Аз не избягах никъде, тротоара започна да се разпуква. Корени избиха над процепите и извиха тирбушони във всички възможни и невъзможни посоки. Трева покри плочките, в листа се превърнаха светлините на светофара, а зелената се сви, като морно око на заспиваща праисторическа костенурка, изсъхна като плът, преди вятъра да скъса предупрежденията на жълтата и червената, сякаш от разума и да ги понесе в неизвестни ми посоки.

Мястото на аптеката се прозина, в хралупа на титанично дърво. В десетки пътеки се сцепи булеварда. Залъкатушеха като палави мисли, по склонове, подобни форми на нежни фантазии. Молът се покри в гранитна черупка, заспал приличаше на нисък хълм или сънуваше, че е нисък хълм. Ръмженето на колите, заприлича на блеене, на разпиляно стадо, без водач. Невидимите до сега емисии обвиха като вълна, откъсващите се от търбуха им, души. Носеха се пухкави и златисти, сребристи и лекомислени. Чезнеха между листата, а листата се мръщеха. Кладенчови отражения усмихваха немирни лица и смигаха в края на всяка пътека пред мен. Дяволити и момичешки, на същества по-скоро легендарни, отколкото човешки. С носове и очи, сини и зелени очи, пъстри и изглеждащи като прозрачни на есенният фон.

Мокро беше като целувка. Хладно като спомена за нея, след раздяла.

Осем пръста плъзна дъжд от лявото ми ухо към шията. Смразиха се пъпките в мен, допреди миг настръхнали в непозната възбуда. Всяка засънува свой сън, размеси ги между спомените ми, разпиляха се сред шаренията наоколо.

В заспали мечоци бавно се превръщаха гарираните возила пред входа на блока ми. Него го нямаше, виждаше се само прозрачната му проекция, част от стъпалата, стремежите на съседите ми, пръснати в клони на гора. Пръскаха се из небесата, забиваха се в капките. Блещукаха като звънци, разтворили безкрайно усти, за да издадат най-острия звън, а той се виждаше режещ между милион отражения, но не се чуваше.

Сивота се стичаше между гънките на прогизналите кори, наметнати с които бяха зъзнещи нимфи. Свили разточителния си сексапил, във форма подобие на бобово зърно. Златистата им мъх, блещукаше като светлина, пропита в капки.

Аз не избягах никъде. Не направих и крачка, времето ме погълна. Стори ми се, че стана бързо, но просто бях блъснат силно от инерцията на лятото. Пробуди ме есента, зад пределите на познатото.

В пазвата си, където подредената ми мисъл губеше власт, където емоцията беше истинска, а душата съблякла мисъл.

Миг отдаден на тръпката – изживял цял един живот, в друг свят.

Аз не избягах никъде, но трябваше да се върна, преди да съм избягал завинаги.

Тръгнах обратно, надолу по склоновете. Не знаех пътеките, изгубил се бях, но между хилядите възможни посоки, всяка от която би свършила с гибел в прекрасното, в единствено живата ме водеше любовта. И бих се изгубил, ако я нямаше.

Не се пробудих, а стигнах в храма й.

Кашонът в който изглеждаше, че дремя и в който живеех напоследък беше прогизнал. Чувах я, още я чувах, скимтеше. Кученцето ми, рошаво едно, слабичко, никакво. Лапичката му беше нахапана. Дълго търсих из скъсаните джобове на балтона си, накрая скъсах малко от ушанката и му привързах раната.  

 
Вдъхновено от материала на Ралица Петрова, тук


Новият ми роман: "Убийство в социалната мрежа", може да бъде издаден, благодарение на твоя глас, тук. 

Не просто си надникнал, а си влязъл в свят, в който всяка стъпка е прекрасна, но и рискована!

Себе си ли описваш.Що не си пиеш лекарствата

Тежко е, толкова познати имам, някои и близки приятели, а с нищо вече не мога да им помогна. За тях, като че ли е по-добре, че са скъсали с реалността, въпреки, че това изостря присъдата, която понасят.

Благодарим ти, наистина сериозен проблем и разтърсваща драма.

Моите благодарности са и към вас, по-специално в случая към Ралица, защото този сериозен проблем и разтърсваща драма, много добре са описани в статията, която е вдъхновила този Стефан.
За него все се чудя, как обръща всичко в красота.

Анонимен 2 е шпиндел

Благодарим ти, доколкото за Стефан, всички се чудим.

Не знам дали е шпиндел, но може само да завижда на проблемите на лирическия. Никога няма да ги има, защото да имаш болна душа, трябва все пак да имаш душа. Без душа проблемите са повърхностни, но и непоправими.

Радвам се,че мислят това за мен психопаттите

Останалите те мислим за шпиндел.

carvula s negovite halucinacii .gati voniata

Аз съм сменил местата на рискованос и прекрасно.
За мен е, рисковано, но пък прекрасно.

Благодаря ти.

Някои са и общи познати. И споделяме едни и същи чувства към тях.

Понякога ми се иска да говоря малко и да се изразявам точно като теб.

Аз ви благодаря, а за мен няма нищо за чудене. В статията на Ралица я има цялата тази красота.

Във всяка душа има красота.

Но само някои боледуват от красиво.

цефуле ,вие двамата с неслънчице сте ебати нещастниците.Ти пишеш простотии тя ги чете и така живота си минава.Кой ви брои за слива вас двамата?

дай си скайпа бе приятелю да ти пратя истинска поезия а не тази боза която пишеш

Като сравнявам стилистиката на автора и твоята, точно ти си човека, който ще му отвори очите, какво е истинска поезия.

Но, ако наистина знаеш каква е /нещо, което ме съмнява/ истинската поезия, не е зле да почетеш малко повече такава и да утешиш малко душа, вместо да се бъркаш в личните отношения на други хора и да страдаш открито от щастието на двама.

Стефчо Пръдлето с нов шедьовърррр.

Изглежда, че в психиатриите има компютри...