Случвало ви се е да попадате на фантастичен роман в който героя се връща след звездно пътуване, а живота на земята променен до неузнаваемост. Е, като в този сюжет се почувствах, макар да не бях напускал мъничката ни планета. Вече и до комшията да мръднеш е добре да снимаш всекидневната си, че много е възможно да я виждаш за последен път в този си вид и е хубаво да запазиш поне спомена. Всичко тече, всичко се изменя. Овчарско – говедарското ми село станало курортно градче. Кирпичените сгради – стъклени. Няма го пъдаря с велосипеда произведен в национал- социалистическа Германия и карабината, няма ги и лозята наоколо които пазеше. За сметка на това с виснали колани тежко престъпят охранители от частна полиция. Каруца да видиш, абсурд, а в речниците на хлапаците далеч повече чуждици отколкото в моя, макар да не ми се е налагало да говоря родния си език от тридесет години. Заговарям се с гаджето си от детската градина, оказва се не тя, а внучката й. Иде ми да се гръмна. И пак се подозирам, че съм летял със светлинна скорост, но не помня. Времето за мен е било спряло, а тук е препускало. Питам я за лудница, всичко ми се струва, че има вече в наше село. На един лист ми рисува улиците и как да стигна до мястото. Изглежда не ме е разбрала добре. Исках просто да се прегледам, а тя ме прати в градоначалството. Така ли се казваше на езика ни?! Както и да е, оглеждам сградата. Тази съм я виждал. Тук трябва да е построена отскоро, но това е кошмара ми. Преследва ме навсякъде из света. Гледам няма дюзи да лети, поне не се виждат. И колела няма. Сигурно се телепортира. Чака ме озъбено. Вратите му, уста отворени, къркорят вътре червата му, дочуват ми се механизми за смилане, а гласа му идва дълбоко от съзнанието ми: „Идвай да те ям!”. В този момент волята ми е свършила. Чувствам се като девица пренасяна за жертва на ламята която живее в пещерата и тормози мирното население. Трябва да бъда изяден за да се спаси обществото. Все бягам, бягам из света. Законно и незаконно, с документи и без документи. Два пъти се ожених, май втория път не се разведох, вече не помня. В трюмове на кораби съм се крил и в хладилни помещения на камиони. Седемдесет и осем пъти съм бил арестуван, четири пъти депортиран. Крил съм се в посолства и сред странно обкръжение от мутанти живеещи в отточните ями. В джунглите на три континента съм се крил, а веднъж участвах и в революция. Разбрах го, когато започна да ми отминава махмурлука и изведнъж срещу очите ми изникна пак огромната бяла чудовищна сграда. С отворена врата, озъбена, шептяща с глас идещ от дълбините на съзнанието ми: „Идвай да те ям!”. Като в сън си припомних, че десет пъти предишната вечер стрелях с базука срещу звяра. Видях да падат стените чух пулса на умиращото зло създание. Ревях от вълнение от победата си и известно съчувствие към вечния си противник. И какво да видя, не съм отрезнял още като хората, а той възкръснал ме чака да ме яде. Пак бягам, забравям за него. Сменям прическа, географска ширина, професия, момиче, начин на живот. Ужасът ми бавно ме напуска. Забравям даже за него. Започвам да вярвам в щастието, докато ненадейно като гръм от ясно небе се наложи да застана срещу него. И днес така. Замръзнах на място. Прецених възможността си при опит за бягство. Един добър спринт, през градинката ме спасяваше. Трябва рязко да се обърна за да го изненадам. Заоблачи се небето. Стори ми се, че е сянката му, а тя грациозна котка, дебнеше да побягна за да направи един скок и да ме повали. Видях и един от разгащените частни охранители. Пистолета му виснал до колене, седнал на бистрото с чадърите, обръща бира и се чуди какво да прави. Явно се оглежда за безпричинно бягащ за да стреля по него. Въздъхнах, гледам прозорците – очи на звяра и разбирам, че и той ме гледа. Няма бягане. Ще ме яде. Припомням си, че имам работа за вършене във вътрешностите му. Трябва да оправя неразбориите с дядовия имот, че да мога да го продам. Влязох и както очаквах. Денят ми беше изяден, краката ми омалели, джоба изпразнен без да съм минал и през половината от кабинетите през които се налагаше. Чух всички възможни лични телефонни разговори на служителките пред чието бюро трябваше да стоя като наказан ученик. Изхабих два химикала за документи от по два листа които трябваше да бъдат захванати с кламер, а най-важната хартийка беше между тези два листа в кламера. Смлян бях, утре ще бъда довършен, звяра ще ми завери документа в който е написано черно на бяло, че ми се разрешава онова си нещо което съм подписал, но под черното и бялото със симпатично мастило е истинския текст, а той гласи, че засега съм смлян и за известен срок от време мога да си почивам, да се възстановявам, за да има какво да смели следващият път. Честно, преди само забравях да се радвам, сега забравих и за какво съм влязъл, но пък мъничко все пак се радвах. Защо ли? Казах си го в отражението в огледалото в асансьора:

-Ти вече си мъртъв! Повече няма с какво да ме изненадаш! Силата ти е в страха който създаваш, а той разчита на изненадата. Изчерпа се вече, подготвен съм за всеки твой ход. Двубоят ни е вече пред завършек. Ти не ме уби и ме направи по-силен.

Когато асансьора спря на партера душата ми тържествуваше, националния химн ехтеше в гърдите ми, пламъци вееха коси и рухваха устоите на злото, огнени греди падаха около мен, но нищо вече не можеше да ми се случи. Защото бях победител, защото всичко вече ми беше до болка познато.

Тъй си мислех, но се заблудих. Пред изхода беше бюрото на последния служител през който трябва да мина. Предполагах, че е щатен корумпиран. Виждал съм такъв в една от страните в които съм бил. Не помня вече коя. Човек който официално по закон, взема подкупи които са за други служители, а от тях получава свой процент. Така страната, вече не си спомням коя беше се преборила с корупцията в учрежденията си. Бръкнах в джоба ужасен. Имах, имах още една банкнота. Въздъхнах, щях да изляза от стомаха на чудовището. Работата се оказа различна.

-Ако имате някакво оплакване срещу мен, моля ви да го подадете.-учтив беше гласа му.

-В смисъл?

-Аз съм назначен да отговарям за всички нарушения в учреждението. Независимо от кого са допуснати.

-Как така? – такова нещо не очаквах и не разбирах.

-Вижте, няма идеални служби. Все някъде се допуска някаква слабост. Тук сме тясно специализирани. Всеки е изключителен професионалист, но това не значи, че не допуска грешки които са извън областта му. Дребни човешки или не толкова дребни, а да се лиши системата от такъв кадър е нерационално и е безполезно за всеки, за теб, за мен, за цялото ни общество. За нарушението обаче някой трябва да понесе наказание. За да бъде спазен закона на който градим добруването си. Аз съм специализиран да бъда черна овца. И съм добър професионалист. Вече от пет години работя тук.

-Чакай, чакай, ти на трудов договор ли или…

-Как иначе може да бъде?

-И официално. Как го каза: черна овца.

Наистина приличаше на овца. При това черна. Смугъл един, къдрав. И с глупава физиономия. Наивна, невинна, трогателна. С топли кротки очи. Чисто създание, свято. Рядко съм срещал такива из света. Горкичкото. Продължи да обяснява:

-Мое задължение е да понеса наказанието за нарушението на колегите. За това ми се плаща.

-И какво може да е наказанието, ако съм платил подкуп на твой колега.

-Вероятно ще ме уволнят и ще се води следствие срещу мен, ако се докаже вината на колегата ми, ще бъда подведен и под съдебна отговорност.

-Защо ти?

-Защото такава ми е работата, а аз съм съвестен служител. Такъв трябва да бъда, защото гледам три деца.

С тези три деца ме уби. Ако бях решил да се оплаквам от някого, нямаше как да не си помисля, че ще ги остава гладни. Представих си ги, дребнички едни, мургави като него, сополиви, сладки. Трогнаха ме и се просълзих.

-Моля ви, подайте оплакването срещу мен.

-Но аз нямам. – щях да се разридая.

-С което официално декларирате, че сте доволен от обслужването ни.

-Просто нямам оплакване срещу теб.

-Тоест срещу целия личен състав.

Съгласих се и аз не помня какво точно му казах.

-Щом нямате оплакване, трябва да се подпишете на този документ който гласи, че всички служители са си свършили работата перфектно.

-Но…

-Или работим перфектно или имате оплакване срещу нас.

Подписах се. Исках въздух, много въздух, за да не ревна от умиление при вида на професионалната черна овца.

Когато излязох навън ми се стори, че чудовището ми се кикоти зад гърба.

„Утре ще дойдеш да те доям.”

Още същата нощ кораба в чийто трюм се бях свил потегли в неизвестна и за мен посока.
 


Новият ми роман: "Убийство в социалната мрежа", може да излезе благодарение на твоя глас, тук. 

Призовавам блогарите в блог бг да напуснат в знак на протест!
Причината за това е невъзможността да се активира деактивиран блог!
Опцията е измама от страна на ИНВЕСТОР с цел кражба на авторски произведения!
А тези които искат да запазят блога си-нека никога не пробват опцията "деактивиране" как работи,защото ще останат без блог!

Че защо ти трябваше да си деактивираш блога бе чадо ? Сега си направи нов блог и не си прави експерименти повече с него.Никой не е виновен на чукчи,че той е от Чукотка и не знае правилата! Внимавайте какво правите бе хора! Би следвало ако имате нещо ценно да си направите копия в имейла си или още по сигурно на диск или флашка.Няма вечни сайтове или вечни сървъри! Информацията се губи. Аз колко файлове и др. важни писма изгубих,докато се науча да се подсигурявам.

Въобще не ме е еня за унощожението на постингите,макар че е жалко-въпросът е принципен!
Не можеш да обявяваш нещо като опция, и то да е лъжа,с цел която те си знаят точно каква е!
И какво като сайта е частен-ЛЪЖАТА СИ Е ЛЪЖА!

Само да напомня, че темата ми е за административния апарат в реала, не във виртуала.

?
Имаш ли свои мисли някакви?

Мони ли си, моди ли си, научи ТИ правилата, изглежда че не ги знаеш именно ТИ!