Не съм хубавица, а той е нежна душа. Обича си мен, но пише еротични стихове за комшийката. И й подсвирква. Поеми за дупето й, бедрата й, прасците й, русите й коси, сините й очи, крилете й, ореола й, рогцата й. Леглото й което не е помирисал, зърната й, които може и да е сънувал, че писма които не изпраща. Намирам ги, чета ги, възбуждат ме. Изяждам го с парцалите после. Иска ми се да му крещя, очите му да издера с кухненски прибор да го пребия, но един ми мъничък, мигащ, с онова детинско изражение, все такъв ще си остане. От училище не се е променил. Даже по-мъничък изглежда, сигурно защото аз съм станала по-голяма, знам ли! Иде ми да плача, да пискам, да го милвам. Не се заблуждавайте, още повече ме вбесява с тази външна невинност, защото злоупотребява с нея. Поставя ме в едно такова положение, как да ви кажа: бих била първата която ще изкрещи: „разпни го”, ако имаше кой да си прави труда за това безобидно същество. Вря и кипя, а той върти очички и ме човърка като с отвертка. Притъмнява ми, губя памет, в някакво друго измерение съм го убила, накълцала, пържа парчетата на бавен огън и те църкат и три звяра излезли от мен точат лиги гладни, гладни, докато използвайки пръчка мятам карантиите му по дърветата и те блестят като коледна украса. Опомням се и той е под мен, а аз го любя със същата дива страст с която бих го убила. И се радвам, че не съм посегнала над живота му, че не съм станала звяр, че изобщо е жив, а и телата ни доволни и утихнали, имам чувството, че летя и пак съм в друг свят, но не в онзи страшния със зверовете, а щастлив и красив. После се крия и плача. Не може така да продължава. Все хубаво завършва, но не е хубаво. Един урок не мога да му дам. И сцените ми на ревност звучат несериозно, като че ли по-скоро го поощрявам, отколкото му показвам, че не ми харесва. Предпочитам да преспи с нея, отколкото да изглежда толкова глупаво. Ще и позвъня някой ден и ще я помоля: „Миличка, спи със съпруга ми, че да му мине.” Нещо такова, не това е глупаво. Пък и ще приеме ли? Тя е мило момиче, но кой я знае. Купил си е и бинокъл. Казва, че гледал птички. Знам го какви птички гледа. Нея от нашия прозорец не може, но такива като нея. После целият е в трепети, аз ги консумирам, но те са към тях. Хубавиците от фантазията му. Пълни тялото ми с ласки които би им отдал, ако можеше, но мързелив е, нерешителен е, аз съм му под ръка. Кукла за самозадоволяване се чувствам понякога. Иначе с друг мъж не мога да общувам както с него. Говорим си в поезия, не римувана, импулсивна, разкъсала фрази и смисъл, само ние се разбираме и ни е красиво. Играем си театъра, създаваме си свят, но той желае телата на хубавиците. Иска ми се…И аз не знам какво, докато онази вечер не ми се обади онази мутра: брат ми. По-точно сина на третата ми майка. Явно дрогиран, от време на време се сеща за мен. Пита ме/цитирам/: „Как е милата ми сестричка.” Отвръщам му/цитирам/: „Имам един мъж за убиване!”. Казва ми, че до няколко часа ще е с бетонирани крака в язовир еди кой си, но като разбира кой еди кой си искам да бъде убит, започва да се кикоти, както като дете пред филмите на Джеки Чан. Хич не ми е смешно, а той повтаря името на мъжа ми и се хили, хили се до пръсване, после пита: „Ти сериозно, ли? Че с какво да заслужи да бъде убит, ай стига. Тази панда мъжа ти…” И пак умира от смях, че чак мен разсмя, ама смея се, но и плача. Разплака се по някое време и той, нещо наистина беше пил, спомни си какво детство сме имали, как само в мен е намирал подкрепа, такива ми ти глезотии. Затвори телефона и ми се обади чак след седмица, но вече приличаше на себе си, сериозен, делови, че чак хладен. Тръпки ме побиват, това не е момчето от детството ми, а онзи добре познатия от пресата. Дълго ми говори, сигурен е, че ще се получи, само ако го искам. Е, искам го. Трябва уж да напиша очерк за Централна Африка, със снимките му, със записите му. Чувам се с мъжа си само по телефона, защото той е на работа когато излита самолета ми, с който всъщност не излетях. Две професионални нимфи на брат ми ме учат как да стъпвам и как да говоря, как да се усмихвам и как да се глезя. За косата ми дойде специалист от другия край на света. Фитнесът само в началото беше уморителен. Японски майстор направи татуировката на дупето, а под скалпела на пластичния хирург нямаше да легна, ако не ми беше обещано, че няма да се добавя никакъв силикон, не се и налагало, само леко ще измени формата. После имах чувството, че й зърната ми са пораснали. Зрителна измама, но много ефектна. Иглотерапия, може би ненужна. Упражнения за гъвкавост, а масажистите имах чувството, че смениха целия ми скелет, кост по кост. Някои нощи сънувах с отворени очи, че съм глина от която човек повторно сътворява Жената, по свой образ и подобие, след като е отхвърли образа й и подобието й по което е сътворена. Хубавицата като Новият Франкенщайн. Блестяха очите ми, направиха им операция за да не се налага да нося нито очила, нито контактни лещи. По трудно беше да махнат сенките и торбичките под тях, а още по трудно да ме накарат да се възприемам без сенки и торбички и да приема русата си коса като естествена, защото изглеждаше такава, защото нямаше и да се налага повече да я изрусявам, освен ако сама не пожелая. Имах и чувството, че са ме издължили. Пак зрителна измама като зърната, но още по-ефектна.
Когато се завърнах към ежедневието си бях с пъти по-секси от комшийката която вдъхновяваше мъжа ми.
С него живяхме още месец заедно. Напусна ме заради една дебелана. Сега живее с нея и пише еротични стихове за мен.

......кръговрат.
Хареса ми!

Ама много ми харесва, луд съм за такива неща! Ей, ще ме накараш и аз да ги пропиша.
Поздравявам те!

Невероятна философия, Стеф! Всичко е в представите, душата и сърцето!
Невероятна чувственост и въображение трябва да имаш, за да твориш със красиви слова и най- важното да бъдеш верен на себе си.Благодаря ти за хубавите мигове!

:)))))

Поздрави и благодаря ти:)))

Прекъснах малко публикуването на доста голямата вече серия от есета: "Любов и..." за да поразнообразя малко , но като гледам и с по-веселите разказчета, като това някак се допълва.

човек винаги се връща на мястото където е бил щастлив,или поне прави жалки опити .:)))

А щастието излиза и извън разбирането ни за форми и извън формите на разбиранията ни:)

За да не се връщам непрекъснато към мястото където съм бил щастлив, просто останах там....:)))

И е мъдро така, но не само мъдро, а и има много красота в мъдростта. :)

Сещам се за една много вехта анимация - съпрузи вървят из града. Тя - с разкошна дълга коса, той - постоянно загледан в други(с къси коси), даже им подсвирква.
После тя си отрязва косата, а той започва да се заглежда по дългокоси...

Човещинка:) Но има и друго: нормите за формите, направиха масово хората да не познават вкуса си, личните си предпочитания, а жени в стремежа си да се харесат губят онова което се харесва.

Това налагане на "норми" и модели на моменти ме ужасява до какво води:(

За страх си е, защото масово лишава от истинското усещане за красиво. По-лесно е да се възприема красивото в заданеното чрез стеротипа и се подава множеството, а все пак в него живее всеки и лека - полека се претапя усещането в общуването. Аз съм си на принципа: вярвай в порива. До колкото мога го спазвам.
Не, че категорично отхвърлям стереотипите, все пак в основите им е естетиката и в основата на естетиката винаги има стереотипи, но ако предпочитам да вярвам сляпо в нещо, то не е в тях:)

си късметлия,не всички имаме тази участ

Това си е най-истинското име на щастието.

Мноого ми хареса :)
Поздравления ,получило ти се е :))))))