Не видях образа си в огледалото. Беше едва 5.59 – нормално време за пиянски халюцинации, но тази ми идеше в повечко, а освен това от осем дена не бях вкусил. Сигурен съм се усмихнал объркано, би ми харесало тази моя усмивка. Не ме е впечатлявал вида й докато беше достъпен за мен, но сега почувствах липса. После ми се щеше да видя и учудването в очите си, когато потърсих и не открих пулс ни по китката, ни по слепоочието, шията или слабините си. Любопитно беше, че се виждах, но не се отразявах в огледалото. Краката ми, гърдите ми, раменете дотам, докъдето можех да ги видя изглеждаха непроменени. Не можех да съм сигурен как е лицето. Насапунисах го обилно, но дори пяната не се отразяваше. Прокарах слепешком бръснач, после втори, трети...пети. Сигурен съм, че се порязах, но аз и като се оглеждам се режа. Клара казва, че защото съм нетърпелив във всичко, Нел – защото несъзнателно съм се стремял към болка, а Ани – че просто съм обичал да ходя изподраскан. Приятелките ми имат обяснение за всичко, аз – за нищо. Вече май не ми и трябва. Поискам ли обяснение ще ми го дадат в комплект с малко секс. Изобщо не споменавам за любовта им, която определено нито искам, нито пък съм искал, но ми иде в толкова повече, колкото това, което ми се случваше тази сутрин.

По дяволите, Клара е уважавана дама, не й отива да се глези с утайка от ъндърграунда, като мен. Целият ми живот не струваше повече от камък и половина от гривната й, която е доста по-евтина от брошката, най-евтината от дванадесетте й любими, които заедно имат стойността на колието й. Не съм й посветил симфония като друг неин любовник, нито пък съм й подарил оригинален Матис като друг. По-висока е с глава от мен и на всичкото отгоре с десет години по-възрастна, което е чаровно, но допълва чувството ми за беззащитност. Когато я нарека “кучка” се хили мръснишки. Лъже, че не я възбужда вулгарността ми, но не лъже, че когато съм й изглеждал твърде наивен й било по-секси. Заплела ме е в едни мрежи – не ми е дума. Нел е твърде млада. Трябва да лъжа, че съм й чичо. По-начетена е и от моя, а той е академик теолог, автор на колосална монография по сравнителна религия. Със сигурност щеше да разбие с бъдещето с мен, ако не ми разбие главата ревнивия до психопата съпруг на Ани.

Облякох се, но се отказах вратовръзката. Как да видя дали възела ми е в ред. По навик надникнах в огледалото и почувствах леден повей в небиещото си вече сърце.

Отключих вратата, а вместо стълбището на блока, се откри непознато. По тесен, нисък, коридор, стръмно, каменно. Вместо лампи, факли осветяваха.

Е, какво пък, нищо по-изненадващо от това, което ми се случи до сега.

Повторих си няколко пъти, че съм мъртъв, което не е най-приятното ми събитие, но повече от това няма какво да се случи.

Повторих си го да си вдъхна кураж, но вместо това...Изпитах ужас, че открих, че не изпитвам страх.

Очаквах от стълбището да ме заведе в ада, но вместо това стигнах до неголяма овална зала. Имаше прозорец без стъкла, а зад него пропаст.

От тавана висеше чифт криле. Предвижвайки краищата си, ми зашептяха:

-Ние можем да бъдем твой верен слуга! Само ни прикрепи на гърба си, знаем къде ще пожелаеш да те отведем!

-Какво сте? – не познах гласа си.

-Паразити, разбира се. Твои, изтръгнати от теб, в ранно детство. Захвърлени в бездната, в свърталището на Звяра ти. Тук в забранените кътчета на съзнанието ти. В незаконната постройка на Мрачният ти строител.

-Стига глупости!

-Виж, ти си мъртъв, но не си в ада. Има някакво недоразумение в документите ти.

-Какво ми се е случило?

-Бил си в ада и преди. Незаконно. Още жив. Потърсил си във Вечната болка, утешение. Толкова силна е била мимолетната. Върнат си с черен печат. Ще трябва да почакаш, защото пък за Вечното блаженство, нека си запазим уважението, но е смешно да претендираш.

-Интересува ме защо съм мъртъв!

-Късо съединение в нощната лампа.

-Погребан ли съм?

-О, да! Вдовиците ти бяха прекрасни. Баровката както винаги ти е обещавала, ако това се случи ще отдаде чувствата си към теб на друг, за да те открие в него

-Винаги съм го искал.

-В него откри само него, не теб иначе би те върнала в тялото му. Малката разказа страданието си на един свой приятел по скайпа, посвети ти стих и го пусна в блога си, но тролите я насметоха. Съпругата призна на мъжа си на чие погребение е била. Надяваше се да я пребие и така да я прати при теб, но той само се разплака. Да, погребан си, но можем да те върнем.

-Не ми харесва това.

-И все пак живота е прекрасен, нали!

Кимнах. Спомних си кога съм бил незаконно в ада. Умирах в една канавка. Безсилен, пиян, болен, пребит.

Нямах къде да ида. Можех само да се стопля в кръчмата докато се напия. Толкова пари имах. Лесно ме изхвърлиха. Дори да съм правил опити за съпротива, а не правих, не може да са били сериозни.

Момчетата се позабявлаваха вън, като биеха човек, който не можеше да се защити. После ме изхвърлиха в канавката, а снега цяла нощ валя върху мен.

Спомням си, че спря една лимузина. И чешитът му цитира някакъв стих на латински от който разпознах само думите “Eccehomo” засмя се горчиво и хвърли върху мен, доколкото съм бил в състояние да разбера: червена роза. Сигурен съм, че едно от ченгетата открили ме часове по-късно, а не побойниците преди тях се изпика върху мен.

Беше ми все едно. С роман, над който работих от юношеството си, един тип на който се доверих и ме наричаше приятел, спечели доста, стана международна знаменитост, всички които знаеха истината отказаха да я изричат освен пред мен. Умирах от месеци...

-Познал си и лошо, но и добро...-шептяха крилете.

Сигурен съм, че жена ми избяга с него, за да спаси живота на дъщеря ни, но това не съвпадало с намеренията му и левкемията все пак погуби малката. Тогава когато ме откриха в канавката информацията не беше стигнала до мен, но сърцето ми знаеше, че се е случило.

-Нищо лично, приятел. – рече ми години по-късно – Всичко е бизнес, а трябва да си благодарен за урока, който ти дадох. Щастие ти желая.

Не трепнах пред наглостта.

-Можем да те върнем. Изтръгнати сме от теб, но не мъртви. Пихме болката ти и страстта с която прогонваше спомените си за нея. Пихме ги и те крепяха и растяхме за да живеем тук, в този свят, в който Мрачният ти строител ни градеше все по-голям и по-голям замък, че да може да ни побере. Това, което теб убиваше, хранеше нас. И ето ни! Само разголи гърба си и го приведи пред нас. Ще впием корени в теб, ще станем отново онази твоя част която сме били. От твой проблем ще се превърнем в твои криле и заедно ще търсим храна другаде.

-Животът е прекрасен! – изрекох макар не ми харесваше това.

-Животът е живот!

Разголих гръб и почувствах коренчетата им. Зашляпаха на гърба ми, издигнаха ме над бездната. Знаеха наистина накъде искат да ме отведат. Към някоя от тези заради които реших, че живота е прекрасен: Клара, Нел или Ани. Първо при една, после при другата, после при другата, след това...при друга, и друга.

Когато кучешките ми зъби се издължиха и почувствах глада във всмукателните улейчета в тях, разбрах с какво ще се хранят крилете ми, които приживе кърмих с болка. С кръв. С човешка кръв.

Но толкова високо летяхме и толкова малък ми изглеждаше света, че това си беше подробност. 

Пърдялникът отново е на линия, затваряйте плътно прозорците си!!!

май имаме гости от Високото

:))))

Сериозно ми се върти в главата да продължа историята, ще видя до колко. До този момент преброих поне осем възможности за сюжетни линии, а като гледам вдъхновение не липсва.

това вече е моя сън... с моето летене и с мойте кошмари .... :) ...страхотен е както винаги ... :) усмивки