Един от тълпата

 

Няма ме, какво ли диша и говори,

пулсира, плаши се, мълчи,

държи се на проядения корен

и мъчи се да разцъфти.

Кое кафето пие рано,

обявите за работа чете,

с перо разчепва стари рани

и още кръв от тях тече,...

и текват думите, и чуруликат, и ухаят,

и краят се отлага, има и мечти,

опомня се, пробужда се, желае,

прегазено копнение шепти,

а щепотът във крясък преминава,

откъснат от гърдите е почти,

но миг пред страховитата изява,

съзнава, че безсилният крещи.

 

И свива вопъла като бележка,

написана на смачкан лист,

безкрайно е, безкрайно тежко,

потъпкан да останеш чист.

 

2001

С уговорката: Не съм истински поет! Това не е "истинска поезия".  

ти още ли функционираш?!

И го прочетох отново. Просто не е честно, еднакво добре и силно да ти се отдава и мерената реч и прозата.
По принцип съм много пестелива на комплименти. И на коментари.
Браво, градски.

Нещо на себе си,или на някой друг...Бъркаш писането със състезание.Много си се разбързал да се самооценяваш...Във всеки случай-това се прави от читателите,а не от тебе,каквото и да си представяш,че вършиш!

Много хубаво стихотворение...много добър ритъм и мисъл както и в другите....Браво.....не ги слушай тези, които само се опитват да ти втъляват глупости---нямат си публика и завиждат---толкова са прозрачни

Щом толкова вълнува.Истинска е.Но ти знаеш,че е така.