Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.09.2011 09:48 - Български кървав кючек - трета глава
Автор: cefulesteven Категория: Изкуство   
Прочетен: 1984 Коментари: 0 Гласове:
19


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
трета глава

Отново се разнесоха пиянските гласове отвън и Надежда съжали, че не е на мястото на Вяра. Момчетиите вън се гонеха, изглежда се сбориха по едно време. Псуваха се на български и на цигански. Гласовете им се отдалечиха и приближиха на няколко пъти. Чувстваха превъзходството си и си играеха с нея на котка и мишка.
- Дали да излезем и да потърсим помощ! – изсмя се мощно единият.
- Едната е припаднала, май е мъртва – най-после каза нещо различно от “пие ми се” и другият.
Пак заговориха на непознатия й, техен език. Изглежда, пиеха още, защото пак закрещяха като животни.
- Моля те, моля те, моето момче! – ридаеше Надежда.
- Отваряй, дърта кранто – гласът му не звучеше вече заповеднически, а насмешливо.
“Отворихте вече” - помисли си Надежда. “Стигнали сте до там, докъдето искахте! Отворили сте душата ми.”
Седна до шкафа. Малко похлипа. Попита се това ли е заслужила. Наоколо все някой е чул. И онзи необщителен мъж на тяхната възраст отсреща. Възможно е да се чули и от замъка в съседство. Въпреки, че стените му са високи, а и мутрите в него високо живеят и не чуват онова, което е под подметките им, толкова силна врява беше, че няма как да не са я чули и те. Млади хора са, сурови, но колкото и жестоки да са, нямат ли майки! Проклетникът е прав, не струвам и колкото плюнките по пода на кръчмата. Вдигна глава. Реши да отвори, каквото и да я чака. Не че не го знаеше, осъзнаваше смъртната си присъда и се чувстваше като пред изпълнението й. Нямаше смисъл да се бави и да понася повече болка, отколкото и без друго й беше съдено да понесе.
Застана на колене встрани от шкафа и започна да го натиска, за да го отстрани. Не беше толкова лесно. Двете го бяха изтикали. При това с утроени от страха сили. Сега беше сама и не се боеше. Сега беше сломена и нямаше дори и силите за нормалното си състояние. Опита се с тласъци. Първи, втори, трети...
- Бързо, бабо, бързо. Изчака ми се чакането – хилеха се отвън. Като че ли видя грозните им усти с проядени зъби и я удари гнилият им дъх.
Четвърти тласък. Пети. Шести. Да свършва бързо. Колкото се може по-бързо. Веднъж само да свърши.
Десети... Двадесети тласък. Като че ли шкафът се отместваше. На два пъти се свлече до него обезсилена, но се напрягаше - отпусне ли се, гаврите отвън й бяха по-мъчителни. Тласна отново за пореден път и тогава горното крило на клатещия се шкаф се отвори. Оттам изпада касата с бурканите. Точно върху свития й крак. Болката беше толкова остра, че Надежда дори не я почувства. Видя я като светкавица, която проряза паметта й. И изгуби съзнание.
Не беше за дълго, за миг беше там и се върна, а паметта й се опитваше да избяга назад във времето. Да открие поне грешката си.
Когато дойде тук, селото й се видя рай. Хората бяха малко резервирани, повечето намръщени. Доста цигани имаше, но й се стори, че се държат като улични кучета. Само се зъбят да покажат територия, а иначе са като наплашени до смърт псета. Бедни животинки и толкова.
Озова се тук и осъзна, че дълги години си е мечтала за подобен шанс. Свързваше хълмовете наоколо с младостта си. С един-единствен сладък грях, който й стигаше за цял живот. Трудно й беше даже да възприеме, че този спомен си е неин. Приличаше на прочетен в някоя от непристойните книги, които тайничко, често дори от себе си, разлистваше някога. И ужас: не забравяше.
Когато дойде тук, въздухът й се стори “жив”, преди това изглеждаше “отмалял от възраст”. Последните двадесет години се беше отдала на самота. Водеше единствено своите записки пред огледалото. В своята мансарда, всъщност общинско жилище в Плевен. Полагаше й се като инвалид, но с години се бори, докато го получи. Неведнъж се отказваше, а после борбата я мотивираше. Когато се настани в него, беше тъй емоционално изтощена, че се почувства изпълнила каквото е имала да изпълни, че животът си е отишъл в тази борба, че за нищо повече няма сили, а е твърде късно тепърва да го започва и може да бъде или удовлетворена без край, или до дъно да съжалява. Еднакво логични бяха двете крайности, а изборът беше въпрос на душевна настройка. Оказа се, че тя е твърде чувствителна и при най-малки смущения изпада от едната в другата крайност. Въпреки тежката диагноза, живееше достатъчно разумно, за да прецени, че това само я разрушава. Правеше всичко възможно, за да задържи душата си в равновесие. Научи се да гледа с часове огледалото. Неподвижна, докато престане да го вижда и остави да я гледа то. През отраженията рисуваше с думи душата си. Бавно, изречение по изречение. Описваше остаряването си. Последният етап от тлеенето си. Настъпващите изменения, които е тъй трудно да се уловят поради плавността на процеса под непрестанното взиране. На всяко второ число от месеца излизаше да вземе пенсията си. Час губеше в пощата. Тогава разменяше и по някоя ненужна й приказка, която бързо забравяше. Още час отиваше, докато плати сметките. Само ток и вода - кабелна телевизия и телефон не й бяха потребни и дори не беше се сетила, че това за нея щяха да са луксове, които биха й донесли известни материални затруднения. В деня на пенсията си купуваше и лекарствата. Сопрал за неприятностите със стомаха, медикамент, който отдавна трябваше да спре заради удължения курс, с който рискуваше да си доведе депресия. Лекарства за ставите. Разбира се, аналгин и парацетамол, които не ползваше, но купуваше заради правилото, че трябва да има. Лепонексът й се полагаше безплатно, но тя от години не го пиеше. Откакто започна да стои пред огледалото и да води “записките на душата ми”. Не го направи съзнателно. Просто забравяше пила ли е, не е ли пила. В началото се тревожеше, после спря. Доста време мина, докато се увери, че не е опасна нито за себе си, нито за околните, както се предполагаше, че ще стане, спре ли лекарството. Ходеше на задължителните прегледи на петнадесето число, губеше още два часа и трупаше кутийките ненужен медикамент в шкафчето над мивката. Не й даваше сърце да го изхвърли, след като видя цената му по аптеките. Мина й през ума да го продаде на черно, но мисълта само я разсмя. Не й беше в характера да постъпва така, а и вече беше изписала няколко бележника със “записките на душата ми”. Беше твърде остаряла за подобна “обществено опасна” авантюра.
Сряза я сърцето, когато си припомни, вече тук, че е забравила такова количество скъпи лекарства. Не можеше да направи нищо и го обърна на смях. Но и без друго тези хапчета не означаваха вече нищо за нея и започна даже да се чуди, какво я е подсетило за тях. Други й бяха необходими, някои от които се и произвеждат, но гледаше с известен присмех и на това.
“Ако лудостта може да се спре с лекарства, то възрастта не може! Каквото и да пия, все нещо друго ще ме заболи, ако изобщо ми мине болката, заради която съм пила химията...”
Така си мислеше и в онази сутрин, когато се срещна със своята бивша колежка и най-добра приятелка, за която избягваше да си спомня, защото не мислеше, че ще види някога, а споменът сам за себе си, без някаква надежда за настояще, е само болка.
Срещнаха се на пейката пред общото си джипи. Вяра имаше проблеми със съня. Надежда - с коленете. Познаха се веднага и избухнаха в смях, който в нотките си не се различаваше много от онзи навремето, когато бяха млади лудетини. И постъпиха като тогава. Не дочакаха реда си, не им беше до “дъртите свалячи” в пенсионерския клуб - намериха наблизо евтино кафене и си поръчаха по един малък коняк.
Вяра разбра, че Надежда не бива да пие. Надежда разбра, че Вяра доста обича да си попийва. Вяра имаше за разказване. Надежда – не. Поговориха за времето, когато двете бяха нередовни учителки по разпределение в Опашково, когато там имаше още училище... и деца. Надежда на деветнадесет. Вяра на двадесет и една. Надежда - по рисуване, Вяра - по пеене и музика. Вяра забеляза, че Надежда е доста посърнала. Надежда, че Вяра е “неприлично жизнена” за възрастта си.
- Неприлично ли? – едва сега усмивката на Вяра стана тъжна. – Напоследък не заспивам. След дълго чакане на съня ставам хладна и умирам. На сутринта възкръсвам и ми е неприятно.
- Мъжът ти беше мил човек.
- Беше. Правилно. Беше. Няма го.
- Съжалявам.
- Погребах го с най-щастливата си усмивка...
- Не мога да повярвам! – озадачи се Надежда, спомни си колко обичаше нейната приятелка онзи мъж и какъв истински човек беше.
- Не ти и трябва. И аз не бих повярвала.
Надежда не успя да каже нищо, наклони глава, искаше й се да не е започвала този разговор, но Вяра продължи:
- Измъчваше се, това е. Бих предпочела да е болен, а той - канара. Диша като младеж, кръвното му на младеж. Целува ме като младеж. Чак ме караше да се чувствам аз на онази възраст, на която отговаряше здравословното му състояние. Пропука се нещо друго в него. Не тялото. СпоменА, че си се лекувала по психиатрии, но едва ли си виждала толкова луд човек там. Просто не беше болест...
Надежда се хапеше отвътре. Вяра не знаеше, нямаше и да научи. Никога. Преди нея го беше имала тя. Един-единствен път, там - край малинака. Сладко от малини за цял живот. Грешно и забранено. Знаеха, че няма да се случи между тях, че двамата искат живота си. Той на село, тя някъде другаде. Позволиха си онази ласка, откраднаха я, а бяха възпитани да гледат по различен начин, не по този, по който се гледа днес на извънбрачните връзки. За него Надежда си остана “учителката по разпределение”, а Вяра от учителка по разпределение стана негова жена. Малко по-късно и без да знае, че между мъжа й и приятелката й е имало любов.
- Какво му беше? – попита с треперещ глас Надежда.
- Отнеха му самодивата, а с нея и земята – Вяра горчиво се засмя. – Той беше влюбен в земята, мила. Не в мен. Аз бях нейното въплъщение. Онова, което дава на мъжа за благодарност, че е бил грижовен с нея. За грижите му отвръща с дара: топла женска плът...
- Ама и ти говориш... едно поетично.
- Не. Съвсем буквално. Така си беше. Сърцето му и Ероса му бяха в ръцете му. Каквото отгледаше с тях, каквото направеше, то беше любовта. Знаеш ли, дори когато възрастта ми отне онова усещане за сладост, което тръгва от утробата, пак изпитвах същата, че и по-извънземна прелест от онази в младостта. Достатъчно ми беше само да ме погали по бузата. Със същите длани той издигна и къщата с каменните стени, със същите отглеждаше и гроздето, и бостана. Със същите, с които изгради и кладенеца на двора ни. Със същите, които не можеха да отнемат живота на добичетата ни и се научих да го правя аз вместо него. Но той пък обработваше месото така, че гостбите ми после да са тържество.
- Било е хубаво.
- Със същите длани, с които е засадил и черешата и с които правеше ракията... - Вяра спря за кратко, просто да се овладее да не се разхлипа. - Акцизът го уби, по-скоро влуди го. Не можа да понесе, че черешите няма да са нужни за нищо, че ще ги газят краката ни. Никога не е бил такъв, изведнъж усетих, че навън излиза омраза. Знаеш го, той много не пиеше. Беше някакъв ритуал след уморителния ден. Казвал го е и самият той. Ритуал със стойността на чаената церемония за японците. Не понасяше изобщо алкохолизма, а за него беше алкохолизъм да се купува от магазините. Каза го и не повярвах на ушите си. Това беше най-благият мъж. Каза, че да се превръща “радостта за душата в курва” е все едно да превърнеш душата във вещица. Която разкъсва душата на мъжа и го прави демон. Така го каза!
- Той обичаше много да чете, малко е поукрасил.
- Повече, отколкото да чете, обичаше земята си. И за него това не беше никак разкрасено. Не можехме да изядем компотите от череши, а за нови нямаше празни буркани, нито къде да ги наредим. Пък и той виждаше в умиращите стъпкани черешки своята отнета награда. Жал му беше за тях, те за него бяха това, което съм и аз. Накрая ме наричаше самодивата. Би си плащал акциза. Би. Но затвориха казаните. Можеше да си направи с тези златни ръце. Но той да наруши закона! Направеше ли го, то щеше да е по-тотално. Бунтовно, не просто престъпно. Както и реши. Наричаше ме самодивата. Не знам дали не я виждаше в мен. Но истинската самодива за него беше черешата. Която отсече, за да не се мъчат плодовете й.
- Отсече?!
- Това не е краят. Направи от стеблото черешово топче.
- Ама истинско ли?
- Като в “Под игото”. Не можеше да си позволи да отиде животът й напразно. Беше се решил да мъсти. Да даде изстрел срещу фабрика за алкохол, защото в тях виждаше поръчителите на закона, който депутатите гласуват или срещу самия парламент.
- Наистина е бил обезумял.
- Истинското безумие. Не лудост като лудост, а див гняв на хладен ум. Бори се дълго със себе си. Призна се за победен, за неспособен да отнеме живот. Каза си накрая, че не е мъж. А най-големият мъж беше... Угасна за броени седмици, след като направи топчето. Престана да яде, само ми се извиняваше, а накрая нямаше сили и за това.
Надежда мълчаливо преля малко от чашата си в пепелника, а Вяра продължи с по-ведър тон:
- Беше чудак. За това съм го и обичала. Липсва ми този чудак. Празно ми е без него. Но в целия свят има един подобен. Ти. Сигурно си самотна, аз също. Ела при мен на село. Не е каквото беше, но двете носим онова в паметта си.
- Не знам...
- Помисли си.
Срещнаха се на другия ден, но Надежда не беше готова с отговора. Толкова беше разтърсена от преживяванията си онази вечер, че не можа да остане пред огледалото и минута, нито да напише ред.
- Четеш ли още? – вместо отговор, зададе въпрос.
- Направих клада за всичките му книги – отговори й Вяра.
- Но защо?
- Струваше ми се, че ми говорят. С неговия глас, с нашето минало.
- И ги изгори?
- Не, не посмях. Това бяха книгите на човека, който не искаше нищо да си отиде напразно. Докато се чудех какво да правя с тях, по-тъжно ми ставаше. На циганите, дето ни пикаят в кладенеца ли, да ги дам?
- Пикаят ви в кладенеца?
- Сега са мирнали. Беше преди време. Сигурно да го ядосат. Извинявай, че ги споменах. Не са никакъв проблем. Исках да кажа, че от вратата навън накъдето и да погледна, никой не чете, а това е тъжно.
- Наистина.
- Платих на магазинера, докара ми ги с колата тук, на центъра. И ги раздадох.
- Ама ти си била по-луда от мен – засмя се Надежда.
- Ти не си луда. Просто си чудак. И аз те разбирам, защото си като него. Трябваме си.
Пак избегна отговора, но на третата среща се съгласи. И не съжаляваше. До тази нощ не съжаляваше.
Пак започнаха да бият по вратата. Замириса на бензин, толкова остро замириса, че и без да чуе предупреждението, Надежда вече знаеше какво ще последва.
- Отваряй, дърто, иначе ще запаля къщата!
- Не мога – ридаеше. – Не мога да помръдна, смазах си крака.
Отвън се чу само злокобен смях.

Следва




Гласувай:
19



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 8405062
Постинги: 4392
Коментари: 35627
Гласове: 112535
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031