Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.09.2011 18:02 - Български кървав кючек - първа глава
Автор: cefulesteven Категория: Изкуство   
Прочетен: 1744 Коментари: 0 Гласове:
30

Последна промяна: 29.09.2011 11:23

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
първа глава



Цяла сутрин му се струваше, че вали, а дъжд нямаше. Искаше му се да изгуби представа къде е, а представа си нямаше. Искаше да намери онова лице – графитното. С бръчките, които само приличат на истински, но с камуфлажа. Камуфлажът, зад който е скрит ключът... Накъде крачеше? Към какво? Не, не знаеше. Само изпитваше необходимост да върви към него, каквото и да е това, където и да е. Трябваше да си пие снощи хапчетата. Дали не го търсят майка му и брат му? Те и без друго си имат достатъчно проблеми. Да се върне ли? Не, те са разстроени. Повече ще ги разстрои, и те него. И къде да се върне? Вече са бездомници. Още не са се нанесли в къщата в Опашково. Може да не стане и никога. И миналия път почти се нанесоха в онази, за която уж бяха платили. От която ги изгониха като кучета. Нещо в документите. Делба с роднини ли, някакъв подпис липсвало. Не ги разбираше тези неща. Главата му се издуваше, като ги слушаше. Не, не го болеше. Струваше му се, че е балон, пълен с нещо, по-леко от водород. Само по дъното има кал, която се разлива насам – натам и създава чувство за тежест в лекотата, а тя крещи. Ту като птици, ту като гласове на непознати езици. Понякога звучат страшно, кълват го звуците, а той е дрипаво хлапе в оживяваща гора. Знаеше, че са измислица, опитваше се да ги контролира. Не можеше, бягаше наникъде, право в пастта им... А сега реалността беше толкова страшна, колкото и чудовищата.

Спря се и осъзна, че не вали. Усещаше капки по главата, но не валеше. Огледа се. Селската автогара. Пак! Краката сами го бяха довели. Стигнеше ли дотук, никога не знаеше какво ще се случи. Започваше гъделът. Мислите, съвсем нетипичните, които беше забравил, се завръщаха. Разбитите автобуси изведнъж се превръщаха в бели кораби. С по три или четири комина, океаните зад тях – малки, а обетованият бряг - близо.

Почти не пътуваше, откак се прояви заболяването. Не изпитваше и желание, ако си беше у дома. Само като се приближи към автогарата. Селската. Защото можеше да си позволи някое безсмислено пътуване. Това беше неговият туризъм. Броеше стотинките и питаше шофьора ще стигнат ли до селото, без дори да поглежда табелата. Делеше ги на две, за да има и за връщане. Често изпиваше обратния билет в неизбежната селска кръчма. В която сядаше - я да почака, я да направи някой от налудничавите си шаржове с химикалка върху бележника на някой от пияниците, който неизбежно се намираше там. В опит да намери онова лице. Странното, различното, с бутафорните бръчки, под които е ключът.

Сънувал го беше, а може би и видял. Сън и реалност от години се вплитаха. Често трудно можеше да ги различи и му трябваха върховни усилия на волята, когато изобщо намираше воля. Рисуваше точно за да си го припомни, не че умееше добре. В кръчмите е пълно с модели и понякога толкова се увличаше, толкова близко до търсеното се чувстваше, че забравяше, че не бива да пие и по време на малките му - големи за него пътешествия, изпиваше парите за билета. Как се връщаше после не помнеше, или помнеше мъгляво. Но реално тези му пътувания, в неговото състояние, бяха толкова рисковани, колкото за нормален човек да прекоси десетки държавни граници и дори пустиня. Обикновено го съзнаваше и знаейки добре за чувството, избягваше отдалеч автогарата. Бръкна в джоба, мислеше си, че няма пари, но усети приятното докосване на монетите.

“По-добре май още тук да ги изпия!”

Изкриви лице. Загорча му в устната кухина, в носа, в очите. Не биваше. Измяна беше към най-близките му. Точно в този момент. Имат си достатъчно проблеми. Никой от приятелите им не ги погледна. Никой от роднините. Почти абсурдно, но една много възрастна циганка (изглеждаше по-луда и от него) ги покани в бараката си. Не можеха да живеят там, но за няколко дни, докато намерят подслон... Спасително беше. Спасително беше и предишното му идване на автогарата. Нищо, че пак си каза, че не бива да го прави. Нищо, че пак изпи парите за връщане. Беше голям късмет, в кръчмата върза разговор с онзи кандидат – продавач. Предлагаше толкова евтино имота, че въпреки драстичната измама при покупко-продажбата, можеха да си го позволят. В това откри и смисъла на “идиоматичното” си хоби, както сам го нарече. И реши да свърши с него дотук.

Но ето го пак на автогарата. А още не са се нанесли. Трябваше да е при тях сега. Може и да ги разстрои, че е разстроен. Може да го разстроят, че са разстроени. Но тъй и трябваше. Да понесат всичко заедно. Защото са само те. Сами на този свят. Последните събития в живота им го доказаха. Като че ли преминаха в друга реалност, от която гледаха сами себе си. И се виждаха бездомни и обречени. Непознати и за своите близки. Които вътрешно ги упрекваха, че се е случило това с тях. Вътрешно, а беше изписано по лицата им. Най-лошото се случва на най-лошите. За да ти се е случило чак това, трябва да си го предизвикал. За какъв се имаш, за филмов герой ли, че можеш да си позволиш страдания, забранени за средната класа...

Не владееше вече мислите си. Неизрязаните му нокти се бяха впили неволно във вътрешната страна на дланта. До кръв.

Като че ли в дупка попаднаха. Те тримата. Не само бяха без покрив, а и по улицата ги подминаваха. Най-странно от тримата изглеждаше големият литератор – брат му. Докато правеше премиери на стихосбирките, се усмихваше. Букети, женски усмивки, ласкателства от брадати културтрегери. Изражението му тогава - все едно му расте ореол. Докато търсеха квартира, която да могат да си позволят, за да изкарат поне до зимата, само дето не се разрева като дете. Такава вина беше изписал по лицето си, че даде материал за доста бъдещи шаржове. Така трябва да е изглеждал еретикът, който е осъзнал греховността на своята ерес в подземията на инквизицията. Отрезнял от себе си, като че ли отстранил един пласт лице. Физиономията му изведнъж беше станала тъпа, всичките дъхави на дълбини размишления, изписани върху нея, се бяха изгубили като изчезнал воал, открили под себе си една сломена същност. Вярваше, че е негова отговорността за всички грехове на човечеството, които не разбираше съвсем.

Спря автобус. Все едно намигваше с едно око. Нещо имаше в единия му фар, придаваше му лукав вид.

„Къде ли ще ме отведе, в ада?”

Тресеше се вече, а до преди малко му се струваше, че го е преживял.

„Не бива да пътувам. Не бива да пия. Ще ме върнат в лудницата.”

Обърна се и се опомни сред сенките на лудите. На познатите му и непознатите. Те там, заключени сред решетките, а са изпуснали облечените си в шарено сенки и те са се пръснали из автогарата, потеглят с автобусите към околните села.

- Аз съм Явор. Просто Явор... - изпита усещане за непознат предмет, когато изрече името си на глас. – Наскоро преживях тежък стрес дори за здрави хора, а аз съм болен...

Спря се, преди да се е обърнал към Господ с въпрос защо се е случило. Капките отново забиха по главата му.

- Трябва да се върна вкъщи. То не е точно къщи. Там, където сме сега.

Капките барабаняха силно. Откъсна се от тялото си. Изгледа се от страни. Опита се да се върне, после - да се отдръпне. Странно му се струваше да се вижда, че го има. В същото време усещаше мистична боязън. Тя се засилваше, докато се превърна в ужас - изобщо не се позна. Виждаше едър мъж, почти торба. Лекарствата предизвикваха нездравословното пълнеене и падането на зъбите. Облечен беше в дочени дрехи, подобни на някогашните зимни униформи от времето на соца, които войниците наричаха “въшкарници”. Мърлява светла брада, мъхеста. Наострена като бодли на таралеж, къса, тъмнокафява коса, скулесто лице. Приличаше малко на един от автопортретите на Ван Гог. Имаше в него някаква стихия, която не можеше да задържи. И изпущаше навън, за да облъчва с нея. Нетърпеливо пристъпваше от крак на крак, а очите му пламенееха. Онзи, когото вижда от страни, а не този, който мисли. Онзи, над когото усещаше, че губи власт.

- Ето лицето! – собственият му глас прозвуча далече. – Но ги няма бръчките.

Сам не се разбра. Искаше просто да се спре. Видя лукавата си усмивка.

- Това не е моята, не е моята! – крещяха мислите му, после заглъхнаха.

Очите му избухнаха в яростен пламък, за да разпалят израз на омраза по цялото лице. Жалък, яростен дух, борещ се за живот. Скапана гара. Болен човек, тръгнал наникъде. Можеха да го помислят за петдесетгодишен, а беше едва на тридесет. Усуква шия, гледа насам – натам. Забеляза една възрастна жена. Опита се да си спомни откъде я познава. Опомни се отново в тялото си, а жената вече се качваше в един от автобусите. Тръгна към него. Вместо в бял кораб, този се превърна в галера с потни обречени гребци. Замириса му на кръв. Качи се. Стори му се, че плава на галерата, капките по главата са ударите с веслата, но не те контролират курса. Корабът се носи от кървава сила, мъртво течение, подчинено на демонична власт.

Сети се отново за майка си и брат си, но вече с яд, почти с омраза. Имаше нужда от лекарствата си, ако ги беше пил... Само ако ги беше пил... Щеше сигурно вече да е при тях. Но те не му се довериха. Не му ги дадоха, за да не ги изгълта всичките или да не ги изпие с алкохол. Като се върнел, щели да му ги дадат, както е по схема. Май се опитваха да го вържат чрез лекарствата.

- Болен, но свободен! – рече го на глас и стресна бабите, седнали пред него. Щеше да им кресне: “Вие какво зяпате!”, но автобусът тръгна и престана да бъде галера.

Печалта, която се откриваше зад прозореца, беше по-страховита от мъртвото течение с кървав цвят, което виждаше малко преди това. Лицето на съвсем реалната разруха. Оскъдна растителност, деветдесет процента плевели. Порутени сгради. Разбито шосе с банкети, превърнали се отдавна в отточни бари. Счупени и изпокъсани парници. Мъртви разглобени возила из полето. Някаква автоморга. Някаква олюпена сграда със специфично и непознато предназначение. Пустош. Тухлени руини. Няколко сгради призраци, вероятно от по-миналото столетие. Много гарги. Твърде едри. Приличаха на мутанти. Заблуден пес или май вълк, болнав. Гладен, но неспособен да нападне. Неволно го нарече: “моето куче” и си промърмори:

- Като че ли аз съм го сътворил по свой образ и подобие, или той мен по негов.

Хладни тръпки пробягаха по него като реши, че това му изказване е богохулно. Искаше вече да се върне и му се струваше, че е прекосил планетата. Все такова чувство имаше по време на малките си приключения. Този път ще се овладее и ще направи това, което винаги трябваше да прави. Да отиде до шофьора и да си купи билет за връщане, ако онзи го попита нещо, да му каже, че е объркал автобуса, че иначе трябва да дава дълги обяснения, а те щяха да отведат до шизофренията му. Отдавна я беше приел за себе си, въпреки, че в началото не беше никак съгласен, но освен боледуващи като него и най-близките му, всички останали се бояха, по-скоро гнусяха, като че ли е заразно. Не си спомняше кой от лекуващите му лекари му беше казал, че подобна боязън е симптом на лабилна психика и ако беше прав, май само в лудницата живееха нормалните, а светът е като в един от романите на Дъглас Адамс - огромна лудница, външната страна на която е вътрешната страна на лудницата.

Изведнъж дъхът му пресекна. Изгуби слабата нишка мисъл. Пак го обзе усещането, че е на галера, носена от кървави сили. Разрушените сгради - десетки, а не единични, както му се откриваха преди малко, сега му изглеждаха познати. Като дом и като хора. Все едно беше живял някога в тях, все едно беше живял винаги с тях. Сториха му се живи и престъпящи към него. Цинични, нахални, тъпи и упорити. Разрушаваха се и го разрушаваха със себе си. Погребваха го под себе си. Всичките му кошмари бяха оживели. Забравените, лекуваните с медикаменти. Опита се, както на автогарата, да си каже: “Аз съм Явор!”, но не успя. Пропадна.

Тялото му слезе безпаметно на спирката. Приличаше на жив самодвижещ се парцал. Тръгна към кръчмата, а изразът на лицето му изобщо не приличаше на онзи преди тръгването.

Влезе, няколкото клиенти погледнаха любопитно и малко враждебно непознатия.

Дори не го раздразни както обикновено пуснатият силно кючек. Нито го разсмя текстът, както в случаите, когато не успяваше да го раздразни.

Отиде до плота, поръча си сто грама ракия. Изпи я на екс и започна да говори глупости.

Глупости се пееха и в кючека и не прозвучаха толкова абсурдни, колкото бяха. Някакъв мургавелко му махна да седне при него. Готин изглеждаше, а щеше и да почерпи.  

Следва тук



Гласувай:
30
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 6125295
Постинги: 3774
Коментари: 35565
Гласове: 106190
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930
Блогрол
1. Ромфея (фейсбук)
2. Кланица за чародеи (фейсбук)
3. Ням свят (фейсбук)
4. Между еротичната фантазия и психологическата фантастика
5. Порочна връзка (фейсбук)
6. Бъг във времето (фейсбук)
7. Арт Висока Класа
8. BG Север: Новини на часа (фейсбук)
9. Новини на часа
10. Буквите
11. Книги, предпечат и дизайн
12. Български кървав кючек (фейсбук)
13. Удоволствие за духа
14. Анна Хелс: Далебор - синът на кладенеца
15. Анна Хелс: Кланица за чародеи
16. Ивз: Кланица за чародеи
17. Goodreads: Кланица за чародеи
18. Непорочното в "Порочна връзка"
19. BG-север
20. Мадам Еротика видеопрезентация на Неслънчице
21. Goodreads: Далебор - синът на кладенеца
22. Юридическа помощ
23. Goodreads: Змейова орис - краят на печалта
24. Светли мисли за черни дни
25. Моята лична страница
26. BG - Север. Блогът на седмичника
27. Мадам Еротика
28. Авторът на "Скрити белези"
29. Мадам Утопия - видеопрезентация на Неслънчице
30. Хеликон: Стефан Кръстев