До шестата й година я криеха. На главата й растеше... венец. Както растяха косите й, така растяха и цветята. Венецът я правеше красива. Радваше очите им. Дори не търсеха причини за аномалията. Тя танцуваше, играеше, радваше се. Не й липсваха други деца, тя говореше с отраженията си и по интернет, говореше по телефона и с птиците. Разтваряше криле като птица и се смееше. На шестата година сама предложи да се запознае и с други деца на нейната възраст. И на двамата им се стори невъзможно. Тя беше аномалия, една прекрасна аномалия. Сълзи тръгнаха по очите им, гърлата чак ги заболяха от горестта. Сърцата им се свиха, едва подтиснаха ридание, а тя звънко им обясни, че никой няма да обърне внимание на нейната странност, че е лято, че тук идват на почивка, че много деца си слагат венци от цветя и никой няма да допусне, че нейният не е като техните. Налудничаво е, параноично е и ако някой се изкуси да напише история за момиче с естествен венец на главата, ще го приберат в лудницата. И ще го вържат. И ще му бият в задника инжекции. Хитро беше, всъщност много просто. Как не се сетиха. Умница е тя, на мама и тате. Малко се притесниха, че истински не беше общувала, но като видяха как печели сърцата на другите хлапета, камък падна от сърцата им, гордост пламна в тях, радост ги опи, обич ги окрили. Тичаше подобно на другите, на криеница си играеше. Дърпаха я за венеца, тя пък раздаваше шамари. Много китайски филми беше гледала и знаеше как се удря и рита, но знаеше и как да разсмее после и сълзи да не позволи да има, нито злобно свити устни, нито злобни думи. Късаше ги от смях, докато разказваше вицове, откъде ги знаеше. Сигурно защото четеше от четиригодишна и много обичаше да чете. Спечели и родителите им, минаваше за по-голяма от техните деца, а беше по-дребничка, някак ефирна. Русите й коси, почти сребристи, приличаха на паяжина. И се закачаше, външно не приличаше на шест дори, а на четири, но можеше да разговаря като възрастен. Научи се да мята въдица, оплете на останалите от компанията венци. Най-търсена и най-желана беше. После рязко се промени. Стана мълчалива, уплашиха се и двамата. Чудеха се какво става с нея. Дори венецът изглеждаше, че вехне. Посърнал им се струваше. Разпитваха я, тя се цупеше, а после обясни. Нямало причини за тревога. Децата се държали като нейни придворни, не й харесвало. Не искала да бъде никаква царица или принцеса. Обясниха й, че всички момичета на нейната възраст искат да бъдат принцеси. А тя тропна с краче тъкмо като момиче на своята възраст и рече сърдито: “Аз пък не искам.”
И постепенно направи тъй, че всички да я приемат като всеки останал. Наравно, ни повече, ни по-малко. Е, не съвсем, но в границите на допустимото. Както каза на родителите си, а те я гледаха зяпнали, че дъщеря им говори по този начин, което не е типично за годините й, макар и да трябваше отдавна да са й свикнали.
После лятото отмина. Тя поплака малко, нямаше училище. Намериха начин да я отложат. Прегледи дори й направиха. Но при сигурен учен, потаен, дори и малко странен и заключен. Има затворени хора, има и заключени хора. Този беше от заключените. Дъщеря им го каза така и изглежда беше права. Умен човек, но заключен. По-добре беше за случая. Направи й изследвания, снимки даже. Много не каза. Изрече някакви термини, от които им се изправиха косите, а цветята на малката се разлистиха, пламнаха, опитаха се да погълнат сякаш информацията, но потръпнаха като задавени. Твърде едра хапка се оказа за нея.
Общо взето разбраха, че цветята имат корени и са част от нервната й система, че в крайна сметка могат да се издърпат, мъничко ще заболи, но после все едно нищо е нямало. Само капки кръв ще избият, но малко, и ако се намаже със спирт, косата й няма да слепне от тях.
Проста работа, но ги посъветва да не го правят.
Бащата стана морав.
„Какво, като порастне дъщеря ми, по панаирджийските вестници ли ще я пишат?”
Ученият вдигна рамене. Все тая му беше. И като дърт манипулатор каза: „Изборът си е ваш”, ама ги подвеждаше. Искаше му се да запази цветята, но само за да ги изследва. Не че много ги харесваше. Каза, че са хубави, ама ей тъй, само за да я спечели, както печелеше сигурно и порастналите жени. Иначе хубаво говореше и думите му - с блага интонация. Каза още, че цветята като част от нервната й система я правят по-богата на усещания, вероятно те са причина за интелигентността й. Каза, че както някои се раждат с таланти за свирене, за рисуване и писане, тя се е родила с цветя. Ей това каза.
Ама разкошно. И тя им го беше казвала. Да не страдат, а и уверена беше.
Баща й се напи веднъж и я подгони с пинцетите в ръка, тя пък го заключи в мазето, в което някога държаха злобното му куче, и му говореше на инат отвън.
Не искаше да се прости с цветята си.
Майка й се разплака веднъж, макар изобщо да не беше пила. Затюхка се на глас, защо само на нея се случвало.
Утеши я, но за да не заключва никога вече баща си в кучкарника, нито пък нея да разплаква, реши сама да махне цветята.
За да не се обвиняват те утре, направи го сама, колкото и да я боля, защото го направи без упойка, каквато й бяха уредили.
Сви се в гората, сред цветята, и едно след друго изтръгна всичките си цветя. Още с първото усети, че губи част от паметта си. Уплаши се, заболя я повече сърцето, отколкото кожата на главата. После обаче почувства, че от загубата й е олекнало. И изтръгна и второто, и третото, и четвъртото. Накрая дори беше забравила да чете, но пък й беше много, много весело.
Върна се у дома. Без цветя. Смееше се весело, макар и не както преди.
Родителите й отначало не забелязаха промяната, а после заплакаха. От радост.
Тя беше вече дете като всички останали.
Нарисувай се”, в което музиканти и извес...
ПРОЛЕТТА И ЖЕНАТА
04.06.2009 11:51
04.06.2009 14:05
04.06.2009 14:29
На автора се извинявам, че използвам неговия блог за посланието си...
НЕ искам да съм различна!
Диана
04.06.2009 15:32
Не, че ме разбра, но ти отива.
Усмихвам се към теб, но жалко за деца и изобщо души като тази на героинята ми.
Прочети само по-голямата част от останалите анонимни отговори в последните ми постинги и сигурно ще забележиш.
Едно само ще кажа за себе си: щастлив човек съм.
Не пиша защото съм нещастен, но бих бил нещастен, ако пиша.
Не пиша защото съм нещастен, а просто защото не мога иначе.
И благодаря ти и усмивки.
04.06.2009 17:26
Хубава вечер и много усмивки
Диана
Усмихна ме, много ме усмихна с това:
"...ако кажеш, че си нещастен и неразбран и Господ ще ти се разсърди."
Така е.
:)))
А се среща и друго, не по-малко тъжно. Някои си присаждат цветя за външен блясък.