Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.10.2010 09:38 - Цветята на гордостта
Автор: cefulesteven Категория: Изкуство   
Прочетен: 1664 Коментари: 2 Гласове:
15


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Не знаеше, че са месоядни. Нямаха такъв вид в началото. Малки и клюмнали с убити цветове. Приличаха на плевели сред тревите. Учудиха го, защото растяха тук на върха, а и в този сезон. Всичко наоколо беше голо. Провираха се между камъните. Полумъртви, пипна ги – почти сухи. Жалки. Задържа за кратко пръста си докоснат по едно от тях. Нещо познато улови в допира. Нещо познато и приятно. Усмихна се. Гледаше надолу. Хижата не се виждаше, под очите му се стелеше мъглата. Плътна, напомняше на море. Групата беше там долу. През март да изкачиш този връх е рисковано. Никой не тръгна. Сам реши да го направи. Не отвори дума на никого, но всеки се досети, но дори един не се изкуси да го придружи, а беше изкусително. Все пак климатичните условия не бяха толкова лоши. Вярно склоновете стръмни, а сега и влажни и хлъзгави, маркировка заради мъглата не се виждаше, излишни рискове никой не поема. Самият той не им беше любител, но сега прецени, че е възможно, че иска да изкачи този връх през март, когато никой не го прави. Помисли си, че това ще е един различен връх. Непокорен още, непознат, а не същият този който само след два – три месеца, ще бъде стъпкан от стотици крака. Изобщо не беше трудно, дори го разочарова. Стори му се като всеки друг път. Само цветята. Тези странни цветя.
„Треволяци някакви.”-помисли си и ги изрови внимателно, тъй, че да не скъса коренче. Зарови в раницата си, чудеше се къде да ги свие така, че да не ги повреди. Цигарената кутия му се стори подходяща. Изсипа съдържанието й в джоба си, сложи малко пръст и много внимателно сгъна цветята.
„Нищо няма да излезе.”-сигурен беше-„Но ще ги запазя. Ще ми напомнят за това самотно изкачване.”
Когато се прибра в дома си, дори забрави за тях. Едва не изхвърли кутията в един от контейнерите покрай които минаваше. Сети се в последният момент. Дълго пътува, в автобуса беше пусната отвратителна музика. Съвсем изтощен, още щом влезе в стаята си, падна на леглото и потъна в сън. На другата сутрин го погълнаха задълженията. Цяла седмица мина докато си спомни, че е искал да посади цветчетата. Много не се грижеше за двора си. Не беше къщно гърне, обичаше планините, но обрасъл с плевели не го оставяше и от време на време засаждаше по нещо. Не беше сигурен, че ще се хванат, но опита. И за дълго те напуснаха паметта му.
Ходеше на работа. Срещаше се вечер с артистичната бохема. Сърфираше и уговаряше група за настоящ преход. Чертаеше маршрути по картата. На два пъти се срещна с първата си съпруга. Вторият път преспаха. Мило беше, не съжалиха. Обещаха си повече да не го правят, както десетки пъти си бяха обещавали. Веднъж се срещна с втората си съпруга. Не преспаха заедно, но се запозна с нейна приятелка с която завърза кратко и приятно запознанство. Изтече му наказанието и му върнаха шофьорската книжка, но напоследък не му се шофираше. Пътуването на два крака повече му харесваше, а за по-дългите разстояния, свикна на обществен транспорт. С повече хора се виждаше. С малко се опознаваше или чувстваше близък, но му беше интересно сред тях.
В това време, не обръщаше внимание, че цветовете растат. Стават красиви. Благоуханни, миришеха като всички останали цветя, но освен това на плът, пот и поквара, леко на водорасли, недоловимо на плесен. Приличаха на разтворени устни, алени не като роза или кръв, а точно като устни. Материята им предаваше необикновеният характер, на иначе обикновеният цвят. Нямаше представа, че мишките и къртицата на двора са вече изядени. На няколко пъти след дъжд, доста жаби бяха погълнати. Доста жаби и охлюви. Червеи около тях нямаше. Дори живеещият в двора, кротък смок, за който никой не подозираше, напусна уютният си дом и се настани през два двора, където не намери толкова подходящи за него условия. Няколко улични котки изчезнаха. Веднъж невъзпитаният кокершпаньол на дебелата комшийка се опомни без верижка, хукна да гони един оплешивяващ котарак, който определено го дразнеше, минаха през градината. Плешивият котарак кривна и се покачи на улука, кучето обаче повече никой не видя, а жената дълго и безрезултатно търсеше. През следващата седмица, той погледна към задният си двор и загуби ума и дума. Издаде дълго възклицание. Стори му се, че сънува. Стеблата им приличаха на снаги на нимфи. Разгърнатите им листа на похотливи усмивки. Дори му се стори, че долавя лек кикот. Нямаха нищо общо с жалките растения които някога посади.
„Не са намирали подходяща почва. Но това са, напълно непознати цветя.”
Без да разбира от ботаника и дори без да е градинар, можеше да го прецени. Оградата му и без друго беше висока, но поръча тухли и я направи по-висока. Искаше, без сам да знае защо, цветята му, да останат за сега тайна.
„Толкова жалки в началото. Толкова прекрасни сега. Цветята на самотното ми изкачване. Само през март, когато никой не изкачва този връх се опитват да растат, но за кратко им стигат силите, защото условията не са подходящи за тях.”
Мина известно време докато започна да ги нарича: „Моите цветя. Моите.” Топло му ставаше, вълнение го изпълваше, чувстваше се отново на върха, а аромата на цветята го изпълваше с възбуда. Горе долу, тогава му направи впечатление, че много улични котки изчезна. Дори плешивият хулиган вече не се виждаше. После изчезна и неговата котка – ангорската която много обичаше, но не толкова колкото сиамската, който изчезна още същата седмица. Когато ходеше на походи, даваше ключа на съседското момиче да се грижи за тях. Малката казваше, че сиамката е лоша. Но котката просто не излизаше от границите на къщата, нито даваше на друг освен него да я доближи. Просто си имаше характер който да я опази.
Изчезването й, освен, че го натъжи му се стори необяснимо. Замисли се, загледа се през прозореца, а цветята ухаеха на плът. Струваше му се, че сладостно мляскат. Целуваха въздуха и искаха да поглъщат.
Истината озари съзнанието му. Фантастично изглеждаше, но обясняваше всичко. Огледа се, дори пеперуди не се виждаха.
„Лястовиците!”-забеляза.
Тази година не бяха свили гнездо на прозореца към двора му. Винаги го правиха.
„Живеят само те. Моите цветове на гордостта!”
Сви устни. Реши да ги изтръгне. Стана решително, но тогава се замисли:
„А, ако греша? Ако ги обвинявам, само защото са уникални. Само защото са необикновени? Ако постъпвам като обикновен еснаф, който осъжда за всяко престъпление всичко което е вън от представите му? Ако....”
Макар и да изглеждаше очевидно, реши да провери. Накупи месо. Много месо. Телешко, свинско, пилешко, накупи и риби, и раци. Искаше да провери, ако ядат плът, дали е всякаква. Защо го интересуваше това, сам не можеше да отговори. Обясни си го с любопитство.
Когато отвори вратата към задният двор, тя изскърца. Толкова дълго не беше ползвана. След като укрепи оградата не беше влизал сред тях, само ги гледаше как растат. Вече надвишаваха човешки бой. За миг изпита боязън. Ухаеха силно. Ухаеха на страст. Дива мощ впечатляваше. Осъзна, че е възможно, ако са месоядни, да погълнат и него, но беше човек познаващ риска и способен да го поеме в редки случаи, дори когато този риск е леко над границите на пресметнатият. Миризмата го замай. Стори му се, че се разтваря с нея, че прави любов с няколко жени, че е на високо, на много по-високо от всяка точка която беше изкачил, от всяка точка която можеше да изкачи и изобщо може човек да изкачи. Отново се озова на онзи връх, но сега същият този връх се издигаше над материята, долу бяха останали познатите му, побояли се, а цветята бяха символа на границите на човешките възможности. Посърнали, че не са използвани, че не са засадени в дух в който да разцъфнат в най-красивите си цветове. Слънца играеха под краката му. Седем остри порти се издигаха. Струваха му се познати, макар не беше пристъпвал по тях. Като, че ли беше прелетял отгоре им, със затворени очи, без да го разбере, то усетил го като приятна тръпка в слабините.
„Наркотични са”-успя да осъзнае-„Ароматът им е наркотичен.”
Изля месото. Видя с очите си как стръковете се свиват, извиват се като змии над мръвките. Чу непознати звуци. Лакомо късаха мръвките. Тресеше се от страх, да не разкъсат и него, но те не го докоснаха.
На другата сутрин купи бензин и пожарогасител. Твърдо беше решен да подпали градината, а стане ли опасно да угаси пожара. Направи обаче фаталната грешка. Толкова приятно беше преживяването му сред аромата, че реши да го изпита повторно преди да се лиши завинаги от него. Колкото пари имаше даде ги за месо.
Този път не върхове, а недра се разтвориха. Земята разтвори бедра и му се отдаде. Глътна го в ядрото си, пое го в същността си и разцъфтя като идея с всичките и останали цветове. Излезе изтощен с чувството, че е обладал цялата материя. Всяка форма в природата му се струваше форма на неговата любима, а всичко направено от човек нейни украшения.
„Най-голямата, най-голямата наслада.”
Изтегли заем на следващият ден. Трябваше храна за цветята. За да му дават тръпката. Всеки ден ги хранеше и всеки ден те му даряваха неописуеми сладости. Ставаха по-големи и големи. Боеше се, че някой ден ще бъдат забелязани. Ревнуваше ги, но си спомняше, че тъй и тъй някога ще трябва да ги унищожи, защото са опасни. Само ден, само още ден да изпита онова което му дават.
Тъй дните се изреждаха. В тази година не отиде на любимите си походи. Работеше в отпуската, за да има с какво да храни лакомите цветя. Намери си и работа за дома в която да изважда още нещо допълнително. Продаде мебелите си, имота си на село. Престана да излиза. Да се среща с приятели и приятелки. Хранеше цветята, а те растяха и все по-гладни ставаха. Понякога биеха недоволни с листа прозорците му. Изкушаваше се да заложи капани за котки. Сънува на няколко пъти, че прави парти в дома си, кани всички в задният двор за да огледат цветята му, без да подозират, че ще се превърнат в тяхна храна.
Не се стигна до там. Цветята бяха приспособени да оцеляват. Когато станаха твърде много и твърде гладни се нахвърлиха едно върху друго. Гризяха се, бореха се, късаха се. Гледката беше и ужасяваща и вълнуваща. Приличаше на буря от цветове. Миришеше силно на пот, като при бясна любовна игра. Значително намаляха и отглеждането им за известно време беше по-лесно. Градината обаче беше печална. Значително оредяла. Грозно разкъсана. Цветята наранени. Нямаха вече същото въздействие. Грижеше се за тях като за деца. Сънищата които му даваха не бяха тъй ярки. Сърцето го болеше при жалкият им вид, понякога ги целуваше, понякога го хапеха. Говореше им, не го разбираха. Даваше и сетни сили градината да бъде възстановена, а възстановяването й беше далеч по-бавно отколкото създаването й. Траеше години. В тях застаря, спести много. Научи начини по които да си достави значително по евтино промишлени количества месо. В крайна сметка усилията му дадоха резултати и се отдаде отново на дивните преживявания. Мислеше си, че храната ще стигне до края на живота му, но се излъга. Запасите започнаха да привършват, а той вече беше уморен, значително престарял, по – трудно можеше да добавя следващи. Една вечер и последната порция беше хвърлена, а цветята все още бяха гладни. Знаеше, че ще се нахвърлят едно на друго. Въздъхна. Сълза му се отрони. Безсилен беше да го промени.
„Поне видях и се насладих на най-прекрасната градина.”-помисли си.
Отвори бутилка вино останала от отдавна. Не пиеше, пестеше дори от това за да има за цветята. Чашка изпи. Цветята бяха настръхнали. Готови всеки миг да се разкъсат.
„И без друго са опасни. Трябваше някой ден да се случи.”
Изпи втора чаша и сам не разбра защо реши, да излезе сред тях и да ги нахрани за последен път. Със себе си.
 




Новият ми роман: "Убийство в социалната мрежа", може да бъде издаден, благодарение на твоя глас, тук. 



Гласувай:
15
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. makont - Дали не се самоизяждаме?
21.10.2010 10:56
Отново разтърсващ разказ! Благодаря за преживяването. Усмивки и слънчево настроение в дъждовния ден!
цитирай
2. cefulesteven - Отново разтърсващ разказ! Благ...
21.10.2010 11:03
makont написа:
Отново разтърсващ разказ! Благодаря за преживяването. Усмивки и слънчево настроение в дъждовния ден!



Поздрави. Благодаря ти:)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 6072018
Постинги: 3773
Коментари: 35565
Гласове: 106157
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930
Блогрол
1. Ромфея (фейсбук)
2. Кланица за чародеи (фейсбук)
3. Ням свят (фейсбук)
4. Между еротичната фантазия и психологическата фантастика
5. Порочна връзка (фейсбук)
6. Бъг във времето (фейсбук)
7. Арт Висока Класа
8. BG Север: Новини на часа (фейсбук)
9. Новини на часа
10. Буквите
11. Книги, предпечат и дизайн
12. Български кървав кючек (фейсбук)
13. Удоволствие за духа
14. Анна Хелс: Далебор - синът на кладенеца
15. Анна Хелс: Кланица за чародеи
16. Ивз: Кланица за чародеи
17. Goodreads: Кланица за чародеи
18. Непорочното в "Порочна връзка"
19. BG-север
20. Мадам Еротика видеопрезентация на Неслънчице
21. Goodreads: Далебор - синът на кладенеца
22. Юридическа помощ
23. Goodreads: Змейова орис - краят на печалта
24. Светли мисли за черни дни
25. Моята лична страница
26. BG - Север. Блогът на седмичника
27. Мадам Еротика
28. Авторът на "Скрити белези"
29. Мадам Утопия - видеопрезентация на Неслънчице
30. Хеликон: Стефан Кръстев