Синът на кладенеца :: Интервю за работа

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

05.06.2011 11:02 - Интервю за работа

Автор: cefulesteven Категория: Изкуство

Прочетен: 1896 Коментари: 2 Гласове:

Последна промяна: 05.06.2011 11:03

Имам си един милион квалификации, но космонавт, водолаз, картечар и гладач не съм бил. Тук трябваха гладачи. Не подозирам, че е голяма философия, не съм го правил за пръв път, тоест не съм попълвал неверни данни във въпросника при интервю за работа, но да сложа отметка срещу „гладач” ми се стори твърде отговорно, дори рисковано. Звучеше сериозно професионално, изискващо дълги години развитие на специални умения и вродени таланти каквито не всеки притежава. Почувствах се нищожен и пропилял половин в живот в напразни усилия в стремеж към недопустими блянове. Трябвало е навреме да отворя очи, още преди петнадесет, преди двадесет години и да се обуча в тази професия за която сега имаше работно място. На всичкото отгоре ми се пушеше. Предупредиха ни, че тук в столовата на предприятието където попълвахме анкетата и чакахме за интервю, не се пуши, не е желателно да се излиза и навън, защото големите шефове всеки момент можели да дойдат, а не обичали да събират своите бъдещи работници от целият район. Около мен пот и въздишки. Над сто човека сме, на осемдесет е страшно трудно да попълнят анкетата. Четат въпрос по осемстотин пъти, за по минута и половина изречението. Има и такива които изобщо не могат да четат. Повечето са дошли без химикалки и за една чакат девет на опашка. Моята потъна някъде, а листа ми попълнен отдавна, имам чувството преди няколко века, зее, изглежда празен без отметката пред „гладач”. Контрольор по качеството в металургичен комбинат съм бил, и сондьор, и заварчик, и алкохолик, и препаратор в палеонтологичен музей, и търговски пътник, книжар и вестникар, семкаджия и мелничар, преподавател по философия и готвач, ама гладач не съм бил. Трябваше да направя отметката. Нуждая се от работа. Много се нуждая. Да, посегна на живота си няма, защото съм неудачник, аз да живота си не мога да направя като хората, че смъртта ли ще успея. Нещо не ми е в стила. Колкото съм гладач, толкова съм и самоубиец. Не става, не. Ще трябва да си намеря работа, а тук ще чакам няколко денонощия преди да ме уведомят, че не става. Отдавна ми е писнало, става ми чак смешно. Не, че има от какво, ама ей на. Става ми смешно. Някаква защитна реакция, нещо ме гъделичка отвътре, сигурно съм много напрегнат. Поемам си дълбоко дъх, броя, слушам музика без да съм си пуснал. Търся я в спомени и потайни кътчета на съзнанието си. Рея се в космически мрак и си повтарям, че трябва да се успокоя. Смешното отминава. Става ми страшно. Мрачното преминава в сиво. Трябва да бързам, ако тук не стане трябва другаде да си търся работа. Нямам вече никакви идеи, изчерпаха се. Дано, ако интервюто продължи до обяд, да ни сервират. Ето, в столовата сме. Мирише на готвено. Честно ще е от тяхна страна. Дали, ако не сервират да идвам всеки четвъртък на интервюто което това предприятие провежда. Поне обяда ще ми е уреден. Ама, че глупости. Струва ми се, че химикалките скърцат. После ми се струва, че това са мозъците им. Скърцат като несмазани врати от панти. Кожата ми настръхва, неприятно скърцане е. Дразнещо. Гърбът ми се свива, рамото ми отдавна е схванато. Онова рамо на което обикновено е преметната чантата. Чантата с всевъзможни глупости и документи които напоследък не са реално доказателство, че съм човек. Трябваше да направя отметката срещу „гладач”, не знам какво ме прехвана. Сигурно защото напоследък по интернет си пиша често с някакво момиче което се подписва „Откровената”, тя е млада, твърде млада е за мен, а и амбициозна, познава света, движи се в крачка с времето. Ритъмът й съответства на реалният. Често думите й ми звучат неразбираемо. Душичка е тя. Да беше друга като нея, отдавна да е прекъснала. Чуди ми се понякога дали не послъгвам. Послъгвам разбира се, за да й звучат нещата по-вероятно. Ако й кажа истината съвсем няма да повярва, а ако повярва….Е, не го искам. Тя си има вярата и позитивната настройка. И е права. Хората съвсем не са лоши, светът си е такъв какъвто е. Нямам право много, много да страдам, нито пък да бъда несериозен. Няма нищо особено в цялата игра. На кой ли му е лесно, на кой ли му е чак толкова трудно. Ето, и тя обикаляла насам – натам. Живеела в несигурност, сълзи леела, да следва, чак не успяла, а искала. Откровена била с мен, откровена била и със себе си. Заприказва ми, че и тя някога си ги мислила едни такива като мен, но ето на: имала си вече работа, обичала си я, чувствала се е удовлетворена. Добре изпълнявала задълженията си. Не се й съмнявах, имаше доста свободно време. Не печелеше зле според думите й. Останалите неща които ми говореше бяха твърде битови за да ги запомня, но като цяло имаше дух в това момиче. Добре, че няма да ме чака. Точно в четвъртък е заета. Сигурно работи в някакъв офис, оттам и сърфира. Най-вероятно днес е тъпкано с клиенти. Много не споделя. Сигурно служебна тайна или да не ме накара да се почувствам по-голям неудачник отколкото съм. Днес обеща обаче да ми прати снимка. Ледовете се разбиват, все някога ще ми каже и името си. Не, че ми е до нея, но чак пък само с мислите си да живея е прекалено.
Имаше някакво раздвижване. Около двадесет минути дрямка ме люлееше. Анкетните листове бяха отдавна предадени, явно шефовете бяха ги и разгледали. Появиха се две респектиращи и руси дами. Заприличаха ми на жрици на тайнствено божество пред поклонниците му. Ритуални бяха стойките им, ритуална походката, неразгадаеми изразите им, всеки миг около главите им щяха да заблещукат ореоли, да се разтворят светли врати зад гърбовете им, всякакви други чудеса да се случат. Тържествено и страховито беше присъствието им. Красотата им всякъде другаде би изглеждала сладък, миловиден сексапил, но тук повеляваше. Правеше ги да изглеждат високи и високо. Седнаха една до друга на масата в началото. Точно зад мен, извъртях врат за да ги следя и да чакам решението.
-Ще четем молбите ви една след друга…..-рече едната.
-И ще задаваме въпроси.-допълни другата.
Смразяващи бяха. Изключителни. Поеми можех да напиша за тях. Едната имаше лунички. Прочетоха първото име. Човекът стана като ученик.
-Защо си напуснал предишната си работа?
-Семейни проблеми.
-Какво значи? Ако при всеки семеен проблем напускаш….
Отговори им нещо. Смотолеви. Всъщност разказа доста страшна история. Този човек се лиши наполовина от тежък комплекс щом успя да го признае пред толкова хора. Продиктуваха следващото име.
-Ами, не съм напускал, фирмата беше закрита. Електротехник съм, да.
Нареждаха листите на два различни купа. Лесно ми беше да се досетя, че едните ще са тези които ще останат, а другите които ще си тръгнем с походка на зомбита. Следващото име.
-Грамотен ли сте?
-Амммм.
-Кой ви попълни молбата?
-Аммммм.
Трябва да припомня, че сме двадесет и първи век. Артър Кларк предвиждаше да има голяма космическа одисея преди шест години. Следващото име:
-А ти, сладурано? Като си работила при нас, защо си напуснала?
-Семейни проблеми.
-Стига с тези семейни проблеми. Добре, ясно. Хора сме, нали, но защо идваш пак при нас след като си напуснала?
-Защото….прецених, че тук ще е най-добре.
-Ами, ако те приемем и пак напуснеш?
Трябва да кажа, че този разговор се проведе четири пъти. Четири бяха работничките работили тук, напуснали заради семейни проблеми, заради обещана другаде работа на по-високо заплащане, редовна смяна или по-близко до къщи работно место. Потяха се и се червяха, а русите без злоба, справедливо я гълчаха, че така не трябва и така не може. Да можеше смущението да прави хората прозрачни, тези направо щяха да станат невидими. Най-сетне изтезанието свърши. Ами, не бях гладач, листа ми отиде до останалите на които казаха, че ще позвънят имат ли нужда от работници.
Губят ми се моменти, не помня нито с какъв автобус пътувах, нито по кои улици минавах за да стигна до квартирата. Коремът ми не беше свит, следователно съм ял нещо, в джоба намерих пълна кутия цигари, значи съм си купил.
Седнах пред компютъра. Отворих си пощенската кутия. Откровената пак ми беше писала. Имаше прикрепен файл, пратила ми беше снимка.
Отворих я и гледах глупаво няколко минути. Изглеждаше ми позната. Много позната. После се досетих. Писмото й пак като останалите. Говореше, че дълго си е търсила като мен работа, за това не бива да се отчайвам. Знае какво е, но ето я, да я видя, сега си има хубава работа, добре заплатена, харесва й и се чувства полезна на себе си и на обществото. Доста лозунги следваха които няма да повтарям. Тя липсваше само четвъртък, четвъртък преди обед. В четвъртък преди обед фирмата имаше интервюта. Снимката беше на едно от момичетата които уж са работили, отказали са се, но са се осъзнали и кандидатстват отново, но вече няма кой да ги приеме.
Спомних си я как става, колко смутена е. Как сяда, колко разочарова изглежда.
Всички погледи са в нея. Всички виждат какво става с тези напуснали веднъж.
Виждат най-голямата грешка която може човек да извърши и колко жалък и нищожен изглежда след нея.
Плащаше й се, за да се явява в тази роля.

Нагоре

Гласувай:

Следващ постинг

Предишен постинг

Ключовете на емоциите

Неплатен

Коментари

1. mt46 - Затова ли сме учили -
05.06.2011 11:36

за да бъдем глад-ачи?... Да ни мамят разни "откровенички" и т. н. ...

цитирай

2. miaa - Все пак има надежда:))))
05.06.2011 18:23

Човек не знае, какво печели, когато губи! Поздравления,Сefulesteven :)

цитирай

Търсене

За този блог

Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 8430352
Постинги: 4392
Коментари: 35627

Гласове: 112553

Блог вълни

Архив

Календар

Април, 2024

П	В	С	Ч	П	С	Н
1	2	3	4	5	6	7
8	9	10	11	12	13	14
15	16	17	18	19	20	21
22	23	24	25	26	27	28
29	30

Блогрол

1. Ромфея (фейсбук)
2. Кланица за чародеи (фейсбук)
3. Ням свят (фейсбук)
4. Порочна връзка (фейсбук)
5. Бъг във времето (фейсбук)
6. Анна Хелс: Кланица за чародеи
7. Ивз: Кланица за чародеи
8. Goodreads: Далебор - синът на кладенеца
9. Goodreads: Змейова орис - краят на печалта
10. Моята лична страница