В началото и харесваше. После й омръзна. После й се гадеше. После престана да го слуша, но го чуваше. Не желаеше, но го чуваше. Блудкаво чувство плъзваше от гърдите й надолу. Искаше й се да го убие. Да го хвърли на лъвовете или да обърне тигана с нагорещеното олио отгоре му. Минаваше й. Кряскаше му....

Целият разказ

Brat mi prekalqva6 sas sravneniqta. 6te haresa na vsi4ki jeni, ama si li4i 4e si bez gadje. Nedei taka, vsqka jena si iska vnimanie i nqma lo6o da q bogotvori6, a ne da si racionalen- ti kakvo iska6 da i kaje 4e smardi, a 4e ne e boginq? Tova li e na4ina?

На мен разказа ми харесва. И честно казано предпочитам да забелязват мен, а не илюзията за това каква някой би искал да ме вижда. Този герой не обича героинята, а обича любовта си към нея. Можеше да е всяка друга, и тя го разбира. В едни добри отношения трябва да има и малка доза неудовлетвореност от партьора, за да може той да се стреми към нещо, по добро. Има една хубава българска поговорка: "Когато човек нареди всичко в дома си-умира" Така е и с хората.
"На всяка жена би и харесало, но никоя не би го понесла" - този.
:-)))
Браво майсторе!!!
Страхотен разказ!
Отново!

Думите! Така са ценни те, и нужни, чертаят хоризонтите на нашите въжделения, опровергават нашите страхове, помагат ни да се идентифицираме.

Но те са само думи. Не сигат. Не пълнят съдовете на душата изцяло. Има нужда от внимание, от жива обич, от действена нежност.

Разказът на Стефан насочва именно към този проблем. Нежният съпруг всъщност обича себе си, обличайки всяка своя мисъл в аромати и красота. Той се извисява над бита, над естествената грижа за другия, над истинската любов. Изживява обичта си в някакъв ефимерен свят, който е привлекателен, но не и за постоянно убежище. Когато се налага да прояви грижа за красотата,, превърната в цвете, може би под магията на думите му, той се оказва инфантилен. Това е истината за него. Лустрото не стига. Лицемерието няма пресечна точка с любовта нито с красотата. Фантастичният елемент в разказа подпомага да се изрази посланието за повече внимание към живия човек, а не към метафорите, които крият безсилието ни да сме истински и топли.

Не знам дали авторът разбира , или не от женски души в живота си,защото това е друга тема на разговор, но в творбите си е проникновен и дава отговор на много от моите въпроси. Има един популярен автор- Марти Ларни, който със същата обич и грижа пише за жената, спасявайки я от заблудите, на които я обрича участта и да бъде едновременно украшение и слугиня.

hubavo e, malko tyjno i nqma znachenie dali imash gadje ili ne za da razberesh nechiq dusha;)

съмнявам се, че анонимният е прочел достатъчно за да може и теб да разбере, но ми се иска да спомена и името на датският философ Сьорен Киркегор който също живее и умира самотен, а е написал едни от най-хубавите и дълбоки страници за любовта.
Иначе анонимния нито познава личният ми живот, нито го интересува, неговите приказки са за пейка в градината на бутилка разредена с лимонада водка, с още няколко пъпчиви пубера или пред входа на блока с клюкарките с нацепените вени.

маичка,

приемам мнението ти като мнение на една изключителна жена и добър психолог.

iavanis

благодаря ти, спомах вече Киркегор, доколкото за разказа, раздвам се, че ти хареса.
Жената е и като цвете, но е и много повече от всички градини, не можеш нито да си я закачиш на ревера, нито да я мушнеш във вазата. Всяка обича да е идеализирана, но всеки идеал е твърде тесен за истинската природа.