Щеше да ме съблече с музиката си. Не се случи само защото бяхме в изискан пиано – бар, а не стриптийз – клуб. Не свиреше, а милваше със звуци. Импровизираше класически пиеси в джаз вариации. Не можеха да бъдат повторени, дори да запишеше някой нотите, не можеше по тях, повторно да се изсвири същото. Добър музикант съм, но макар да нямам абсолютен слух в тези минути бях една свръхчувствителна мембрана. И не се заблуждавах, чувах това за първи и за последен път. Единствена го чувах. По същите ноти би могло да се изсвири друго, което много прилича на това, ала не е. Защото важни бяха пръстите му. Емоцията която изтичаше от тях и те милваха клавишите, а не свиреха по тях. Той се любеше с музиката. Събличаше тишината и изваждаше от нея копнеещото й тяло. А то на стройна богиня с дълги крака, с малки гърди, но сочни зърна, набъбнали до експлозия която не пламък ще разпръсне, а излее изгрев като еликсир. Престъпяща из небесни гори, дирижираща с черни къдрици всемира. С палава усмивка и закачлив нрав. Приличаше толкова на мен. С музика я изписваше, от тишината разголваше и сякаш съблече от тишина, дълбоко заспала в мен, непозната моя фриволна двойница.
Малко човече, не приличаше на мъж. Краката му едва стигаха до педалите. Сакото му с няколко номера по-голямо. Нещо в стойката, в движенията му тийнейджърско, а лицето му на шестдесет годишен, доста познал от живота гаснещ палавник. Стичах се по себе си, цяла бях пъпки, те се пръскаха. Ноти овлажнени в сладост. Седнах до пияното, сложих чашата коняк отгоре му. Неволно съм кръстосала краката така, че да открия повече. Чашата остана пълна. И без друго бях пияна, а опиянението по-топло от всякога. Огнедишащо. И с еротичен дъх. Казах му го през смях. Но бях сериозна. В очите ми можеше да го прочете.
-Не ми е пианото инструмента. – въздъхна.
-Ти ме сваляш. Давай направо.
-Наистина не е пианото инструмента ми.
-Убиваш ме, не ме сваляш. Сигурно е забранено със специален закон да се докосваш до инструмента си, защото ще предизвика космически катаклизми или най-малко ще предизвика масова вакханалия.
-Клавишите са инструмента ми, не пианото.
-Роял.
-Роялът колкото пианото. Виж листата след дъжд са друго и когато са изсъхнали почти изгорели от зноен ден. Тревата, компютърната клавиатура...
-Компютърна клавиатура?
-Особено, ако е стара и захвърлена. Между два боклукчийски контейнера се свирят най-добрите импровизации на “Одата на радостта”
-Май си тъжен.
-И клетките...
-Птичите?
-Да. Именно птичи клетки са белтъчните. В тях има птички – духове. Мога да ги отключа и те пеят.
-Фукльо. Сладък фукльо.
Засмя се, пуснах ръка под масата. Плъзнах я по бедрото му. Какво правя? Та аз излязох за малко. Имам семейство. Чакат ме в къщи. И забравих гювечето във фурната. Моят ще се сети да я изключи, но трябва, трябва да се прибирам. Трябва, а не мога. И флиртувам с някакъв...извънземен. Меко казано, не красив, а напротив.
-Защо го правя? – попитах го, като че ли той знаеше отговора.
-Защото те повиках.
-Ти?
-Мелодията се чува много по-далече отколкото предполагаш.
-Аз трябва да се прибирам. Повикай друга! – това му казах, а вътрешно крещях: “Не ме пускай, не ме пускай!”
-Не виках точно теб, а тази която ще ме чуе.
И тогава видях като блясък в очите му чувството. Огнедишащо. И с еротичен дъх.
-Аз...аз случайно влязох в бара. Сложих нещо във фурната, то става бавно. Не сме пиячи в къщи. Рядко зареждаме и свърши ли, може и да не се сетим да купим, докато не ни се наложи да потърсим. Имах нужда от глътка. Тресеше ме. Всъщност, скована съм напоследък. Глътка за да ме освободи.
Вдигнаха се сякаш капаци от мен и бях блестящи клавиши. Докато му обяснявах, че не ме е викал, осъзнах, че ме е викал. Чувах, чувах тази мелодия и потрепвах. Още в къщи потрепвах. Водеше ме звука. И конякът изобщо не близнах.
-Птички заключени в клетки! – отнесено рекох.
-Мелодията – затворница. – отвърна ми.
-Какво е тя?
-Просто желание.
-Огнедишащо. И с еротичен дъх.
-При теб, да.
-Но аз съм отговорна жена...
-Именно. Мелодията умира.
-Не, изгаря ме.
Цяла бях клавиши. Набъбнали, възбудени, разголени и луди за джаз.
-Ще го направим. Ще ти се отдам. Не съм го правила.
-Не си ти, а мелодията.
-Чувството.
-Огнедишащо. И с еротичен дъх.
Замаяна бях, не помня през кои улици ме водеше. С най-малко глава по-висока от него. Както го бях прегърнала, имах чувството, че нося мокро яке под мишницата. Разумът ми се смее, надсмива ми се. Намерила съм си мъж за прегрешение, но в същото време съм набъбнали, възбудени клавиши, а ласките му, малко по-късно, в онази таванска, ме разтвориха в мелодия.
Минута – две или пет – десет, не помня, приличаше на любовна игра. На много нежна и страстна любовна игра, но след това беше нещо друго, по-нежно, по-страстно. Не може да се нарече любовна игра, няма име. Станах огромна. Цялата нощ бях, обвила видимото, а тя дъждовна и всяка капка от възбуда. Нямах тяло, а чувствах с всички тела. Обсебвах ги и нагарчах и горях в тях и всички трепети на земята усещах. Бях мелодия. Виждах тялото си от високо, а то десетки хиляди клавиши под пръстите му и той свиреше по тях и от тях се отделях. Пленената, непознатата. Изначалната. Самият екстаз, а когато отмина, поисках да се прибера в тялото си, но не успях.
Не знам какво се е случило с него. Предполагам се е прибрало у дома. Но аз не се завърнах.