ! Помогнете хора! Нахлуват у дома! Нахлуват у дома...-очакваше най-малкото виковете да стъписат хулиганите, но те като, че ли не им обръщаха внимание, докато накрая, онзи който беше по-с всичкия си и не повтаряше само: “пие ми се, пие ми се”, а на развален български се опитваше да ги накара да отворят, сега съвсем сигурен в преимуществото си, подигравателно й заговори:

-Не разбра ли, че няма кой да те чуе! А и да те чуе, не му пука! Ти си една дърта, ялова кранта! Плюнките по пода на кръчмата струват повече от теб! Никой не те е@ва, бабо! – избухна в смях и едва сега старицата, осъзна, че и той е толкова пиян, колкото и приятелчето му.

Опита се пак да го примоли, но ако в началото искаше само да влезе, сега личеше, че насилието го забавлява. Не беше тукашен, щеше за толкова време да го познае, тук почти не останаха хора. Зле познаваше хората, особено ромите, тя живееше от месеци при приятелката си. Зле ги познаваше и все пак този не беше тукашен. Викаше му: “моето момче”, той бръщолевеше нещо на цигански и се хилеше. Другият ревеше като магаре, кискаше се и членоразделно изричаше само думите: “Пие ми се!”

С опитите си да разбият решетката продължиха най-малко половин час. Откъде намериха толкова сили, недоумяваше. Понякога идват от алкохола, но тези отдавна трябваше поне малко да са отрезнели. После пак започнаха да блъскат вратата. Спряха и Надежда си помисли, че това ще е спасението, но малко след това влетяха запалените бутилки през прозореца. Пръснаха се в стената. Пламъчета се разпиляха по цялата й повърхност и по тавана. Димът погълна ужаса. Остра кашлица като ножица, накълца на десетки парчета дробовете на Надежда. Тя се строполи на пода. Кашляше и се давеше в храчките си, а очите й лютяха. Поиска да изгуби съзнание, почти успя, но малко не й достигна. Сви се на земята. Направи опит да изчезне. Да стане малка като бобово зърно. За да гори по-малко. Пушека като че ли се разпиля в паметта й. Лютеше навсякъде. Болката замъгляше всичко. Стори й се, че е още малка, че не е живяла, че по бяла рокля тича, по зелена поляна, че е изпуснала хвърчило. После, че хвърчилото я носи, преди небето да се заоблачи, а облаците да я свият в юмрука си, да я свият тъй, че да я прегазят. Гърчеше се и недоумяваше, защо й се случва. Като светкавица проблесна дълбоко самообвинение, че е виновна, защото не е вярвала, че това се случва на други. Чувала беше коментари, преди още селото съвсем да обезлюдее. Случвало се из околностите. Оплакваха се и тукашни, че циганите им разбивали бараките из лозята и крадели каквото изобщо имало. Възмущавала се беше, колкото да се хареса на хората, но дълбоко в себе си, не вярваше и не искаше да повярва, за да не се тревожи напразно, че проблемите са толкова сериозни. На няколко пъти чуваше и по новините. Ругаеше, но бързаше да включи на друг канал. “Болна жена съм. Не съм с всичкия си. Нищо не мога да сторя, най-добре да не го мисля.”

“Защо човек е готов да повярва, само когато го сполети!”

Това беше последната й мисъл. След нея, като че ли пламъците я погълнаха. Болката беше разкъсваща, но отмина. Надежда се опомни на пода. Гадеше й се, а дробовете й още се пръскаха, но каквото й да беше запалителното вещество не се оказа достатъчно за да предизвика пожар. Димът се разсейваше, бавно, но се разсейваше. Малко, по-бързо, тя успя да възвърне самообладание.

Нямаше викове. Никой не блъскаше. Даже беше толкова тихо, че натрапилият се кючек, сега звучащ само в съзнанието й и се струваше заглушителен и по-дразнещ и от преди.

Повдигна се бавно. Нерешително се изправи. Ако влетеше камък през прозореца, можеше да я улучи и остави на място.

-По-добре, отколкото да изгоря жива. – каза си го, но страха от мигновената болка я скова, за известно време.

Набра сили и почти на скокове направи няколкото крачки до приятелката си. Клекна до нея. Вяра не мърдаше. Надежда потърси пулс, но не откри. Плътта не изглеждаше студена, но можеше ли в това състояние да прецени, а и смъртта при всички случаи е настъпила скоро. Поднесе пръсти пред устните на безжизнената. Не усети топлина и влага. Никакъв дъх. А може и да е жива. Аз съм една стара глупачка, не лекар. Просто е много сплашена и това е обяснимо.

-Чуй! Чуваш само мен, нали. Само мен. Аз знаеш, че имам гласове в главата и никога не съм сигурна, нито в глъчта, нито в тишината, но ти чуваш само мен, нали. Май са си тръгнали. Сигурна съм, че са си тръгнали. Чуй ме, какво предлагам. Онези може и да се върнат. Да потърсят помощ, знае ли ги човек. Най-добре, според мен е, да излезем и да изтичаме до комшиите.

Вяра мълчеше. Надежда пусна ръката й и тя тежко се строполи на пода. 

-Поне опита сушеница, локуми и сливенска перла.





Б. а. Бях в близост до хората, отразили първи трагедията, която вдъхнови конкретната глава на романа. 


 



Гласувай:
27



1. miaa - Много е силно и въздействащо!Поздравления,Сefulesteven!
16.06.2011 12:35
За съжаление, това е част от нашата, тъжна реалност.


цитирай
2. cefulesteven - За съжаление, това е част от нашата, ...
16.06.2011 12:49
miaa написа:
За съжаление, това е част от нашата, тъжна реалност.




Много ме шорика историята. Бях един от първите, които чуха информацията, преди още BG Север и БТВ да я оповестят. Цветан Цветанов беше в съседно на селото, в което се разигра трагедията. За да утешава хората подложени на ежедневно грабителство и тормоз. Живеещи в страх.

И това не е само в плевенско. Навсякъде из селата по България е. И се опитах да пресъздам ужаса на хората живеещи в подобни. Чувствах се, още се чувствам длъжен на тези хора.
цитирай
3. vmir - Отдавна се чудя защо никой не пише за реалността,
16.06.2011 13:23
вероятно повечето хора предпочитат илюзорността на новобогаташкото битие, но справедливостта изисква да се каже и истината, както и да се понесе.

Тъжни поздрави!
цитирай
4. divna8 - “Защо човек е готов да повярва, само когато го сполети!”
16.06.2011 13:29
Да, много хора реагират, когато "нож опре до техния кокал"...
И мълчат страхливо, когато пострада друг.
Изпитано на собствен гръб...

Истината българска е неизчерпаем извор за мъдри разкази!
Дано все повече прочетат поуката между редовете.

Вярата и Надеждата са сами, няма я Любовта на ближния
и Мъдростта човешка - да ги обедини...

Привет, Стефане!
цитирай
5. cefulesteven - вероятно повечето хора предпоч...
16.06.2011 14:10
vmir написа:
вероятно повечето хора предпочитат илюзорността на новобогаташкото битие, но справедливостта изисква да се каже и истината, както и да се понесе.

Тъжни поздрави!



От една страна е много по-трудно да се преосмисли реалността, отколкото да се използват вече добре разработени клишета.
Второто е, че трудно човек може да се добере до реална информация, ако не е в цетъра на събитията, но тогава има вероятност да напише такива неща, че никой да не му повярва, защото се е създала една масова лъжовна представа за действителността. В сюжета размесих и много биографични моменти, защото самия съм живял в гето. Прототипът на главния герой ми е много, много близък човек. Аз самият съм прототип. Точно, което се доближава до биографичното, масовия читател няма да поиска да повярва, че е истина. Защото е страшно.
Има и друго. Още когато обявих какъв роман съм написал, веднага ме обвиниха в ксенофобия. Без дори да съм го публикувал, че да бъде прочетен. А фактите за циганската престъпност 90% са напълно верни. Макар да става въпрос за различни случаи. Криминалната репортерка, която ги е отразила ми е колежка. След малко даже ще се видим. 10% са правдоподобни, а и все пак това е роман - трилър.
Но трудна е. :)
Благодаря ти.
цитирай
6. cefulesteven - Да, много хора реагират, когато ...
16.06.2011 14:13
divna8 написа:
Да, много хора реагират, когато "нож опре до техния кокал"...
И мълчат страхливо, когато пострада друг.
Изпитано на собствен гръб...

Истината българска е неизчерпаем извор за мъдри разкази!
Дано все повече прочетат поуката между редовете.

Вярата и Надеждата са сами, няма я Любовта на ближния
и Мъдростта човешка - да ги обедини...

Привет, Стефане!



Всъщност в романа ще спася Надеждата. Любовта човешка ще е в лицето на един болен младеж. Който спасявайки я, ще спаси и душата си. Макар да премине през доста изпитания и рискове.

Трудно е да се каже обаче, че края на романа е "щастлив".
цитирай
7. vmir - вероятно повечето хора предпоч...
17.06.2011 02:00
cefulesteven написа:
vmir написа:
вероятно повечето хора предпочитат илюзорността на новобогаташкото битие, но справедливостта изисква да се каже и истината, както и да се понесе.

Тъжни поздрави!



От една страна е много по-трудно да се преосмисли реалността, отколкото да се използват вече добре разработени клишета.
Второто е, че трудно човек може да се добере до реална информация, ако не е в цетъра на събитията, но тогава има вероятност да напише такива неща, че никой да не му повярва, защото се е създала една масова лъжовна представа за действителността. В сюжета размесих и много биографични моменти, защото самия съм живял в гето. Прототипът на главния герой ми е много, много близък човек. Аз самият съм прототип. Точно, което се доближава до биографичното, масовия читател няма да поиска да повярва, че е истина. Защото е страшно.
Има и друго. Още когато обявих какъв роман съм написал, веднага ме обвиниха в ксенофобия. Без дори да съм го публикувал, че да бъде прочетен. А фактите за циганската престъпност 90% са напълно верни. Макар да става въпрос за различни случаи. Криминалната репортерка, която ги е отразила ми е колежка. След малко даже ще се видим. 10% са правдоподобни, а и все пак това е роман - трилър.
Но трудна е. :)
Благодаря ти.


Много добър замисъл. Аз много мисля по това какво се случва и не мога да проумея защо много хора у нас пренебрегват тази възможност и дори се дразнят от истината. Че нали, за да се реши който и да било проблем, преди това трябва да се признае съществуването му!

Пожелавам ти успех!
цитирай
8. cefulesteven - vmir
17.06.2011 09:04
Благодаря ти.
цитирай
9. vmir - 8. cefulesteven,
17.06.2011 09:31
Няма защо, описал си усещанията и мислите почти 100% истински (само онова за връщането към детството ми се видя малко нереалистично, но не го изключвам като реална възможност, даже май е необходимо, за да не бъде погълнат човек изцяло от мизерията на действителността, финалното изречение също ме изпълва с противоречиви чувства, но знам, че са от пропагандата за "прекрасния" социализъм, защото баба ми си отиде без да е виждала морето и толкова много други неща). Въпросът за отношението към такова описание за мен опира до това дали у нас искаме промяна, или така си ни харесва. Имам предвид не изявленията, а реално желание, защото който иска, мисли, наблюдава и намира начини да се решава проблемите, а който не иска, знаеш какво прави.
цитирай
10. cefulesteven - Няма защо, описал си усещанията и ...
17.06.2011 09:46
vmir написа:
Няма защо, описал си усещанията и мислите почти 100% истински (само онова за връщането към детството ми се видя малко нереалистично, но не го изключвам като реална възможност, даже май е необходимо, за да не бъде погълнат човек изцяло от мизерията на действителността, финалното изречение също ме изпълва с противоречиви чувства, но знам, че са от пропагандата за "прекрасния" социализъм, защото баба ми си отиде без да е виждала морето и толкова много други неща).


И с баба ми по бащина линия, май е така: не е виждала морето. То тя е още жива, но твърде късно е и няма вече да го пожелае.
Вчера малко след като си разменихме отзивите, научих подробности по една още по-шокираща история. Може след малко в bgsever.blog.bg да излезе материала. Бях започнал фантастичен роман, с пътувания във времето, но по всяка вероятност ще го прекъсна и ще започна нов трилър по действителен случай. Мисля много по този вариант.
цитирай
11. vmir - 10. cefulesteven,
17.06.2011 14:21
cefulesteven написа:
vmir написа:
Няма защо, описал си усещанията и мислите почти 100% истински (само онова за връщането към детството ми се видя малко нереалистично, но не го изключвам като реална възможност, даже май е необходимо, за да не бъде погълнат човек изцяло от мизерията на действителността, финалното изречение също ме изпълва с противоречиви чувства, но знам, че са от пропагандата за "прекрасния" социализъм, защото баба ми си отиде без да е виждала морето и толкова много други неща).


И с баба ми по бащина линия, май е така: не е виждала морето. То тя е още жива, но твърде късно е и няма вече да го пожелае.
Вчера малко след като си разменихме отзивите, научих подробности по една още по-шокираща история. Може след малко в bgsever.blog.bg да излезе материала. Бях започнал фантастичен роман, с пътувания във времето, но по всяка вероятност ще го прекъсна и ще започна нов трилър по действителен случай. Мисля много по този вариант.


Нямам задоволителен отговор защо у нас описанията на злото като че ли не носят поука. Безнадеждността в романите на Кафка е непреодолимо обсебваща, но популярността му доказва, че сме склонни да се учим и от негативното, макар да не е ясно как. Винаги съм имал чувството, че "Бай Ганьо" се използва от мнозина като ръководство за добро поведение, но пък на мен ми действа обратно. През 1993 купих една книжка "Целият блясък на злото" от Николай Светлев, ако се не лъжа, и там той прогнозираше икономическа катастрофа за 1997 (то така и стана) и морална криза, стигаща до там, че една жена в повестта му си беше направила буркани с консервирано месо от починалото й от глад внуче. Надявам се, че това реално не се е потвърдило никъде, въпреки, че много други неща се потвърдиха напълно и явно можеха да бъдат избегнати, ако някой се беше замислил след книжката.

p.s.О, Боже! Наистина не знаех какъв е случая, докато пишех горното. Сега добавям този постскриптум, след като видях в bgsever.blog.bg за какво става дума. Съжалявам, но подобни ужаси се случват не само у нас, и хората на други места по света не ги крият ни най-малко.
цитирай
12. demonwind - Стефчо,
18.06.2011 12:10
помниш ли времената, когато по кварталите обикаляха едни чичковци с червени ленти и айдуците и мангалите си стояха на задниците? А помниш ли кмета на Галиче Ценко Чоков (един от любимите ми кметове от началото на прехода), който биеше катилите, вързани на позорен стълб в центъра на селото, с верига с кукички (сиреч правеше кожата им на паздер)?
А чувал ли си за отрядите на Ернст Юлиус Рьом в Германия през 30-те години на миналия век? Ето това ни трябва, за да може държавата да тръгне. Само че ги няма българските Адолф (Фюрера и Айхман), Хайнрих и Йозеф... За съжаление... А бабите и дядовците ни треперят в домовете си, докато потомците на Онези живеят в приказните си селца и градове в могъщата си държава.
А май и нашата държава също беше могъща? Някога...

Поздрави!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 8405467
Постинги: 4392
Коментари: 35627
Гласове: 112535
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031