Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.04.2011 17:20 - Самоубийство - 3
Автор: cefulesteven Категория: Изкуство   
Прочетен: 2228 Коментари: 2 Гласове:
14


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Няма да описвам килията ти. Тя е в твоето съзнание и я познаваш толкова добре, колкото може да се познава. Нямаш стол, не се и нуждаеш. Имаш екран. На него виждаш тялото си. Можеш да сменяш перспективи, да се следиш в гръб, в едър и дребен план. Можеш да виждаш като през очите си. Можеш и да се виждаш през очите на всички околни или хипотетични, които те наблюдават или които извръщат поглед от теб. Напоследък почти не гледаш през своите. Да можеше да не чувстваш и болката си. Онази, която чувства тялото ти: вън от килията. Но само тя достига до теб и единствено от нея не можеш да се изолираш. Срязват те бъбреците, гърлото ти понякога е като ренде. Болят те и очите, нищо, че почти не ги използваш. За разлика от болката, вкуса се е изгубил. Пикантните подправки само парят стомаха ти, но не правят яденето по-апетитно, никога не си прекалявал с тях. Напоследък слагаш с шепи, но килията е толкова далече от тялото, всъщност от куклата. Управляваш я с джойстик. Понякога я изпускаш от контрол, препъва се. Често я залутваш в непознати улици. Когато ти се прииска да изключиш слуха й, не се получава. Натискаш клавиша, но командата влиза в сила след часове, точно когато ти се иска да чуваш. Играта ти е омръзнала. Не ти е разрешено да оставяш обаче, онова навън без контрола си. И най-близките ти го вземат за теб. Милата ти го нарича: «мило». Дъщеря ти го прегръща. Приятелите ти, продължават да му дават съвети. За жалост, то не ги чува, но ги чуваш ти. Тук не можеш много да направиш. Те ти казват да се наслаждаваш на розите, да вдъхнеш аромата им. Не, че миризмите, които ноздрите на куклата ти всмуква не достигат до теб, но тези тук са по-силни. Мирише на падаща от влагата мазилка, миши изпражнения, понякога и нещо като онази миризма, която помниш от казармата, останала по сигналния пистолет след използването му. Най-силно се доближава до миризмата на пръдня, но е по-остра. Разказвали са ти, че в танковете била същата, но в тях все едно са използвани хиляди сигнални пистолета. Доверявал си се, защото е нямало как да сравниш. Никога не си влизал в танк, защото си бил мотострелковак. Беше отдавна. Останали са ти само цветове и миризми. Донякъде и чувството, че не си себе си. Че се управляваш от растояние, а сам си затворен. Напомня, само донякъде. Тогава нямаше екран, сега е електронна игра. Най-отегчителната. Искало ти се е да питаш, защо изобщо се налага да я играеш. Тялото ти понякога не изпълнява зададените команди, понякога го прави със закъснение. С устните положението е по-лошо. Тях не управляваш с джойстик, те следват твоите. Каквото речеш тук, изричат го. Или поне в повечето случаи. Но понякога се губи връзката. Изтърсват нещо далечно. Случва се, то да те стресне. Не защото е грешка, а защото е по-правилно. Зададената ти команда е била погрешна. Редактирали са те. Не си искал да си признаеш истината, която са изрекли. В крайна сметка тази истина тук малко те засяга. Тя касае онова, което вземат за теб, което е вън и ти е далечно. Отдавна ти е далечно. Тук мислиш като затвора. Пропил се е в теб. Стъпките на надзирателите по коридорите те влудяват. Надзирателите ти са пълни двойници на комшиите ти. Само, че на онези вън не им личеше, че са киборги. Тук кожата им бие на никел и някои от процесорите им са разголени. Влудяват те и затворниците в съседните килии. Няма логика в това да ги има. Килията си е в твоето съзнание. Но затворът не е само твоето. Но в какво ли има логика тук! Вън: да, но тук, онази там, все по-малко важи. Вчера екзекутираха момичето в девета. Била е в разни литературни сайтове. Пописвала. За религия и за луна да колене. Доведоха я дотук критиците. Имаше официалното разрешение да пише по стените. Но никой не й даваше молив. Общувахте през последните седмици. Все те питаше стените й оранжеви ли й са. Как да й кажеш, като никога не си влизал в килията й. Започна да се питаш твоите стени дали са оранжеви. Гледаш ги: зелени са, но няма как да свериш дали не бъркаш. Никой не влиза в чужда килия. Дори и надзирателите нямат това право. Когато трябва да те изведат вдишват те. Когато трябва да те въведат издишват те. Все си мислеше, че положението ти е по-добро отколкото на малката. Тя изглеждаше болна, ти не. Не ти изглеждаше читаво и обвинението ти. Арестуваха те за материални проблеми. Че кой си няма и отгокога това е престъпление? Според обвиненителя: било е. Повдигнаха второ дело: за некадърност, а прокурора настояваше за смъртно наказание. Явиха се и свидетели. Министърът на културата, с когото не си имал никаква работа, а и никога не си имал претенции в областта на културата: миньор си, извън работно време обичаш да ходиш на риба, да гледаш спорт и да пиеш по бира, две, понякога три, че и четири с приятели. Не се сдържа и зададе въпрос на свидетеля, но те отстраниха от заседанието и не чу показанията на останалите. Сигурен си, че не познаваше и тях. Но какво ли има логика тук. Преди месец екзекутираха един човек, по обвинение, че се е покаял. Някога е извършвал финансови престъпления, но както рядко се случва у нас: осъдиха го за това. И както още по-рядко се случва: съзнал вината си, отрекъл се от миналото си. Защото е порочно, а и за да не стигне отново до съд. Вместо това: ново обвинение, че не искал да бъде осъден повторно, с което затруднявал правосъдната ни система. Механизмите не работили така, ако всеки започнел да се кае. Преди да го отведат до ешафода приличаше на теб. Стресна те. Видя го само за миг, през шпионката. Веднъж когато го водеха от заседателната зала до килията и когато го отвеждаха завинаги от нея. Първият път беше плешив и нисък. Вторият път почти твоя ръст: метър и деветдесет и пет, с буйна къдрава коса. Само погледа му: да, погледа не се беше променил. Любопитен, шарещ – твоят никога не е бил подобен. Даже заподозря, че е екзекутиран не заради престъплението в което е обвинен, а заради погледа. Тук осъждаха за всичко: жена, че е изневерила на мъжа си или че нямала мъж, че хранила уличните котки или заспивала на рекламен блок. Мъж, че перманентно не изневерявал на жена си, а особено тежко в случая било, че не обръщал внимание ни на мъже, ни на козички. Че велосипеда на осъдения или осъдената е зелен. Че осъдения или осъдената не са носили копита и след единодушно решение на съда, че няма човек, който носи копита, присъдата е била потвържадавана: защото човечеството би могло да не стигнало толкова далеч в унищожаването на околната среда, ако осъдения или осъдената бяха изпълнили дълга си, първи да си сложат копита и да въведат модата на копитата. Осъждаха за настинка или неспечелени пари. Веднъж адвокатът ти каза да не вземаш на особено сериозно обвиненията, че били на шега:

-Никой не екзекутират за това, което е осъден. Всичко е театър. Увлечеш ли се в него...това те погубва. Тогава понасяш това в което са обвинени всички, а не само това в което си обвинен ти.

-Театър?! – питаш озадачен.

-Пълен.

-Но вие ме държите.

-Килията е в главата ти.

-И ти ли си в главата ми?

-Разбира се, че съм в главата ти.

-И ако искам мога да те прогоня от нея.

-Не и докато си в килията.

-Има ли те изобщо навън?

-Има ме. Но се сбъдвам единствено в главата ти.

-Сбъдваш?

-Иначе си нямам общо с правото. Обичам греяната ракия. Изобщо не подозирам, че ти адвокатствам.

-Но как? Познаваме ли се изобщо? – питаш го.

-Не е толкова важно. Винаги можеш да излезеш, ако откриеш вратата, но тя не е там където я виждаш. И няма да я откриеш докато разговаряш с мен или играеш на глупавата си игра с управлението на куклата ти.

-Но аз съм задължен да я управлявам.

Адвокатът ти въздъхна, повече нищо не каза.

Няма никаква логика тук. Управляваш куклата си по един и същи начин, по едни и същи улици, а кръгът й около затвора става все по-тесен и по-тесен. Колкото по-тесен става нейният кръг, толкова по-тясна става и килията. Опасяваш се, че ще те смачка. Опасяваш се, макар отдавна откри, че тук не си тяло, тук си мисъл, а мисъл не може, не би трябвало да е възможно да бъде смачкана. Боиш се, още се боиш. Стените ден след ден се приближават. Докосват се една в друга отсрещнате и чезнат, преминаваш през тях. И тогава си във всичките килии, в килиите на всяко едно съсъседно съзнание, осъден по всички обвинения. И нещо повече: едновременно с това и обвинителя на всички тях.

Можеш да управляваш обаче, единствено твоята кукла.

Близко е до затвора. Много близко. Пред стените му. Сега изглежда огромна. Великан е, който може да стъпчи под краката си този ад. А това искат всички тук. И всички тук си ти.

 



Гласувай:
14



1. mt46 - Поздрав!
01.05.2011 09:49
За съжаление - не остава време за четене на проза /особено ако е по-обемиста/... Сп. мен за виртуала е по-удачна късата проза...
цитирай
2. cefulesteven - За съжаление - не остава време за ...
01.05.2011 09:57
mt46 написа:
За съжаление - не остава време за четене на проза /особено ако е по-обемиста/... Сп. мен за виртуала е по-удачна късата проза...



Така си е:) но какво да я правиш, душица е, пише й се. Иначе за това и не публикувам романите си и само, ако е рекъл Бог ще стигнат някога и до читателя ми, което би ме осмислило.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 8408609
Постинги: 4392
Коментари: 35627
Гласове: 112535
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031