Седнала е на спалнята, сиво ме гледа. По-големи от нея изглеждат очите й, по-хладни и от януарския ден. Държи в ръката си прашки, розави прашки. Устните й леко разтворени, но не от възбуда. Пита ме нещо, а себе си пита, как да ми зададе въпроса. Сигурно я гледам тъпо. При всички случаи стоя като наказан. Сълзите й като скреж. Не потичат, по ресниците й са. Преброих ги, седем са. Четири на едното око, три на другото. Краката й разтворени доста широко, хубави бедра има. Нищо, че ми е съпруга, оценявам го, още. Мачка прашките в десницата си, забива нокти, да бяха плът отдавна да закървят.  Пуска ги и държи далеч от себе си, ръката с които ги е държала. Най-сетне изрича:
-Кажи ми!
Какво да й кажа, ако започна да говоря за прашките, значи съм се сетил, че ме пита за тях, а тя въпрос не ми е задала, ако мълча виновно още по-лощо, а този път не съм и виновен. Когато не съм, тогава се чувствам най-виновен. Истина е. От дете така. Все ще ме обвинят, че аз съм сложил химикалката със спукан пълнител в дневника или пуснал анонимното писмо с накривени печатни букви и много правописни грешки, с неприлични предложения и други ми ти такива неща в чантата на учителката по език и литература. Изкълчи ми се мозъка, докато се науча правилно да пиша любовните послания, а даже не бяха мои, но виновен се чувствах и разбира се, изглеждах. Сега пак така.
-Моля те, кажи ми!
“Нямам нищо за казване, скъпа! Не съм аз!”
-Кажи ми, искам да знам истината!
Прашки. Розови прашки в спалнята ни. Не е честно, не съм аз.
-Защо мълчиш!
Като ес-ес-ов-ец е.
-Аз, ами...За какво става въпрос...-пелтеча
-За дупето под розавите украшения.
-Искаш да кажеш прашки?
-Ами точно така ги наричат. Прашки.
-Друг в къщи трябва да питаме. – не исках да го казвам, казах го. Не исках даже да го повярвам, ама нямаше какво друго да е.
Жена ми вече се разхленчи и на мен ми се ревеше.
-Наистина ли? – пита ме.
-Освен, ако не е дала ключа за дома ни на своя приятелка.
-Ще ти се. Ще ми се. Ама не е...Не е правдоподобно.
-Още нищо не се знае, все пак трябва да поговорим с нея.
-Ти...Аз...Няма да мога...
-Вече не е малка.
-Да, виждам, виждам, че не е малка. Забравя си прашките в спалнята на мама и тати. Не вярвах, че са стигнали до там. Виждала съм ги да се натискат, но...Толкова невинни изглеждат...Ние бяхме...
-Всъщност си бяхме на тяхната възраст.
-Не е вярно! – не кресна, така изсъска, че куража ми скочи като уплашено коте през отворения прозорец- Не е! Защо мълчиш?
-Мисля, че бяхме на тяхната възраст.
-На нейната възраст не съм носила прашки. Розави прашки! Виж...Нещо ми се струва...Не искам да се държа така, но разбери ме. Ти знаеш, че напоследък приказка с нея, много си нямам. Знаеш, че ще ми е труден подобен разговор с нея и най-вероятно няма да науча истината, ако искате с нея да ме излъжете. И ако дъщеря ни не се е...искам да кажа, не е сваляла и забравяла прашки в нашето легло, тя пак ще каже, че го е направила, за да скрие, че тате...
-Това не е вярно.
-Не съм казала, че е вярно. Опитвам се да допусна. Бъди честен, моля те.
-Казвам ти истината. Не знам нищо, за никакви прашки.
-А аз ти казах веднъж, всъщност не само веднъж, също истината...-млъкна артистично да ме измъчи. – Сещаш ли се, какво имам предвид? Няма как, за толкова неща сме си говорили. Казвала съм и пак ще ти кажа, аз съм хубава жена, много хубава. Много съм секси, много желана. Не страдам от излишни скруполи, не съм псевдо-моралистка, мразя ги даже такива, но държа за коректността. Както в службата, така и в дома. Разбираш ме, нали! Честност е второто ми име. Коректност е фамилията ми...
-Преиграваш.
-Не, не преигравам, скъпи. Знаеш го! Не мога да понеса мой партньор да работи за конкурент, нито брачния ми партньор да радва конкурентка. Принцип, не ревност. За това съм това което съм. Ако е в службата: уволнявам го, ако е в къщи...то пак същото. Знаеш го! Хиляди пъти сме водили този разговор. Колкото и да ми е жал, после, развеждам се. Ако разбера, нека да не го наричаме изневяра, а некоректност.
-Защо трябва да говорим все за едно и също. Вече толкова време.
-Кажи ми, прашките на дъщеря ни ли са?
Щях да кажа първосигнално: “Да”, но това означаваше лъжа, аз не знаех, чии са.
-Защо се зачуди?
-Не съм сигурен дали са на дъщеря ни.
Пребледня.
-А на коя друга могат да бъдат, след като не са и мои?
-Не знам.
-Защо допускаш, че са на някоя друга, а не на дъщеря ни?
-Защото не съм говорил с дъщеря ни.
-Слушай, признай си истината. Знаеш, че ще я науча. Спести си от неприятностите, моля те. И от моите. Пести време и нерви! И моите също!
-Нямам какво повече да кажа.
-Помисли.
Замълчах, ако наистина прашките бяха на любовница, щях да й кажа, щях. Всъщност, нямаше. Тогава щях да съм по-уверен. Щях да съм си измислил сценария и да се придържам към него. Сигурно сме стояли и сме се гледали повече от пет минути, поне да ми беше казала да седна.
-Е? – попита отново.
Вдигнах рамене.
-Какво означава?
-Нямам нищо общо с тези прашки.
-Дъщеря ни. Толкова крехка е, а има амбиции. Кротко момиче с цели, млада е още, много млада.
-И ти има своите цели и ги постигна.
-Да, знам, но...Чувствам се толкова износена.
-По-скоро стара. Дъщеря ти е пораснала, трябва да се примириш.
-Така ли ще й говориш! Редно ли е?
-За редно, мисля, че: да. Иначе не знам, какво ще й говоря.
-Нейни ли са тези прашки!
-Деветдесет и девет процента: да.
-И щом ги е забравила, сега е някъде навън. В този студ и пак с късата поличка и...без прашки.
-Да се надявам обула си е нещо друго. –отвърнах.
-А единият?
-Какво единият? – наистина не разбрах въпроса й.
-Каза, че деветдесет и девет процента прашките са нейни. А единият?
-Откъде да знам. Нейна приятелка...а защо не твой любовник.
-Но това са женски прашки.
-Вписват се в психологическия профил на твой любовник.
-Какво искаш да кажеш!
-Или пък твоя любовница.
-Глупости! – засмя се, а после настръхна като лъвица. – Не ми говори така, знаеш, че второто ми име е Честност, а третото Коректност.
-Знам, просто изказвам варианти, малко вероятни, но все пак.
-Говориш глупости за да избягаш от сериозното. На твоята любовница ли са тези прашки?
-Не.
-А защо си толкова сигурен?
После осъзнах какво означава, което съм казал:
-Защото тя ходи без прашки.
 


Новият ми роман, може да излезе благодарение на твоя глас, тук/върху червения бутон/

Какво се получава, когато хората говорат но различни езици!?
Дали ще се чуят , както в случая с мъжа и жената.!? Има различни варианти и човешки съдби! Човек, прави грешки и проявява слабости, но по -важното е желанието му да общува, да прави компромиси и да уважава събеседникът си.
:)Защото идеални хора няма! Поздрави и слънчеви усмивки:)

Обикновено такива награди дава истината на хора, които обичат да я изтръгват на сила.

Преставяш ли си физиономиите и на двамата след последната реплика:)

Ами така е, Стефо, човек като е подложен на такъв продължителен разпит, накрая стъпва накриво, без да се усети.

Няма скрито покрито за чаровен гестаповец в пола:)))