Загубих се между етажите на търговският център. Дъщеря ми искаше да си купи сребърен поднос, зет ми арбалет, по някоя друга дрешка желаеха и двамата да си изберат, за някаква техника оглеждаха, също. Внукът ми търсеше подходящи обици, внучката футболна топка за да си играе с момичетата от махалата. Моята старица нещо което щяло да ме замести. Не запомних как го нарече. Тя гледа телевизия из късните часове, аз си предпочитам ракийка – две и да заспя. Говореше и за някакъв тоалет и за камшици. Не разбирам напоследък какви ги приказва. Щяха да изберат и за мен, някакви неща които са ми трябвали, ама уплаших се от имената им. Не ми звучаха добре, щях все да ги забравям, а после все да ги питам, ту как се казват, ту как се ползват, ту защо са ми притрябвали. За смях щях да стана, навремето минавах за образован човек. Преподавал съм из селата, във вестници съм писал, за кратко даже и главен редактор на един бях, в кметството известно време съм работил, после много ми дотегнаха интригите, свих се в къщурката, градината прекопавах, окапали сливи събирах, ракия варях и стихове пишех. Когато ме пенсионираха даже в книжки ги издадох, за две материал имах. Момичето което ги редактираше, едва не ми се обясни в любов, съжали, че съм толкова стар. На глас, без да иска съжали и се изчерви след това. По челото я целунах и останахме приятели. Рядко се чуваме напоследък, преди всяка вечер говорихме по телефона. Липсва ми. Все самотен, недоволен, чувствам се. Сигурно и аз съм влюбен в нея. Само козята брада ми липсва, бръсна я. Иначе чертите ми издават похотливото. Крия го, изглежда се срамувам. Крия го, дори от себе си. Доколко съм способен, вече е въпрос съвсем различен. Толкова ми липсва, напоследък. Имам си жена, деца и внуци. Те ми дават своето внимание. Аз не съм способен със същото да им отговоря. Тъжно е, но сам съм си виновен. Ето, взеха ме в града. Заведоха ме в замъка – търговски център. Свят ми се зави, толкова неща, не бих успял да си представя. Толкова различни цветове, форми, функции. Сякаш детската мечта се сбъдваше. И с машината на времето попаднах в бъдеще, съвсем реално, тъй напомнящо научно – фантастичните романи. Трябваше да съм щастлив, но страх изпитвах. Много шумове, на лудница приличаше. Изражения напрегнати и писъци, и непознати думи. После ме уплашиха цените. После взеха да ме дърпат, ту жената, ту децата или внуците. Всеки ми подсказваше какво да купя, щяло по-щастлив да ме направи, аз дори не зная, колко много съм го искал. Тогава видях къде е тоалетната. Оплаках се с простатата, а дъщеря ми каза, че имало и щяла да ми купи оттук лекарства. Някакви магически, но на научен принцип. Страх ме хвана. Домашните, изобщо не приличаха на себе си. Пуснаха ме все пак по малка нужда. Скрих се в тълпата и тръгнах без посока. Исках да изляза навън. Да ги чакам, ако трябва с часове. Само да напусна това бъдеще немислимо. Само да не ми купуват нещата които не знам как се казват, за какво се ползват и защо са ми притрябвали. Стъпих на ескалатора, слизах надолу няколко етажа. Учудих се. Три преди това изкачихме, седем преброих да слизам. Подземие? Не, виждаше се през прозорците. Денят беше слънчев. Странно. Сигурно не броя правилно. Продължавах да се спускам надолу. Етажите станаха дванадесет. Ужас ме обзе. Слязох от ескалатора. По коридорите пред мене, щандове, щандове, щандове и много хора. Същите като и на дванадесет етажа по-нагоре. Същите и не съвсем. Нещо необяснимо имаше. Замислих се, отгатнах го. Щандовете същите, но хората, не бяха толкова шумни. Говореха, но гласовете им не преливаха един в друг. Разделяха се, дори дочух, разбираха се отделни фрази, дори цели изречения. После забелязах, че продавачките на щанда бяха идентични. Тъмно руси. Високи около метър и шестдесет, с идеални пропорции. Лицата им симпатични, не й красиви. Всички с лунички. Със синьо зелени очи. Само очни линии, никакъв друг грим. Движенията им плавни, сякаш танцуваха. Обясняваха с усмивка за какво служи стоката и как се ползва. Приближих се до една от десетките. Погледнах, приличаше изложеното на електроника.

-Не. – отрече, прочела мислите ми – Грешиш. В тази форма се явява, само за теб. Това което продаваме тук е Логика. Желязна логика.

-Как се ползва.

-Просто се купува и я имате.

Погледнах цената. Беше по джоба ми, но щеше да го изпразни. Опитах се да преценя, да подредя „за” и „против”, обърках се. Логика ми липсваше, затуй не я и купих. Напълно нелогично.

Застанах пред следващият щанд. Приличаше на щанд за сувенири.

-Не, това е любов. – каза ми продавачката със същият глас както предходната.

-Как така любов! – подскочих отвратен – Нима се продава….

Момичето придоби циничен вид. Заприлича на червената кучка от апокалипсиса.

-Е, й? Какво пък. Нямай я, като не желаеш да си я купиш. Всичко се купува, селяндур такъв. Всичко….

Сърцето ми заби. Едва не побягнах, но само се отдалечих през няколко щанда спрях на един. Виждах пощенски марки.

-Не, това са параметри на съществуване. Купи си и ще се озовеш, там където ти позволява цената на марката. Царски дворец или малка вила в приказни възвишения, тих квартал с улица ухаеща на люляци, шумен блок, но много весел….Погледни, марки има за всеки джоб, нима не желаеш да промениш съществуването си. Толкова е лесно.

Една ми хареса. Обляха ме хладни и топли вълни. Стори ми се невероятно евтино. Ще живея на фар. Крайбрежен фар, сам самичък и с много книги до себе си. С телефон на който ще бъде записан само номера на моята редакторка. С достатъчно провизии и приходи. Само да купя тази марка, после всичко е лесно. Тя бързо ще се покрие.

Като призрак отминах щанда. Защо не я купих? Защото преди това не купих логиката.

Но бях ли купил логиката и без друго нямаше да ми останат пари за да купя марката.

На следващият щанд видях кибритена кутийка. Смачкана и нищо друго не беше изложено.

-Това е свободата. – обясни ми продавачката.

-Нима и свободата се купува? – попитах, а тя ми се усмихна тъжно.

-Не е никак скъпа.

-Какво?

-Обезценена е. Почти подарък.

-Колко струва.

Стотинка.

-Толкова евтина! – подскочих.

-Обезценена!

-Ще я купя!

Подадох банкнота.

-Не мога да ви върна. – бутна обратно банкнотата.

-Приберете рестото.

-Не може. Правилата са строги. Не искам да бъда уволнена. Нямам оборот. Не мога да ви върна. Развалете парите, моля ви.

Опитвах дълго. Не успях. На всичките други щандове, нещата бяха толкова скъпи, че на никой не се намери дребната монета с която да си купя свободата.
 

Новият ми роман: "Убийство в социалната мрежа", може да бъде издаден, благодарение на твоя глас, тук. 

Харесвам ти нещата и това си е! Харесвам простичките ти хрумвания. Ето например - внучката иска топка да си играе с момичетата от квартала. Ами супер! И още нещо цитирам - "Скрих се в тълпата и тръгнах без посока. Исках да изляза навън." Няма излизане навън, приятелю! В този виртуален свят няма! Няма излизане от самия себе си! И кой знае защо си спомням за Дориан Грей!
Вал те поздравява с усмивка!

Благодаря ти, благодаря ти.

:)

Не критикувам , всеки от нас има слабости.Ако пазаруването носи радост,защо не,няма лошо.Но превръщането му във фикс-идея е деформация. Често наблюдавам хора, които се щастливи, да се надпреварват ,кой от тях ще притежава повече и по- хубави неща!
В този ред на мисли, избора да оценяваш е минимален.
А свободата носи неудовлетворение. Не е трудно да си я" купиш", по- важно е какво ще правиш с нея. За да я имаш и запазиш,ти трябва солиден гръб и парични средства. И тогава светът , в който живеем ще бъде песен.
Свободата е, като малко дете, нуждае се от грижи и обич!
Тъга и мъдрост, Стеф! Поздрави и усмивки:) Бъди благословен!

Колко ли струва свободата, когато всичко останало можем да си позволим? Слава Богу, няма как да бъде изложена на щандовете. Иначе и аз, като теб: щом носи радост, няма лошо:)