Отвореше ли книга буквите се изсипваха като ситни стъкълца по земята. Оставаха празни листове. В началото говореха много, после изглеждаше, че правят гримаси, накрая скуката. Струваше му се, че от векове се лута из лабиринта, а лабиринта беше библиотека. Не чувстваше глад и умора. Нямаше календар, а часовника му не вървеше. Преди да попадне тук отвори лаптопа си, после блога си, после прочете нещо, после наруга автора му, после се свърза с приятел, после с втори. Свърза се на лични. Шегуваха се и решиха да се забавляват. Мразеха посредствените и тези които се надуваха. Трябваше някой да им напомни, че са смъртни и не просто смъртни, а много жалки даже. Защо пишат толкова, а не правят нещо по-забавно или по-полезно! И не само това, а се мислят за нещо си. Разни свадливи лели, графомани и затворници на печалния си бит. В кабинета на психиатъра им е мястото, не където обменят идеи сериозните или се забавляват тези които го умеят. Хубаво им дадоха да се разберат. Ама жалки са си. “Майстори на словото” - няма що, тъй се оплетоха, че откриха истинския си нрав. Паднаха им маските: хленчат, пищят, че обиждат. Те били големи тролове! А уж творци, на добро учат. Позитивно говорят за живота или когато са черногледи с мъдрости. Лицемери. Пък и положението им жалко. Не им отива да се защитават, защото в масовото съзнание така започват да изглеждат виновни. Скочат ли по-грубо, веднага те са виновните, защото всички си мислят, че щом са хората на изкуството трябва да са толкова разнежени, че да се държат като малтретирано дете, на което кака трябва да избърше ноздрите. Голяма гавра е защита от рода: “ама недейте така, ама много сте гадни” с интонация, която показва симпатии, разбира се към “гадните”. Така и самолюбието, че си от добрите защитено и приятелството с по-силния гарантирано. Нали остава надеждата, че утре няма да нападне теб, от правилния отбор си. Тийнейджърките независимо дали са на тринадесет на тридесет или на шестдесет и три, харесват точно тези, които показват сила с агресията си, нищо, че все защитават този мишок, който се свива и със своята незрялост сам си е виновен за насилието, което понася. Творци! Жалки дезертьори от живота, стигнали до последното си прибежище: виртуала. Някога са строели въздушни кули, сега се красят с въздушен лавър. Чат – пат, завъдят някоя фенка. Направят си клика. Ама и кликата една: малко я позакачиш, че е клика и се разпиляват като рояк мушици. То, не че имат и друг избор. Задържат ли се, заприличват точно на фанатизирани ултраси. Изчезнат ли онова подобие на човек, надуло се, че е творец вече изглежда толкова слаботелесно, жалко и измъчено, че най-добре е да се скрие някъде и го прави. Не един или двама такива имаше в тази или онази блогплатформа, в този или онзи сайт. Голям тъпан в началото, че и фанфари покрай тъпана, после всеки ги забравя. Къде да се сравняват с безсмъртните оцелели с векове, че и живи до сега. Що не се захванат с нещо по-полезно или интересно! Творци! А и колко лесно се ловят? Днес нападнеш един. Кефят ти се, нали той е графоман, а те не. Разликата между него и тях е, че той е луд, те не са. На другият ден, давай следващият. И пак с широката им подкрепа. Понякога те правят на палячо, разбира се. Ама има ли какво да губиш? Скука е иначе. Скука като тук. Няма и една книга. Всъщност има милиони, но само корици.

Като кутийки са, при отваряне съдържанието се излива. Чист свят, какъвто някога в омразата си пожелаваше.

Получи го. Тържествуваше пред компютъра. Сърцето му подскачаше. После заспа и се пробуди тук.

Опита се да пише върху белите страници. Не можеше. Не можеше когато нямаше какво да наплюе.

И те бавно го поглъщаха, докато накрая сам стана бяла страница.   

Поздрав Стефане!

Споделям! Поздрави!

в душата на масовият блогов списвач. Драго да му стане на човек.

Унищожителен реализъм! И мен ме е страх да отворя коментарите за мен. Един - два бяха несправедливо резки, после си го изтриха! Но щели да ме четат! Да не би да са на длъжност тук, няма да издавам антологии, не искам да ме четат всички, нито ме интересува кой е гласувал или дали е гласувал. Държа на мнението на десетина човека, които ценя и уважавам...Не се боря за Нобел...И не знаех, че така става в блог пространството. Че ако не споделяш нечия позиция, си...такава злъч, чета в другите блогове и настръхвам...За какво е всичко? Много сте прав, но какво от това? Всичко продължава...

много бели листа в тоя блог, ей! Нищо че са с никове, а някои и със снимки на аватарите...
На всякаква възраст...

Жестоката реалност - всеки някъде в себе си я осъзнава, но не всеки има смелостта да си признае, че съществуването му е на едно просто, жалко същество, което няма никога да бъде истински и завинаги запомнено...и това не се отнася само за писателите...