Жилищна измама. Случвало се и то не само на другите. Колко просто било. Да се окажеш на улицата. Не е толкова страшно или не се разбира колко е страшно. Тези улици са ми познати, минавала съм по тях хиляди пъти, пазарувала съм, сядала съм и съм пила кафе или дори не съм дочаквала кафето, ето в това барче беше. Бавно обслужваха, денят зноен, откъде се връщах вече не помня добре, но седнах колкото да изпуша цигарата. Онзи магазин някога беше интернет клуб, преди това доста хубав ресторант, а още по-преди книжарница. Купувала съм си книги като ученичка от възрастен чудак, за който се говореше, че знае всички земни и небесни езици и преди книга да е получила единният библиотечен номер, преди националните библиотеки той вече е научил за изданието. Наричаха го Ганди. Отдавна е покойник. Тук не са продавали цигари, беше си просто прозорче на изба, тогава, а после все оттук си купувах. Ще си купя и сега. Последна кутия. Най-последна. Все така казвам, но тази ще е наистина последна. Иначе ще се изкуша, студено ми е. Ще вляза и ще изям една чорба, а точно сега не искам. Ще ми се пригади, а и без друго повръщам. Ще ми се пригади, защото единствена от всички ще съм на топло и ще ям чорба. Имаме пари, сега всички имаме. Имаме толкова, колкото никога не сме носили в себе си. И тримата, без котката, но тя няма джобове. Най-тъжно ми е за нея. Най-тъжно. Не беше излизала от къщи. Да я бяха осиновили. Тя си беше като дух на къщата. Една кутия вайсрой. Къде да седна да изпуша цигарка? Ще пуша в движение. Само да не направя впечатление и отнякъде да изникне познаиница или познайник и да ме попитат как съм! Този въпрос повече ме тежи от студа. Не знам какво да отговоря. Наистина не знам. Толкова неща имам да казвам, че аз се оплитам в тях. Да, трябваше да се настаним. Документите са окей. Всичко е както трябва, но един нов съсобственик на имота в идеални граници, братовчед на момчетата от които го купихме има други виждания по въпроса и според него или трябва да летим и да минаваме през стени или да доплатим нещо, което вече не сме способни, а и не гарантира с нищо, че няма просто да си пребере парите, а ние пак да не влезем в дома си. Продадохме нашият за да вземем този. Изглеждаше изгодно. Още не прилича на истина. Тези улици са ми познати, минавала съм по тях хиляди пъти, а сега съм като в чужд, напълно непознат град. Пътувах на младини, студентсвах, а после учителствах из страната. Същото чувство като че ли си другаде. Очаквам да отворя очи. Кошмар да е било, но какво му е по-различно от кошмара, след като е всички мои страхове, не знам, но е ясно усещането, че от този кошмар събуждане няма. Ето я вестникарската будка. Тук работеше в последните месеци големия ми син, но вече не става. Аз ще съм на негово място, нищо че съм пенсионер и не по болест като малкия ми син. Единият сега е при свой приятел, ако всичко върви според очакванията му, ще започне работа на мелницата. Другият сега отново е пред гишетата на ТЕЛК, дано не се изгуби. Той почти не излизаше от къщи. Ама как е могъл да виси цял ден на това течение. От всякъде духа и свири. Как не са му замръзвали пръстите. Не само вършеше работата си тук, а и пишеше свои разкази. После ги пуска в интернет. Няма клиенти още. Рано е. Какво да взема да чета? Все едно, новина за себе си, няма да намеря. Честно, не е толкова страшно, колкото винаги ми е изглеждало. Реално още нямаме покрив. Онова в което сме намерили убежище бункер ли е, какво е, но не е само за нас. Нощно време имаме къде да спим, но през деня е абсурд да се стоплим. Твърде шумно е, а и пренаселено. Каквото имахме за крадене, вече е изпокрадено или изпотрошено. Имаме само това на гърбовете си и по джобовете си. Но не е, не е толкова страшно. Може би ме е страх, твърде ме е страх да се страхувам, защото уплаша ли се наистина ще полудея от ужас. Може би, може би...
Има и друго. Дори не знам къде са точно сега двамата. На топло ли, на студено ли, говорят ли с някого или също като мен раздвоени преминават покрой чорбарницата без да посмеят да се нахранят. Имаме и тримата, достатъчно за месец, че и за повече, а после не е ясно. Не знам къде са и какво правят, но ги чувствам по-близко до себе си от преди. Изпитанието дойде като че ли да ни покаже, че се обичаме, че имаме някого до себе си.
Преди единият потънал в изкуството си, другият в болестта си.
В два различни изолатора, приличащи си по това, че и в двата няма надежда. Не дом изгубихме, а свят който ни пазеше. Но сега под небето, като че ли се пробудихме и тримата, за да намерим начин да опазим малкото и последното, което не бива да се изгуби: Любовта.
Малкият много се притесни за котката, прибра я някога бозаеща от мазетата. Не познаваше живот извън стените. При събитията беше най-уплашена от всички. Целият й досегашен живот мина като домашна котка, но май породата й се пробуди. Хукна веднага из улиците, изглежда жизнена. Все едно е друга котка. Вижда се, че се чувства добре и в своя среда.
За нея най-ми е жал!
честита баба марта и вече ( никакви такива тъжни истории да не се случват на тази майка и на синовете й)
Честита Баба Марта, Еми.
"Истински неща не се случват на фалшиви хора."
И колко още неща тогава, които се родиха в спонтанен разговор по кю-то.
:)))
И благодаря на Бог, че ме познаваш и те познавам!
Поздрави. И благодарности. :)))
01.03.2009 16:25
Сега, без да си изкривя душата, искам да ти кажа, че в този художествено описан епизод и от моя живот, не съм бил чак толкова нещастен. Имах много шанс в малшанса. Много щастие открих в нещастието. И сигурно вече се досети, че този път разказвах от името на майка. Тя е прототипа. Мисля, че заслужаваше този разказ. :)
01.03.2009 16:39
Развълнува ме, Стеф...макар вече да знаех някои за някои моменти от описаното...
Поздрав за майка ти, за смелостта и...
И като, че ли тъй е с всичките ми героини.
А тази моя обич бях пропуснал, да разкаже за себе си, чрез мен.
01.03.2009 20:33
Но утре ще й позвъня от работа.
Когато се събудя, тя вече ще е на вестниците.
Но днес с образа й, мисля, че поздравих всички жени като нея.
Благодаря ти. Ще й предам целувката.