Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.02.2009 11:44 - Пътят на болката
Автор: cefulesteven Категория: Изкуство   
Прочетен: 4776 Коментари: 8 Гласове:
0



Открих способността си, случайно. Никога не съм предполагал, че я имам. Резервоарът ми се изпразни напълно край едно затънтено селце. Взех сака на рамото и оставих колата отключена. Така смятах да направя където и да беше се случило, а то беше неизбежно. Дори и да имаше бензиностанция, нямах пари в себе си. Имах дрехите на гърба си и още един чифт в сака. В селето беше оживено, един подпийнал възрастен човек ме подпита накъде така, а отговора не знаех и аз самият и се получи много забавен безсмислен диалог, но съдбата ми се усмихна. Покани ме в дома си. Бабата нямала да има нищо против, щерка му даже сигурно щяла да се радва. На горният етаж имал свободна стая и достатъчно вино, да изкараме до сутринта. Жена му не беше на същото мнение относно гостите, а момичето не можеше да си каже и малкото име. Имаше толкова силно главоболие, че в първият момент си мислех, че е с лицев парализ, тъй беше сгърчено лицето й. Трудно се разбираше, че се опитва да говори членоразделно. От гостоприемният й баща разбрах, че се е случвало често напоследък. Стана ми мило, момичето приличаше на лястовиче. Чернокосо, свито, слабичко, раменете му сгънати напред сякаш се опитваше да затвори тялото си като врати. Много го болеше, почувствах леко хапене по клепачите, това беше болката му. Никога не съм подозирал, че мога да го правя. Вдигнах ръце и започнах да смуча болката, първо ми достави наслада, чувствах я като лека възбуда, задвижи кръвта ми, докосна точки на тялото ми за които съм забравил, че могат и да чувстват, обля ме топлина, но постепено тръпката се изостри и почувствах болката й. Такава каквато я имаше тя. Не помня остатъка от вечерта. Събудих се в гостната стая на зазоряване. Момичето ме гледаше със страхопочитание, а баща й се опита да ми целуне ръката, но не му позволих. Това беше най-приятната ми вечер от много дни насам. Реших да си тръгвам, но ме помолиха поне да закуся при тях. После от дума на дума се стигна до шиповете на съседката, много мила старица. Не чаках втора покана, ръцете ми треперяха от вълнение като на алкохолик или като наркоман които очакват поредната доза. Обяснимо ми се стори, исках да разбера докъде си простират способностите ми. С момичето може да е било изключение, да сме намерили друга близост. Възможно е феномена да не се повтори. Когато болката от шиповете й ме сряза бях щастлив. Свлякох се на инвалидната количка която понякога ползваше, сълзите ми течаха, но виждах през тях света светъл. Три часа болката ме тресеше, а после я неутрализарах и в себе си. Вечерта помогнах на фелдшера да извади сачмите от крака на учасник в пиянските оргии на ловната хайка. Не ползвахме изобщо упойка, а раната беше дълбока, много дълбока и го чувствах. Чувствах и инфекцията от смазката и изгорелите газове, вдигнах температура. Ловецът изобщо не почувства как се раздели с оловото и се шегуваше когато препаднах.
На другата сутрин фелдшера ме взе със себе си в съседното село. Каза, че ще си е чисто детски героизъм, но не винаги думите му се хващали и все имало деца които бягали от ваксините, а тетанус никога не е изключен, най-малко пък при тези първобитни условия на живот. Наистина първобитни бяха. Не знаех, че още има такива райони. Дори на всякъде нямаше канализация. Странно, но това ме караше да се чувствам по-добре. Както и болката. Тя ме облекчаваше. Забравях проблемите си и разбрах, че не я поемам заради хората, а заради себе си. Докато изпитвах болка забравях. Не исках и да си спомням, но освен всичко останало се чувствах нужен и поведението ми не приличаше на безцелно бягство. Оказа се, че младият медик е подценил болката. Държах ръка след ръка и децата за пръв път се опитваха да се прередят, а някои съжаляваха, че не могат да минат и втори път под иглата. До десетата инжекция беше забавно, но не ми беше ясно откъде се взеха из това мъртвило толкова много деца. Направи ваксини на цели десет набора. Към петдесетата инжекция едва се държах на краката, а той едва си движеше вече ръката, но се шегуваше с мен.
“Хайде, дръж се като голямо момче. Почерпката довечера е от мен, заслужил си я, а и погледни. Затворгващо е…”
Беше излъгал децата, че се подлагам на болката им заради тяхна рисунка и което не иска да я почувства, да ми нарисува на блоково листче, нещото което харесва най-много в живота си. Направи го с цел да не се пререждат и да не се блъскат, но подаръците им наистина ме правеха по-щастлив отколкото ме правеше и болката от която ги лишавах. Къде щях да пазя тези блокови листчета. Бяха толкова трогателни, толкова детски и чисти. Само ме разстрои този сантимент. Казах да минават по-бързо, че нямам време.
Вечерта изсмуках болките от силни колики при бъбречна криза, а когато отминаха спах като къпан.
Продължих до следващото село сам. Славата ме изпреварваше. Появиха се куци хора, очакваха да ги вдигна от крака, но аз само можех да облекчавам болката. На това не бях способен. Възрастни жени се кръстеха, други ме питаха за свои близък или роднина, ще живее ли, къде е, ще се омъжи ли дъщеря им, ще се разведе ли сина им, ще спре ли да пие зет им…Все неща за които не можех да помогна, но имаше една навехната ръка, един кравар със счупени ребра и едно дете с много лош зъбобол. Не бях вадил зъби, но някак си щях да понеса болката. Измпровизирах сам длета от лозарски клещи, стиснах зъби, и понесох болката. Подържах малко пръст близо до раната, ужасно болеше. В следващото село водата изглежда беше натровена, стоях десетина дни докато минат разтроиствата и от този ден нататък спомените ми се губят между болката и вътрешното удоволетворение. Спомням си, че облекчавах страдания от тумори, веднъж спасих през очите ми прерязал си ръката на банцига човек. Нямаше да издържи до пристигането на медицинската помощ. Преди да го качат в линейката побързах да се изнеса. Не исках да се разчувам. Вече отдавна бях забравил от какво бягах и от какво се криех, но не исках и да ми го напомнят. Ако бях станал медийна звезда, това неизбежно щеше да се случи. За това обичах и по пустите райони и малките села, но не следях пътя си. Той сам ме отведе до онзи голям парк в близост до дома от който преди повече от година бях избягал.
Видях вратата на блока да се отваря. Една стройна млада жена с къса светлозелена пола, излезе навън буайки детска количка. Усмихваше се отнесено. Денят беше много ведър. Искаше ми се да я прегърне. Сигурно и тя го желаеше.
Не го сторих, не се приближих до нея. Нямаше да успея да понеса болката която бях причинил.




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. thedarkangel1977 - някой май е чел наскоро "мъ...
23.02.2009 16:55
някой май е чел наскоро "мъртва зона" на стивън кинг :)
ела отнеми и моята болка... няма да те боли много, обещавам ;)
цитирай
2. cefulesteven - . thedarkangel1977
23.02.2009 17:23
О, не "Мъртва зона" съм го чел доста отдавна, наистина впечатляващ роман. Фантастичният елемент в случая е доста експлоатиран. Подобен имаше и Кир Буличов в разказа "Сподели с мен", а там буквално става въпрос за отнемане на болка както в случая. Темата с поемането на болката или проклятието си е почти библейска, а и навярно и преди Иисус е имало хора за които се е говорило, че го владеят...

А аз, за себе си се надявам да го правя и с разказите:)

А за твоята болка...:) щом обещаваш, вярвам ти, че няма да ме заболи:))))
цитирай
3. mamas - Стеф, това е различно!
23.02.2009 17:25
На каквото и да прилича(възможно е), неочакваният финал си заслужава прочита.
цитирай
4. cefulesteven - mamas
23.02.2009 17:28
Различно е разбира се. Чел съм тези произведения, знам какво пиша. Фантастичният елемент изобщо не е оригинален, използван е, използван е...Друго е важно в историята. Душевната болка която причиняваме, по-силна е от физическата. Лечителят не може да излекува себе си. Чувството за вина го кара да поема чужда болка, да страда заради други хора, само да измести с тази чужда болка, своята, реалната, която е по-трудно поносима.

:)
цитирай
5. mamas - Стеф,
23.02.2009 22:47
благодаря ти за този отговор, макар да имах друго предвид - че този разказ е доста по-различен от останалите, които пишеш напоследък.
цитирай
6. cefulesteven - . mamas
23.02.2009 22:53
Обърках се, защото следвах мисълта започната от горе. Този не е толкова нов, но ми отваря една пътека през новите, за още по-нови.

Благодаря ти, Мамас. И усмивки, усмивки...
цитирай
7. анонимен - ела хикари
24.02.2009 08:46
стефане, шаманстването не е игра за пораснали... игра на приемане и предаване на енергии. без пречистване знаеш икони не се рисуват, аз ли да ти го казвам?! Милосърдието не е достатъчно, за да отнемеш нито физическата нито духовната болка - Исус е понесъл болките и греховете ни на кръста някои свети хора също го правят но винаги се минава през пречистване - не говоря за пости. самотата е най малкото условие, защото винаги се взема, за да се даде. моля се за теб.
цитирай
8. compassion - Знаеш ли какво е болка?
24.02.2009 16:58
Обратната страна на всяко чувство е болка;
всяко преувеличение ражда болка;
всеки недостиг и всяка липса е болка;
всяко начало и всеки край е болка;
всяко пристигане и всяко заминаване е болка;
...не искам да продължавам...
всеки ден срещам все болка...
как искам да я прегърна, да я утеша, да я обикна...
сигурно като всички и тя това търси навсякъде...
и почувствала се приета може да престане да боли.
Така ТЕ разбирам,
така Я разбирам....
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 8404402
Постинги: 4392
Коментари: 35627
Гласове: 112535
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031