Постинг
29.04.2009 19:05 -
Ще нарисуваам тъжен човек
Ще нарисувам един много тъжен човек. Само дано не мърда много. Не ми се вярва, потънал е, не в себе си. В себе си не е тъжно, в себе си е странно, непознато, понякога плашещо, но тъжно не е. Той не е в себе си, а в проблемите си, над повечето няма влияние. Не може да разреши. Тоест свободен е единствено да забрави, а не смее. За да не мине за безотговорен.
Пред съпругата си и леля си. Двете подрастващи. На едната й е дошъл вече цикълът, на другата - не. Пред групата дружки с които се събират в определен ден от седмицата на чашка в кръчма с либерални цени, поръчват си по едно, а после доливат от бутилки скрити по джобовете, а ако не го правят е защото се боят от взаимната си критика.
Унася го ритмичното потропване на влака, а аз скицирам. Чудя се откъде ми хрумват тези неща за него. Не го познавам, а е възможно всичко това което си помислих, за него да е като красив сън. Нещо което липсва в живота му. Няма семейство. Няма къде да се завърне, дори.
Уморена ирония има под лицевите мускули. Разбирам от изражения, а колко различни успях да видя. Седем скицника ми са пълни. Ще имам да рисувам с години. Толкова усмирени ярости видях, страсти дъвкани, изхабени. Изписани като пародия за себе си. Умъртвяване на заложеното личностно за да живее приемливото.
Не вярвах, че ще видя най-тъжното изражение вън.
За да отърва казарма се направих на луд. Не ми беше необходимо много старание. Спрях да рисувам. Достатъчно ми бе. Не се преструвах на враждебен, нито че вярвам във фантазиите си, повечето от които страшни или най-малко подтискащи. Взех да пия много и да се държа както не умея. Ръката ми желаеше образите си и те желаеха ръката ми. Напираха в главата ми цветове маеше ми се свят от тях. Желаеха ме, а аз не ги отприщвах.
Много моменти ми се губят.
Образи реални и образи желани преливаха един в друг.
Знаех, че лекарите са ме подлагали на тестове.
Само, че аз симулирах, но не съвсем.
Повечето време прекарах в остро отделение. Извън правилника беше, но винаги успявах да се сдобия с молив. Известна част от времето бях дрогиран от лекарства, а другата от вдъхновението което можех вече да проявя.
Плавах в море от модели. Млади и стари. Изверги и светци. Истории от черти и бръчки. Ограничени и нечовешки интелигентни. Дръзки грешници и смирени до загуба на инстинкт за самосъхранение. Разюздани и подтиснати. Някои съвсем нормални, даже прекалено устойчиви, за които се чудех, разпитвах и не разбирах защо са тук.
Болката зад тези стени е несравнима. Чувството за хумор неповторимо. Усмивки има и смях, те са толкова различни от останалото. Идат някъде от дъното на душата. Там където е останало неприкосновеното и където още е богът на веселието.
По-лесно ми е да нарисувам този смях отколкото с думи да го опиша.
Бликане от недра. Автоеротика на високо духовно равнище. Освобождаване на натрупана до разрушително енергия. Оргазъм, а не смях. Свръхсексуален оргазъм. Гейзер. След него отново болка, болка, болка. До следващото натрупване, до следващият смях. Не знаех, че е толкова красива и удивен рисувах, рисувах, рисувах.
И когато бях на свободен режим не излизах. Рядко ходих и до кафето, а трябва да ви кажа, че от лекарствата, ужасно му се спи на човек, въпреки, че тогава пиех слаби.
Взех да излизам с нежелание, накрая. Вече беше време да ме изпишат. Не можех да прекарам цял живот тук. Всъщност можех и пет, но щяха да минат незабелязано както мина незабелязано почти година.
Сега съм с диагноза, пенсия, а свободата ме посрещна с нови ухания и трепети.
Чувствам се прекрасно. Мама не ме очаква. Сигурно ще се разреве. Рядко имаше възможност да идва на свиждане, а в отпуски не исках да излизам. Не съм я виждал с месеци. Колко бяха? Не помня.
Не очаквах във влака да видя по-тъжно изражение от най-тъжното по време на целият ми престой. Не характера претегля към себе си чертите му, а земната гравитация. Всичко се стреми към снижаване и равенство с обгорените от препарати, треви.
На този битието му е определило съзнанието и е спрял да мисли, че съществува.
Хващам израза. Молива изкривява линии както гласът се изкривява от плач.
В този човек е натрупан с тонове.
Вътрешно ридае, иска да изкрещи, а дреме. Знае, че е излишно, че ще се намерят идеолози, квартални шамани, интернет - булдози, комшии, колеги и всякакви вождове, които ще го сринат, кажат му, че не чувства правилно, размажат го напълно. Малко му трябва, а ако още е на крака ще влезе там откъдето излизам.
Разбирам, че няма опасност за него. Той не знае, че чувства това. Не вярва, че може да чувства това което чувства. На пет милиметра и пет светлинни години е от чувствата си.
Сега разбирам защо толкова тъжно е било тъжното. Той е отчужден от себе си. Не се допират реалностите му. Вътре е скъсано с вън. Съкровено с изказ. Себе си с това което правото ти позволява да имаш от себе си.
Жалка картинка и толкова! Не мога да го обясня, плета се в думи. Ще я нарисувам и толкова. Вратата се отваря. Полицаи. Викат ме.
Следвам ги. Разкарват ме през пет вагона в шести. В купето има още, и кондукторите са там. Проверяват нещо по документите ми и билета ми. Не ги гледам в лицата. Противно ми е. Сърцето ми скача. Виждам се прибран след първият час свобода от лудница в ареста.
Грешка се оказва. Няма извинения. На мен пък ми се струва, че са се забавлявали. Още има беше много забавно. От очите им да потекат сълзи от смях. Иде ми да кресна:
„Не ви ли е срам. Не виждате ли, че съм болен човек."
Май не съм толкова луд. Не го правя. Треса се от гняв ли, от страх ли. Не знам.
Връщам се при моят модел.
Съзерцавам го около минута.
Като него ли ще стана. Толкова тъжен. Толкова.
Търся скицника и молива. Трябваше да са на масичката. Тъкмо да го разсъня и да го попитам, забелязвам, че това е друг човек.
Аз, художникът - портретист, се бях припознал. Толкова идентичен беше израза.
„Сигурно са братя. Не се понасят и пътуват в различни купета, за да не се разстройват един на друг с физиономиите си."
Всъщност изобщо не си приличат, но това изражение.
Влизам в купето колкото да си взема скицника.
Вече пристигам.
Слизам на гарата и виждам стотици със същото изражение.
Пред съпругата си и леля си. Двете подрастващи. На едната й е дошъл вече цикълът, на другата - не. Пред групата дружки с които се събират в определен ден от седмицата на чашка в кръчма с либерални цени, поръчват си по едно, а после доливат от бутилки скрити по джобовете, а ако не го правят е защото се боят от взаимната си критика.
Унася го ритмичното потропване на влака, а аз скицирам. Чудя се откъде ми хрумват тези неща за него. Не го познавам, а е възможно всичко това което си помислих, за него да е като красив сън. Нещо което липсва в живота му. Няма семейство. Няма къде да се завърне, дори.
Уморена ирония има под лицевите мускули. Разбирам от изражения, а колко различни успях да видя. Седем скицника ми са пълни. Ще имам да рисувам с години. Толкова усмирени ярости видях, страсти дъвкани, изхабени. Изписани като пародия за себе си. Умъртвяване на заложеното личностно за да живее приемливото.
Не вярвах, че ще видя най-тъжното изражение вън.
За да отърва казарма се направих на луд. Не ми беше необходимо много старание. Спрях да рисувам. Достатъчно ми бе. Не се преструвах на враждебен, нито че вярвам във фантазиите си, повечето от които страшни или най-малко подтискащи. Взех да пия много и да се държа както не умея. Ръката ми желаеше образите си и те желаеха ръката ми. Напираха в главата ми цветове маеше ми се свят от тях. Желаеха ме, а аз не ги отприщвах.
Много моменти ми се губят.
Образи реални и образи желани преливаха един в друг.
Знаех, че лекарите са ме подлагали на тестове.
Само, че аз симулирах, но не съвсем.
Повечето време прекарах в остро отделение. Извън правилника беше, но винаги успявах да се сдобия с молив. Известна част от времето бях дрогиран от лекарства, а другата от вдъхновението което можех вече да проявя.
Плавах в море от модели. Млади и стари. Изверги и светци. Истории от черти и бръчки. Ограничени и нечовешки интелигентни. Дръзки грешници и смирени до загуба на инстинкт за самосъхранение. Разюздани и подтиснати. Някои съвсем нормални, даже прекалено устойчиви, за които се чудех, разпитвах и не разбирах защо са тук.
Болката зад тези стени е несравнима. Чувството за хумор неповторимо. Усмивки има и смях, те са толкова различни от останалото. Идат някъде от дъното на душата. Там където е останало неприкосновеното и където още е богът на веселието.
По-лесно ми е да нарисувам този смях отколкото с думи да го опиша.
Бликане от недра. Автоеротика на високо духовно равнище. Освобождаване на натрупана до разрушително енергия. Оргазъм, а не смях. Свръхсексуален оргазъм. Гейзер. След него отново болка, болка, болка. До следващото натрупване, до следващият смях. Не знаех, че е толкова красива и удивен рисувах, рисувах, рисувах.
И когато бях на свободен режим не излизах. Рядко ходих и до кафето, а трябва да ви кажа, че от лекарствата, ужасно му се спи на човек, въпреки, че тогава пиех слаби.
Взех да излизам с нежелание, накрая. Вече беше време да ме изпишат. Не можех да прекарам цял живот тук. Всъщност можех и пет, но щяха да минат незабелязано както мина незабелязано почти година.
Сега съм с диагноза, пенсия, а свободата ме посрещна с нови ухания и трепети.
Чувствам се прекрасно. Мама не ме очаква. Сигурно ще се разреве. Рядко имаше възможност да идва на свиждане, а в отпуски не исках да излизам. Не съм я виждал с месеци. Колко бяха? Не помня.
Не очаквах във влака да видя по-тъжно изражение от най-тъжното по време на целият ми престой. Не характера претегля към себе си чертите му, а земната гравитация. Всичко се стреми към снижаване и равенство с обгорените от препарати, треви.
На този битието му е определило съзнанието и е спрял да мисли, че съществува.
Хващам израза. Молива изкривява линии както гласът се изкривява от плач.
В този човек е натрупан с тонове.
Вътрешно ридае, иска да изкрещи, а дреме. Знае, че е излишно, че ще се намерят идеолози, квартални шамани, интернет - булдози, комшии, колеги и всякакви вождове, които ще го сринат, кажат му, че не чувства правилно, размажат го напълно. Малко му трябва, а ако още е на крака ще влезе там откъдето излизам.
Разбирам, че няма опасност за него. Той не знае, че чувства това. Не вярва, че може да чувства това което чувства. На пет милиметра и пет светлинни години е от чувствата си.
Сега разбирам защо толкова тъжно е било тъжното. Той е отчужден от себе си. Не се допират реалностите му. Вътре е скъсано с вън. Съкровено с изказ. Себе си с това което правото ти позволява да имаш от себе си.
Жалка картинка и толкова! Не мога да го обясня, плета се в думи. Ще я нарисувам и толкова. Вратата се отваря. Полицаи. Викат ме.
Следвам ги. Разкарват ме през пет вагона в шести. В купето има още, и кондукторите са там. Проверяват нещо по документите ми и билета ми. Не ги гледам в лицата. Противно ми е. Сърцето ми скача. Виждам се прибран след първият час свобода от лудница в ареста.
Грешка се оказва. Няма извинения. На мен пък ми се струва, че са се забавлявали. Още има беше много забавно. От очите им да потекат сълзи от смях. Иде ми да кресна:
„Не ви ли е срам. Не виждате ли, че съм болен човек."
Май не съм толкова луд. Не го правя. Треса се от гняв ли, от страх ли. Не знам.
Връщам се при моят модел.
Съзерцавам го около минута.
Като него ли ще стана. Толкова тъжен. Толкова.
Търся скицника и молива. Трябваше да са на масичката. Тъкмо да го разсъня и да го попитам, забелязвам, че това е друг човек.
Аз, художникът - портретист, се бях припознал. Толкова идентичен беше израза.
„Сигурно са братя. Не се понасят и пътуват в различни купета, за да не се разстройват един на друг с физиономиите си."
Всъщност изобщо не си приличат, но това изражение.
Влизам в купето колкото да си взема скицника.
Вече пристигам.
Слизам на гарата и виждам стотици със същото изражение.
Не правете на другите, каквото не искате да направят на Вас
цитирайсме тъжни,защото стадото не понася различните,а се стреми да ги постави в рамка.Тъжни сме,защото ни е страх от самите себе си и от това което можем да постигнем свободни.Тъжно е,но не си заслужава да съжаляваш някой,който сам си го е направил.
цитирайАко се водихме от тази, може би най-моралната максима изричана някога, то щеше да я има далеч, далеч по-рядко трагедията на герои като главният ми.
Той има и реален прототип. Много, много уважавам този човек. И не е единственият болен и със страховито звучаща диагноза, живота му външно е печал, но всъщност е един голям, голям талант, поне според мен.
цитирайТой има и реален прототип. Много, много уважавам този човек. И не е единственият болен и със страховито звучаща диагноза, живота му външно е печал, но всъщност е един голям, голям талант, поне според мен.
Месеци след като бях написал тази история имах щастието да срещна отново прототипа. Беше на гарата в Пловдив, имах много часове до най-ранният влак за София, а той се разхождал, че имал безсъние. Седнахме на едно от барчетата на Централна гара - Пловдив и само му подхвърлих и ме нарисува като тъжният човек от разказа. И написа: "Ще нарисувам тъжен човек".
В това което каза е цялата драма на хора като него.
цитирайВ това което каза е цялата драма на хора като него.
Ако хората бяха найстина такива до сега да е свършил света.Слабо зрение има твоя герой и са му дали очила.Ако свали очилата ще види всичко в светлина, но там е работата че ще ослепее ако е така рязка промяната. :)За това по добре да носи очилата за сега :).Поздрави
цитирайПросто има своя гледна точка, поглед отвън на света, които познава само от външната му страна, като отхвърлен от него, той не вижда като всички които сме част от него.
:)
Поздрави.
Накара ме да размислям още.
Благодаря ти.
цитирай:)
Поздрави.
Накара ме да размислям още.
Благодаря ти.
Мълча...
цитирай"Умъртвяване на заложеното личностно за да живее приемливото."
"На пет милиметра и пет светлинни години е от чувствата си."
Това е за мен есенцията в разказа ти :)
Тъжен разказ за тъжни хора, отдавна забравили какви могат да бъдат.
цитирай"На пет милиметра и пет светлинни години е от чувствата си."
Това е за мен есенцията в разказа ти :)
Тъжен разказ за тъжни хора, отдавна забравили какви могат да бъдат.
Някъде пазиш ли коментара написан за този разказ, че тук има едни "политически" анализатори, дето не им одобрявам коментарите, че трябва после да отговарям, а по-мъдър от мен човек е казал: "Ако спориш с глупак глупаците са двама", но изкарват ме меко казано "пошъл, зловреден, нанасящ вреди върху моралните устои на отечеството" и т.н.
:)
Иска ми се да се види и становището на един експерт, какъвто си, а и една душа, която ме разбира много добре.
А и този разказ ти е от любимите.
Но стига да пазиш и знаеш къде е написаното и ти е под ръка.
цитирай:)
Иска ми се да се види и становището на един експерт, какъвто си, а и една душа, която ме разбира много добре.
А и този разказ ти е от любимите.
Но стига да пазиш и знаеш къде е написаното и ти е под ръка.
В основата човек от плът и кръв. Набори сме, значи скоро ще стане, ако не е станал вече 40. Винаги ще си остане в доста отношения дете, а в много винаги е бил старец. Голям талант! И голямо сърце!
цитирай
11.
to4ka -
. ...
29.04.2009 22:21
29.04.2009 22:21
Де пространството на хората с тъжни лица да се ограничаваше само с гарите...Но пристигащи и заминаващи - май всички сме леко за скицника ти.
цитирайстрахотно е!
цитирайПрототипът ми винаги обикаля с този скицник, изглежда точно защото чувства това което си казала. Благодаря ти.
цитирайБлагодаря ти, Ники. И на мен си ми остава един от най-скъпите.
цитирай
15.
firefly1 -
Когато човек таи дълбоко в себе си ...
29.04.2009 23:51
29.04.2009 23:51
Когато човек таи дълбоко в себе си някаква болка му се струва,че всичко около него е тъжно ,лицата се сливат в едно, което изразява безкрайно страдание. Всъщност, лицето което рисува и вижда твоят герой е лицето на неговата душа. Забелязала съм(понеже и аз рисувам) ,че когато човек рисува в картината си оставя отпечатък от себе си има един поне елемент ,с който той рисува себе си, този елемент е неговият стил.
Друг е въпросът,че човек вижда света такъв, какъвто иска да го види. Едни виждат само усмихнати хора , а други само тъжни. А всъщност във всеки човек има и по-малко тъга, но и радост.
цитирайДруг е въпросът,че човек вижда света такъв, какъвто иска да го види. Едни виждат само усмихнати хора , а други само тъжни. А всъщност във всеки човек има и по-малко тъга, но и радост.
16.
firefly1 -
Когато човек таи дълбоко в себе си ...
29.04.2009 23:57
29.04.2009 23:57
Когато човек таи дълбоко в себе си някаква болка му се струва,че всичко около него е тъжно ,лицата се сливат в едно, което изразява безкрайно страдание. Всъщност, лицето което рисува и вижда твоят герой е лицето на неговата душа. Забелязала съм(понеже и аз рисувам) ,че когато човек рисува в картината си оставя отпечатък от себе си има един поне елемент ,с който той рисува себе си, този елемент е неговият стил.
Друг е въпросът,че човек вижда света такъв, какъвто иска да го види. Едни виждат само усмихнати хора , а други само тъжни. А всъщност във всеки човек има и по-малко тъга, но и радост.
цитирайДруг е въпросът,че човек вижда света такъв, какъвто иска да го види. Едни виждат само усмихнати хора , а други само тъжни. А всъщност във всеки човек има и по-малко тъга, но и радост.
Докосна една много съществена жилка в историята, така е.
Тъгата е до голяма част негова, тя е експонирана върху лицата, които са му доста чужди.
Благодаря ти.
цитирайТъгата е до голяма част негова, тя е експонирана върху лицата, които са му доста чужди.
Благодаря ти.
18.
анонимен -
:)
02.05.2009 09:24
02.05.2009 09:24
"Вътре е скъсано с вън"...много добре казано, поздрави!
цитирайСветът е прекрасен за онези, които имат очи да го видят.
Ето един кратък списък от три неща, които ме накараха да се усмихна днес:
1. Малко, бяло, плюшено, рошаво мече, грижливо поставено върху капака на кофа за боклук.(...Сякаш и предишният му собственик не е искал да се раздели с него. :))
2.Eдно едро и тъмно момче, което беше понесло три ярко жълти лалета, завързани с жълта панделка. (...струва ми се, че рейсът се превърна в едно по-приятно място, след като той се качи)
3. Значка-усмивка, закачена върху раницата на едно усмихнато момиче.
цитирайЕто един кратък списък от три неща, които ме накараха да се усмихна днес:
1. Малко, бяло, плюшено, рошаво мече, грижливо поставено върху капака на кофа за боклук.(...Сякаш и предишният му собственик не е искал да се раздели с него. :))
2.Eдно едро и тъмно момче, което беше понесло три ярко жълти лалета, завързани с жълта панделка. (...струва ми се, че рейсът се превърна в едно по-приятно място, след като той се качи)
3. Значка-усмивка, закачена върху раницата на едно усмихнато момиче.
Търсене
За този блог
Гласове: 112553
Блогрол
