как успявате да сътворите това за толкова кратко време(имам предвид всичко което сте публикували до сега), водопад да беше щеше да пресъхне, вулкан да беше, и той щеше да затихне....
А тук невероятна плетеница от чувства, неизказани мисли от тънката философия на живота извират всеки ден под "перото" Ви, непрестано, методично, аз лично не успявам да прочета всичко веднага.....
Някои от тях са сякаш откъслеци от нещо голямо, други кратки но за сметка на това между редовете им "стоят" цели томове.....
Поздравявам Ви за това колосално и необятно творчество..
Поздрави!!!

Първо да си кажа, че това, което публикувам в момента не е писано сега, а преди години. Трупало се е с времето. Имал съм по-интензивни периоди и по-сушави. Имало е моменти, в които съм нямал друго спасение, освен писането. Често сякаш не съм пишел аз, а нещо в пръстите ми, нещо извън мен на което само съм бил като проводник, а аз съм бягал от себе си или съм търсил отражението в спомените на непознатия или непознатата, чиято изповед съм изписвал.

Иначе трупам непрестанно, очите ми са като скенер, запечатвам всеки детайл, компресирам го в паметта си и в подходящ момент излиза на повърхността. Записвам всеки дочут разгвор, на подсъзнателно ниво мисля върху него, развивам го в сюжет. Гледам на живота и като книга, а разказите ми са мои прочити върху определени нейни детаили.

Но в крайна сметка, сам преценявам, досещайки се за някои факти, че по-скоро правя впечатление на продуктивен, отколкото съм наистина продуктивен. Формите ми като цяло са кратки, не е чак толкова трудоемко написването му, ако човек е на гребена на вълната.

Рей Бредбъри е написал "451 градуса по Фаренхайт" само за девет дни.
За седмици Достоевски "Престъпление и наказание".
В краткият си живот, едва четиридесет години Джек Лондон е оставил такова литературно наследство, че на мен няма да ми стигнат три пъти по толкова да догоня по размери.
Почти същото се отнася и за Балзак.
Да не говорим за истинските рекордьори като Азимов, Жорж Сименон, Едгар Уолес. Всички с много над двеста тома.

Наш пример: Антон Дончев е написал "Време разделно" за около четиридесет дни. При това почти е нямало какво после да се редактира. И не е писал с компютър, което улеснява.
Споменах тези големи имена не да се сравнявам с тях, не ми е и минало през ума, а просто за да изразя възхитата си пред едни изцяло вдъхновени животи, изразени освен във всичко останало и в една изключителна продуктивност.
А аз...по-малко от това, ако пишех, щях да се погубя. Това е минимума, който ме крепи. :)

Доста подтискащ разказ. Навява тъжни мисли.

Ярка, хармонична и неповторима:)Успехи и щастие Cefulesteven!
С пожелание , за повече оптимистични мигове и вдъхновения:)))

има кой да го намери. Само запазете спокойствие!

И това е вярно, тъжно е, а още по-тъжно най-реалистичното в него, но оптимистично е, че хора като героя ми, онзи отлетелия, са изпълнени с оптимизъм. Поздрави:)

Ако знаеш, колко са емблематични думите ти, отнесени за прототипа:)

Възможно е и да кацне в блог.бг:)

"Полет над кукувиче гнездо". Нещо подобно ми се върти из главата. Сетих се за него покрай този разказ. Май ставаше дума за душевноболен човек.

харесах това:
"Иначе трупам непрестанно, очите ми са като скенер, запечатвам всеки детайл, компресирам го в паметта си и в подходящ момент излиза на повърхността. Записвам всеки дочут разгвор, на подсъзнателно ниво мисля върху него, развивам го в сюжет. Гледам на живота и като книга, а разказите ми са мои прочити върху определени нейни детаили. "
Продължавайте все така успешно да пресъздавате , видяното и съпреживяното от Вас. Успех и здраве Ви пожелавам!
Поздрави!!!

Ох, приятел, благодаря ти, но направо съм минал с това покрай подобен шедьовър:))) Рядко, дори истински големи са приближили подобна класа. "Полет над кукувиче гнездо" не е само книга и изключителна филмова импровизация, с която изгря Джак Никълсън, "Полет над кукувиче гнездо" е епоха. Иначе лудниците вдъхновяват, то са пълни с интересни хора, а и чувството за хумор в тях е изключително, то е хумора на страдание, каквото здрав човек не би понесъл. Имам боледуващи приятели и хора дори по-близки от приятели има и такива на които се възхищавам и ме боли, много ме боли за тях, че със заболяването си се лекуват и от себе си, а при някои дори не е болест - един компромис към социалната среда, в която са имали нещастието да се родят е, към тези които обичат, а които са или безразлични или доста жестоки с тях.

Някой ден ще напиша нещо далеч по-сериозно от това разказче и от всички черни шеги на темата, които съм писал, но Господ здраве да ми дава, докато се подговя, а ти много, много ме трогна и чак ме посмути.

Кен Кисе и велик!

Благодаря ти, благодаря ти, от сърце!

Чудно ми е какви хора стават лекари?
Цял живот сред болни и лекарства. Звучи ужасно.
А да работиш в лудница е направо кошмар.

съм задавала въпроса: "А кое гарантира, че точно тези, които смятаме за луди, не са нормални в по-голямата си част и обратно?". Досега не съм получила адекватен отговор.
Поздрави, Стеф:)

Как ще е подтискащ разказът?! Накрая избухнах в смях. Реално е.