Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.02.2011 10:39 - На поетите по душа
Автор: cefulesteven Категория: Изкуство   
Прочетен: 4518 Коментари: 7 Гласове:
55


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Макар разказвам историята в първо лице, нямам предвид себе си. Посвещавам я на всички поети по душа.  

Съществото в мен

Изчадието стоеше на един клон, береше и ядеше праскови. Имаше големи за орел криле, малко за човек тяло. Разголени бяха раменете му, част от гърдите и бедрата му, шията и половината му лице. Останалото - покрито с пъстра като палитра перушина. Сок се стичаше по брадичката му. Очите му - премрежени от наслада. Виждах го като пред себе си, макар и разстоянието между нас да не беше малко. Самото то изглежда не подозираше, че го наблюдават, за да заеме тази уязвима поза. Не беше животно. Такова животно няма. Извънземни също не кацат по прасковите. Наблюдавах го известно време, преди да се реша. Забелязах, че е хермафродит. Перата криеха, но не достатъчно. Много красив хермафродит. Окото на ловец едва ли ме лъжеше. Тежеше около тридесет килограма. Въпреки това беше многократно по-силно от едър мъж. Движенията му го издаваха, а и вече не се съмнявах кой е разкъсал воловете на попа. В селото се пусна слух, че са рисове. Следите наистина приличаха на следи на голяма котка, което ме учуди много, защото рисове из тези ширини отдавна няма. Стъпалата му бяха прикрити в листата и не можех да ги видя, но само това нещо е било. Забелязах и кучешките му зъби. Доста зловещо изглеждаха зад плътните му момичешки устни. Преди да вдигна пушката, сърцето ми трепна. Можех да разпозная в очите му и изобщо в изражението му разум, може би по-висш и от човешкия. От друга страна ме изпълни и боязън. Виждаха се под сребристите му коси предателски издатини. Рога. Човешко тяло и ръце, стъпки като котешки лапи, криле като на хищна птица, малки рогца. Това не беше същество от тази природа. Вероятно демон, приел материя. Нямаше никой да ми повярва, аз не си вярвах, но не можех да си го обясня иначе. Успокоих пулс, ръката ми стана желязна. Преди да натисна спусъка, го прострелях с мисъл и то усети. Подскочи, обърна поглед към мен. Настръхна, заприлича на буря. Останалото направи интуицията ми. Усети, че мястото, където започват крилете, е слабо. Стрелях. Прелетя няколко метра и падна. Стонът му напомняше мелодия на флейта. Притиснах уши. Красиво плачеше, нарочно го правеше, почувствах слабост, разкъсаха ме угризения, сълзи избиха и по моите очи, ридание се откърти и от моите устни, изпуснах пушката. Видях го, че се изправя на ръка, оголи хищните си зъби, а моите колене омекнаха. Не от страх, а от болка - заради болката, която бях причинил. Тръгна към мен. Набрах сили. Преборих се със себе си и тръгнах към него. Очаквах ръкопашен сблъсък, но на няколко крачки пред мен то загуби съзнание. В несвяст беше изгубило и всичко мъжествено. Приличаше на спящо малко момиче. Златиста течност се точеше от простреляното му място, по гърба му, по гърдите му, попиваше в земята. Май щеше да умре. Губеше много от това, дори да не беше кръв, а нещо друго, за него изглежда изпълняваше същите функции. Грабнах го на ръце. Цялото му тяло пулсираше. Като огромно сърце. Помръдна един два пъти, изстена. Не беше зловещ, нито болезнен стон. На проговорване на сън приличаше. В къщурката, в която отсядам, когато гостувам тук, имам едно легло. Тясно е за второ. Положих го на него. Можех да отида да преспя в селото, но не знаех кога ще се опомни и как ще се чувства. А и какво да обясня на хората, у които ще гостувам? Прострелях дяволско изчадие. Изсмях се фалшиво. Не ми стана по-весело. То не изглеждаше добре. Туптеше цялото. Като огромно сърце. Виждаше се от разстояние. Красиво беше, а сега и напълно беззащитно. И защо реших, че е дяволско изчадие... Защото беше различно, защото беше непознато. Разкъсани волове. Но воловете можеше да са разкъсани и от вълци. По-скоро бяха вълци. Следите му бяха далеч от тях. Привлякоха вниманието, защото такива не бяха виждани. Лицето му беше като спящо, даже леко се усмихваше, но в дъха му я имаше болката. Чувах стоновете в себе си. Онези стонове, които издаваше, когато го прострелях, малко преди да изгуби съзнание. Отиваше си. Не умираше, а си отиваше. Не разбирах, но усещах, че е така. Стори ми се, че е… любов, която чака влака си. С целувка казва сбогом, с усмивка се опитва да прикрие болката си, но така я разсъблича. Нямам такова изживяване, но изпитах усещане, че пробужда спомен. После видях, че златистата кръв е станала синя. Ръцете ми, аноракът, в който го бях допирал, бяха нацапани като с мастило. Заглъхваха стоновете му в мен, а пулсът му отслабваше. Погубил го бях. Поне за този свят го бях погубил, без да знам какво съм погубил. Не се замислих, просто натиснах спусъка. Тръгнах към вратата. Натиснах бравата. Отворех ли, щях да побягна. Навън. В нощта. Накъдето ме водят краката. Далеч от къщурката, в която умираше нещо. Нещо красиво и напълно непознато. Най-лесно беше да го забравя, ако се поддам и побягна. Можех ли да го спася? Едва ли... Защо да се измъчвам заедно с него? Защо? Не знаех, нямаше разумно обяснение, но останах. Болката не беше физическа, но силна. Докато стенанията му в мен отслабваха, опустявах, ставах огромен и хладен, хапеше ме нещо отвътре. За да изпълни празнотата, защитна моя реакция започна да създава образи. Пъстри, мили, еротични, сърцати. Смееха се, настръхваха от възбуда и се превръщаха в гори. Пиехме коктейли върху нащърбени скали, а отдолу ни - прибоят. Плувахме в езера, а риби се плъзгаха между милувките ни по телата. Свирехме на четири ръце. Разтваряхме криле и сок от праскови се стичаше по гърдите ми и по пръстите, с които поднасях плода към устните им. Обирахме го с езици. Те от пръстите ми, аз от устните им. После чувахме изстрел. Пробуждах се. То умираше, образите чезнеха. Не можех да ги задържа. Нито те да ме задържат в своята реалност. И понеже кръвта му тъй напомняше за мастило при съсирване, а хартия имах много и не исках да губя красивите образи, родени от болката ми, опитах се да ги опиша. Изтръгнах едно от перата му и писах ли писах, но перото се счупи. Посегнах към второ и тогава чух глас в себе си. „С тези пера то ще отлети, когато дойде в съзнание. Без тях ще остане завинаги с теб!”

Въобразявам си. На най-интересното спрях, ще го забравя после. Без едно или две пера ще отлети. Счупих и второто. Разколебах се, но отскубнах и трето. Образите продължаваха да идват и да си отиват, не можех да смогна да ги опиша. Осъзнах, че извират от заглъхващите му стонове. Счупих четвърто перо. После пето. Престанах да ги броя. На сутринта тялото му беше голо, а без пера беше не по голямо от юмрук. С всяко изтръгнато перо е губело и част от телесната си маса. Увлечен да пиша, твърде късно го забелязах. Тресеше се от студ и хленчеше. Тихичко, едва го улавяше слухът ми. Свих го в шепите си да го стопля, но продължаваше да се тресе и в тях. „Ще се стопли. Трябва му малко време.”

Беше се зазорило. Четях написаното през нощта. Думите го правеха по-красиво от самото изживяване. Невероятно беше. Сам се учудвах на себе си как съм успял. Преживявах го отново, но по-силно. Топло ми ставаше в гърдите от вълнение и наслада. То в ръцете ми зъзнеше. Тресеше се.
И за да го стопля… Не знам как го направих… Разтворих гръдния си кош и го прибрах в себе си.

И тогава разбрах каква болка съм причинил, за да опиша тази красота.
Чаках смъртта, но тя не идваше.

Съществото в мен гореше.

И тъй като отнех живота му, принуди ме да живея вместо него.




Гласувай:
56



1. martosblack - ...невъзможен си Стеф,
02.02.2011 13:24
толкова нестандартно талантлив,удоволствие е...да те чета...усмивки:)
цитирай
2. miaa - Поздравления!
02.02.2011 14:04
Различното освен, че е непознато, предизвиква неподозирани емоции в палитрата на човешките предели! Докато не проумеем, чe То е част от нашата същност, докато не проумеем, че,То/не е демон/ е необходимост , за да оцелеем.
цитирай
3. razkazvachka - каква идея! да обърнеш активната страна -
02.02.2011 17:20
..."принуди ме да живея вместо него" -
цитирай
4. mileidi46 - Когато натиснем спусъка и убием ...
02.02.2011 22:31
Когато натиснем спусъка и убием собственият си демон..не си даваме сметка,колко сме слаби да избягаме от миражите на заблудата ,че е ни е бил необходим,за да усещаме ,,красотата'',да бъдем себе си...
Тогава ..отново го приемаме в себе си и го лекуваме!!
Победа на Егото.Егото на Злото,което ухажваме в себе си..
Така го възприех на първо четене.Пак ще го прочета.
цитирай
5. andrei - Поздрав от мен !
03.02.2011 08:41
Прекрасен разказ...Сякаш наистина си го изживял...а може би наистина да се е случило!?
цитирай
6. makont - Красив разказ,
03.02.2011 17:16
а кой е демонът и кое е злото е субективно решение, важното е, че и двете живеят винаги заедно, едно в друго и при всеки е различно, кое ще надделее. Без него и ти няма да можеш да живееш, то е твоят коректив, няма само добро и само зло. Хубава вечер!
цитирай
7. анонимен - Еййййй,
05.02.2011 21:47
без думи!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 8409366
Постинги: 4392
Коментари: 35627
Гласове: 112535
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031