Постинг
19.04.2009 10:30 -
Нощни очи
Оставаше ми само пресечка до дома и изведнъж се озовах другаде. Бях с приятели, поливахме първата катастрофа на един.Всичко минала без натъртване и драскотина, само с леко ожулване на колата, но истинският повод за почерпката, той откри по-късно. Жена му открила едни специфични петна в чаршафа на тринадесет годишният им ученик.„На мен се е метнал!”-тупаше се в гърдите и черпеше. После му прилоша. Взеха го с линейката. Говореше несвързано, но имах чувството, че той знае какво приказва. Пих съвсем малко.Не живеех далече. През три пресечки от кръчмата. На четвъртата глуха, петдесет метра пред най-оживеният булевард бе дома ми. Спретната къщурка. Свикнал съм с шума. Когато завих обаче към нея се озовах другаде. Около мен мъгла. Пътят – неасфалтиран. Кал лепеше по обувките ми. Къщи – хилави бараки. Неизбежен кучи лай. Приличаше на западнало село. Нямаше нищо общо с там където до преди миг се намирах. И не знам, как приех спокойно всичко. Естествено, малко плах, но не и със страх. Без учудване и удивление, без стъписване, дори. Наблюдавах се от страни. Осъзнавах изключителността на това което ми се случваше, а не изглеждах объркан.Това объркваше още повече мислите ми и правеше по-уверена походката ми. Загубен далече, когато бях близо до дома си. „А нима не ни се случва често…”Мисълта ми, прозвуча с непознат глас в съзнанието ми. Засмях се на абсурдността й, а и смеха ми прозвуча чуждо. Тогава изскочиха две псета. Лаеха и ръмжаха оголили зъби, но знаех, че няма да ме нападнат, а откъде знаех, не знам. Бяха непозната порода. Личеше – зла. Ниски и набити. С огромни глави и без уши. А освен на черепа очи имаха и на вратовете. -Чиба! Чиба! – сряза лая им висок глас. В мъглата се очерта фигурата на слаб, прегърбен млад мъж. Личеше си, че живее наблизо. Беше по халат и чехли. Но на врата имаше увит шал. И веднага се досетих какво крие…какво премигва под шала. Уродливи очи на врата. Същите като на псетата. Все едно ги видях. Някак от страни. Както виждах и псетата и себе си. Имах зрение на витаещ дух, намиращ се и вън и едновременно с това в тялото ми. И инстинктивно ръката ми посегна към врата ми и отскочи с отвращение при допира с непознатите ми очи. Премигваха без да съзнавам, като самостоятелни създания не подчинени, на волята ми. Изглежда извиках.-Не исках да те стряскам.- плахо изпищя младежът – Ще свикнеш. Ела с мен.Поведе ме към една от бараките и прогони няколко дрипави хлапета които вършеха безобразия из стаята. Изскочиха през прозореца като улични котета, откъдето вероятно са влезли.Бяха целите в срупеи и сополи, и всички имаха очи на врата.В стаята телевизор без антена, счупена нощна лампа, нещо като бюро, нещо като маса. Изкормен касетофон и въргалящи се около него кутийки от касети. Легло сковано от няколко различни мебели. Чинийка за коте в единият ъгъл. Маса с мушама, цялата в петна, няколко обелки от кренвирши и трохи. По пода се търкаляха десетина книги, повечето от които не бяха цели. Всички без корици и нацапани.Върху два изправени куфара шахматна дъска на нея нацапан котлон включен към изскочил от стената контакт.-Къде съм?-попитах.-Винаги си бил….Сега виждаш…Отвори нощните очи.Прималя ми. Сграбчих го за раменете и го разтресох, а лицето му се скова в гримаса на безкраен ужас. Беше блед, очите му обезумели от страх. Получи астматичен пристъп или симулира или беше нервна криза, но ме уплаши и го изпуснах. Залитна и успя да си вземе дъх. -Нощни очи!-извиках.-Нощни очи!-отвърна ми, този път намерил кураж гласа му да прозвучи враждебно.-Отворил си ги. Не съм ти виновен аз. Моите са били винаги отворени…Не винаги, но откакто се помня. Свикнал съм. Всички свикват, освен…-Освен?-почувствах в гърдите си топла надежда. -Много ще боли…Нямам упойка. Никъде няма да намериш тук. Не е опасно, но много боли. По-скоро е живо клане, а не операция. Не се умира от него, но боли…И е излишно. Не успях да отговоря веднага и той продължи:-Виждаш бедност, но нощните очи са богатство. Повече сетива имаш…Това е. Само, че не си свикнал…-Сигурен ли си, че ще издържа…-Откъде да знам…Дръпнеш ли се, няма да успея да ги затворя напълно. Но не се умира от това. Нямам упойка. И алкохол не се намира често. То и малко помага. Ще трябва просто да стоиш неподвижно. Това е. Огледах се за нещо остро. Потръпнах при мисълта, че при цялата тази липса на хигиена ще ме реже. Сигурно ножа ще е целият в екскременти от насекоми. -Още не си свикнал с тях и не виждаш добре.-засмя се леко-Няма да има разрези. Просто много ще боли…Приближи ръката си към врата ми, към нощните очи. И тогава видях вендузите по пръстите.-Питам те, за последен път, желаеш ли? Приключа ли операцията преди края й, може да стане по-зле за теб. Ще имаш част от зрението, но то няма да ти служи, както би могло да ти служи. Само товар ще е за теб остатъка. Думите му ме стреснаха, но кимнах. Кимна ми в отговор и допря вендузите върху нощните очи. Болката проникна в костите ми и ги пръсна на парчета. Вътрешностите ми се превърнаха в нокти които ме разкъсваха навън. Крясъкът ми излезе като освободено от клетка диво зверче.-Защо ти трябваше!-гласът му не звучеше вече с плахият си фалцет – Защо ти трябваше с толкова болка да се лишаваш от едно богатство. Не знаеш какво украшение са нощните очи! Като какво се вижда от вън. Трябваше само да свикнеш с това как те виждат навън. И дори можеше да ти хареса. Лиши се от тях, само и само защото виждаха по-добре от твоите очи.Исках да припадна. Ровеше ме сякаш с нажежени шила. Обръщаше ме като домакински съд и стържеше от мен засъхналият по него остатък.-Свърши ли!-изкрещях сподавено.-Още малко…Недей се дърпа…Сега дръпнеш ли се, ще виждаш като с нощни очи, а няма да имаш нощни очи…Най-тежко е….Крещях и си мислех, че съм се дръпнал и всичко е вече провалено, но някак си устоявах да не го сторя истински.-Свърши ли!-Почти. Ето…Няма да виждаш повече…Още малко да изсмуча и спомена и всичко ще свърши…Но болката стана толкова силна, че не я понесох. И се дръпнах.Озовах се отново на познатата улица. На няколко метра от вратата си.Тялото ми гореше от болката. -Просто кошмар. Ще го забравя.-рекох си и се засмях фалшиво.Но не успях да излича спомена. Не бях понесъл докрай болката.
http://vbox7.com/play:7df9c1d0
цитирайТези нощни очи... те са толкова бреме, колкото са и благодат. Малко хора могат да издържат на този товар и да свикнат с него. Още по-малко са тези, които гледат на тях като дар.
Малко тежък разказ е това. Достъпен за този, който е приел своите "нощни очи".
Научили сме се да оцеляваме, да се съхраняваме като вижаме света такъв какъвто бихме искали да видим. Но реалността в много случай не е това, което виждаме. Жестока е понякога.
Наистина, понякога е голям товар, да виждаш нещата с "нощните" си очи. Но... миссля си, че ти вече го знаеш. Разбираш...
Усмивки и слънчев ден ти желая :)
цитирайМалко тежък разказ е това. Достъпен за този, който е приел своите "нощни очи".
Научили сме се да оцеляваме, да се съхраняваме като вижаме света такъв какъвто бихме искали да видим. Но реалността в много случай не е това, което виждаме. Жестока е понякога.
Наистина, понякога е голям товар, да виждаш нещата с "нощните" си очи. Но... миссля си, че ти вече го знаеш. Разбираш...
Усмивки и слънчев ден ти желая :)
Търсене
За този блог
Гласове: 112553
Блогрол
