Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.10.2011 11:15 - Български кървав кючек - четвърта глава - 2
Автор: cefulesteven Категория: Изкуство   
Прочетен: 2890 Коментари: 8 Гласове:
17


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
четвърта глава - 2

Железният звяр беше изпълнил Явор, когато той се блъсна с цялата инерция от най-бързия спринт в живота си в далеч по-едрия и - за разлика от него - мускулест, циганин. Хвърли го на няколко метра и хулиганът се блъсна в каменната стена на къщата. Подпря гръб в нея и не падна, но за кратко беше парализиран от болката. Гледаше изненадано, а изписаното по лицето на Явор изображение не беше човешко. Нямаше разум, изглеждаше кошмарно и мургавият рецидивист, колкото и страшни неща да бе преживял и в затворите, и вън от тях, почувства страх, но самият той, по-близо до животинската, отколкото до човешката природа, обърна бързо страха си в агресия. Добре трениран, сви ръце в защитна поза. С подскоци направи няколко лъжливи стъпки за да прецени положението и скъси разстоянието, завъртя крак и с удар в лицето хвърли Явор на земята. Очакваше повече да не се изправи, толкова силен беше ударът, но поваленият, макар да изглеждаше много тромав, скочи изненадващо като животно и впи зъби в дланта на циганина. Той изкрещя. В устата на болния млад мъж имаше всичко на всичко десет зъба, всички се клатеха и след това захапване останаха с два по-малко, но нещото, което го беше обсебило, с такава сила стисна челюстите, че почти пресова загризаната плът. Мургавият нападател нямаше време да реагира, защото побеснелият стисна със свободната си десница тестикулите му. Свлякоха се и двамата на земята. Преобърнаха се няколко пъти, а циганинът се спаси, като се изплъзна като змия изпод възседналия гърдите му звяр. Използва момента и побягна. От края на улицата изкрещя:
- Ще се върна! И няма да съм сам... Ще те смелим. И да знаеш, изобщо не можеш да се биеш...
Свиренето на вятъра погълна следващите няколко думи, а Явор идваше на себе си. Напълно обезсилен, стоеше върху локва бензин и съзнаваше само, че някак е успял да прогони насилника. Ако последният знаеше, че сега я няма съкрушителната сила на звяра, всичко в тази нощ щеше да приключи много бързо.
Вятърът си играеше като дайре с електрическите жици. Звъняха, а стълбът беше килнат. Наоколо всичко беше в бензин.
- Помощ! Помощ... - викаше старата жена.
- Успокой се! Успокой се, како Надежда! Аз съм! Те си тръгнаха...
- Кой си? – все още враждебно от уплах звучеше Надежда.
- Явор съм! Явор...
- Кой Явор?
- Ами... Явор!
- Оуу, Явор ли? Че защо не казваш, че си Явор?
- Успокой се!
- Какво правиш тук, моето момче! Не ме оставяй, чуваш ли, не ме оставяй, не ме... не ме...
Следващ напор на вятъра погълна думите й. Жиците вече не звъняха, а пищяха. Толкова яростно се биеха една в друга. Стълбът едва ги държеше. По-скоро държеше се само на тях. Паянтово поставен и изглежда блъскан с разпадналата се пред къщата каруца, която явно нападателите бяха използвали като таран, за да разбият вратата, но не успели с нея, бяха съборили оградата, навеса за дърва за огрев, беседката.
- Яворе, Яворе... Къде си, не ме оставяй...
Жиците всеки момент щяха да се откъснат. Вятърът се усилваше. При падането, ако се получеше някакъв контакт над бензина, всичко щеше да експлодира.
- Къде си, Яворе!
- Тук съм! Тук съм! Отвори...
- Не мога, Яворе. Затрупала съм вратата, а кракът ми е много зле. Не ме оставяй, не ме оставяй...
- Няма. Само се успокой, успокой се. Чуваш ли ме, успокой се...
Добре, че вятърът заглуши безкрайното му повторение, че би постигнало обратен ефект. Иначе думите му бяха адресирани по-скоро към самия него. Вече му се струваше, че всичко е в пламъци, а освен усилващият се вятър започваше да се явява или по-скоро да се зъби и нов проблем. Глутницата с която се запозна край кръчмата, отново го обгради. Бяха далеч повече. Пролайваха. Дърпаха се като им се струваше, че прави движение към тях, но оголваха зъби и се събираха още. Мършави и недотам. Пухкави и сплъстени. Имаше и с бляскав косъм, имаше и кафяви, черни, без едно око или без един крак, с отгризани уши. Малки и мили като йоркширски териери и големи и зловещи като стафордширски. Напомнящи на немски овчарки и добермани. Приличащи на титанични мърляви пудели и на генно модифицирани мечки. Повечето нахапани. Повечето навярно толкова страхливи, че бягаха през две улици, видеха ли минувач, но сега придобили куража на глутницата.
- Както аз - на звяра си... - промърмори си, извика им “Чиба”, предната редица отстъпи и се пръснаха из двора, но не се отдалечиха много и още беше затворен в кръга им.
Погледът му попадна на щангата. Същата, която бяха използвали да избият решетките. Опита се и той, но нищо не се получаваше. Малка къща, но много стабилна. Надежда хленчеше, не можеше да я успокои. Вече не беше способен да успокои и себе си. Искаше му се да избяга.
“Ще изключа и ще забравя! Където щат да ме затварят после! Няма да знам даже къде съм.”
Държеше се като забил нокти в ръба на паметта си. А звънът на електрическите жици, искрата, която си представяше и заканата на циганина, че ще се върне, го изкушаваха да се пусне и да се отдаде на хладния покой.
Напрегна отново всички сили, за да избие решетката. Хвърли ядосано щангата. Тръгна без да мисли право към дома на Старика. Удари няколко пъти по вратата, след като се увери, че отвътре няма да отговорят на звъненето му. Застана под прозореца и извика няколко пъти.
В стаята се светна. Прозорецът се отвори.
- В опасност сме! – извика Явор и чу ругатня в отговор, а след нея сърдито:
- Изчезвай!
- В голяма опасност сме!
- В много по-голяма си, отколкото си мислиш! – отвърна Старика и стреля предупредително във въздуха.
Явор подскочи и забрави какво искаше да каже преди миг. Прозорецът се затвори и лампата угасна.
Сърцето му подскачаше, краката му трепереха съвсем отмалели, а кучетата го следваха. Търсеше тежък предмет из двора. Почти се блъсна в неосветения кладенец. Подмина го. Навлезе в дивата растителност зад него и се озова пред сградата. Беше голяма почти колкото къщата и приличаше на хале на цех. Нямаше прозорци, само огромна двукрила дървена врата. Стори му се призрачна и наистина беше призрачна. Вяра не посмя до смъртта си да я отвори. Това беше работилницата на покойния й съпруг. От книгите му успя да се освободи, но за останалото знаеше, че няма да набере сили. Да влезе в работилницата му за нея беше като да влезе в душата му. Дори не поглеждаше в тази посока, докато гъстата растителност не я погълна. Както земята погълна него, а приятелската компания на Надежда - живите спомени.
Явор се доближи до вратата, пипнешком откри тежкия, ръждив катинар. Спомни си за захвърлената щанга. Вълнението, което го изпълни, беше толкова силно, че му се стори, че е неподвижен, че колкото и да бърза, все за малко ще закъснее. Втурна се към къщата и се блъсна в кладенеца. Изруга, че загуби толкова време. Не беше и секунда, а му се стори час, достатъчен да се скъсат жиците и Надежда да изгори жива пред очите му. С няколко отскока се отдалечи от кладенеца, но после се спря. Завъртя глава назад - напред. Вбеси се от себе си и своето колебание. Как не се сети по-рано! Защо пък му хрумна точно сега! Песовете пак му се зъбеха и правеха жива верига на няколко крачки от него. Кое по-напред!
Реши да се обезопаси, доколкото е възможно. Пусна кофата и започна да вади вода.
Дори за здрав човек усилията биха били сизифови. От месеци, повалян от медикамента, който го държеше в равновесие, той спеше по дванадесет – четиринадесет часа в денонощие, в останалото време се движеше малко, всяко действие беше за него непосилно тежко. В зелените си младини, още като ученик, беше тренирал година гребане, до проявата на заболяването си беше водил нормален като физическа активност живот, но оттогава бяха минали години. Като се изключат зловредните за здравето единични прояви като употребата на алкохол понякога или пиенето на лекарства извън схемата, които в никакъв случай не бяха навици, освен с пушенето, не подлагаше на никакво друго периодично изпитание организма си, но самото заболяване и лечението бяха твърде тежки за него. Силите, които използва в схватката си срещу опасния престъпник, не бяха негови, те идваха от дълбините на съзнанието, неприкосновен психически запас, с който всички разполагаме, а са единици случаите, в които някой изобщо използва в екстремални ситуации. Избликът им само го изтощи допълнително.
Носеше кофа след кофа и заливаше около къщата и по къщата. При това кофата беше пробита и докато стигне, половината от съдържанието беше изтекло. Забавеше ли се, плискаше лицето си с шепа вода. Още на третия курс се изтощи до смърт. Спеше и вървеше, а трябваше да бърза. Дробовете му се разкъсваха, струваше му се, че жиците му се хилят. Кучетата му се зъбеха, едно отгриза крачола му и го препъна. Лицето му беше в кал. Старицата пискаше. Нямаше сили да държи кофите, нямаше воля да ги пусне. Нямаше мощ да върви бързо, нямаше да има смисъл, ако не вървеше. Струваше му се, че е в непозната реалност, със зловещи закони, които изобщо не познава. Подчинен на различна логика. Струваше му се е, че е умрял и се измъчва в ада. Скачаха кучетата, зъбеха му се. Блестяха очите им. При някои от курсовете кофите бяха почти празни. Искаше да спре, но не смееше. Крясъците на Надежда вече идваха и от вътрешностите му, отразяваха се в състоянието му. Чувстваше я затворена в себе си. Сам се чувстваше непробиваемата постройка, в която е заключен животът, беззащитен и очакващ да го погълнат пламъците. Преброи до четиридесетата кофа. Изля петдесет и една, но последните беше в несвяст. Свлече се до стената на къщата, забрави какво следваше да направи и като, че ли щангата сама се озова в ръката му, за да му напомни. Изправи се бавно и видя лицата им. Преброи четирима. Сигурно имаше още спотаени в мрака. Когато нападателят се оттегли, отправи закана. Явно я изпълняваше. Нямаше го сред тях, но бяха негови хора. Гледаха като хищници. Изчакваха на безопасно разстояние. Реши, че е най-добре да не се движи. После осъзна, че няма какво да очаква. Тръгна със спокойна крачка към скритата зад шубраците сграда. Постара се и изключи за дебнещите го хора и кучета. И като, че ли спокойствието им въздейства, защото и кучетата престанаха да лаят, а циганите останаха на безопасно разстояние, без да предприемат нищо. Катинарът веднага поддаде.

Следва



Гласувай:
17



1. tutankhamon661 - cefulesteven
02.10.2011 11:57
Неволите понякога събуждат неподозирани сили.
цитирай
2. cefulesteven - Неволите понякога събуждат неп...
02.10.2011 12:17
tutankhamon661 написа:
Неволите понякога събуждат неподозирани сили.


Имаме неподозирани възможности, а в екстремалните ситуации, човек открива истинската си същност. Най-доброто и най-злото от себе си.

Този герой има прототип. Много ми е скъп този човек.
цитирай
3. ravaneli - Горчива българска
02.10.2011 14:13
реалност. Особено напоследък.
цитирай
4. cefulesteven - Точно преди година писах това с р...
02.10.2011 14:20
Точно преди година писах това с реалните опасения, че ще започне да се случва. И още нещо, което тогава не разбирах, а ми е напирало отвътре. В целият роман съм описал умален модел на България, в най-лошия възможен вариант - гражданска война.

А историята със стариците за жалост е истинска. Работя с репортерката, която първа отрази смразяващата трагедия в Стежарово. Дори съм я смекчил.

Поздрави.
цитирай
5. irin4eto - Доста мрачно. Знам, че такава е и...
02.10.2011 15:40
Доста мрачно. Знам, че такава е идеята. И от заглавието личи. Не знам как ще стане, но се надявам да има някоя по-весела нотка.
Поздрави!
цитирай
6. cefulesteven - Доста мрачно. Знам, че такава е и...
02.10.2011 16:17
irin4eto написа:
Доста мрачно. Знам, че такава е идеята. И от заглавието личи. Не знам как ще стане, но се надявам да има някоя по-весела нотка.
Поздрави!



В най-напрегнатите моменти, леко съм разведрявал с малко инфантилен хумор, описвайки някоя ненужна подробност, която обикновено се избягва в художествената литература. За да поолекне.

Иначе весела нотка, много е трудно на фона на цялата идея.

Само ще кажа, че макар и шокиращ, края е оптимистичен.
Весел не, но оптимистичен.

Поздрави и благодарности.
цитирай
7. анонимен - http://angpiskova. wordpress. ...
02.10.2011 20:20
http://angpiskova.wordpress.com/2011/10/02/%d0%ba%d0%be%d0%b9-%d1%81%d1%82%d0%b5-%d0%b2%d0%b8%d0%b5-%d0%b0%d0%bb%d0%b5%d0%ba%d1%81%d0%b0%d0%bb%d0%b5%d0%ba%d1%81/
цитирай
8. miaa - Здравей Cefulesteven!
03.10.2011 12:41
Ти наистина си описал ,реалистично най- тъжната и най- трудната част от живота!
Много е силно. Поздравления!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 8404314
Постинги: 4392
Коментари: 35627
Гласове: 112535
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031