Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.11.2011 09:42 - Бездомник по дълг
Автор: cefulesteven Категория: Изкуство   
Прочетен: 4849 Коментари: 8 Гласове:
48


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Устните му побеляваха. Какво дете, ще го зарежа! И на мен ми е студено! А нямам брада, която да стопли бузите ми. Той има. И косата му е по-буйна от моята. И повече дрипи е навлякъл. Но се тресе, не е в състояние да се овладее. Струва ми се, че губи съзнание. Трябва да му говоря. И докога. Замръзнали са ми зъбите. Замръзнал ми е езика, трудно ми е да го движа, но докато го правя сама няма да се предам. Като него. Трябва да говори и той. Трябва. Разтривам ръцете му, крещя му в ушите. Чува ли ме още, не знам. Жалък е, крещя му го. Не е дете. Пълнолетен е. Някакви си три месеца бездомничество му остават.

-Какъв е смисъла? - изрича полумъртъв.

Държа ръцете му в своите. Пръстите му са ледени. Хрумва ми...Не, не мога да го направя. Мръсни са. И той не ми харесва. Изобщо не ми харесва. Не знам как изобщо приех компанията му, ако изобщо може да се нарече компания...Домилява ми. Защо не е хубавец или поне мил и чаровен. Или най-малко мъж, в истинския смисъл на думата, а не едно губещо съзнание от студа слабо същество. Не е честно!

Отвратително ми е, но правя това, което мина през главата ми. Разкопчах пазва и пъхнах отвратителните му израстъци при гърдите си. Прималя ми, опариха ме, толкова бяха студени.

-Сега по-добре ли ти е?

-Хубави гърди! - опита се да се усмихне.

-Само не си въобразявай разни неща. Става ли, а?

Засмя се горчиво. Всъщност студено. Толкова студено, колкото изглежда му беше.

-Защо? - пита глупаво и май забравя какво.

Засмивам се. Май по-студено и от него.

-Защо, защо...Защото сме бездомници, ето защо. Бездомници, които се срещнаха случайно. И аз не знам защо. Не ми харесва всеки нечистоплътен непознат да ме пипа по циците, но ми е жал за ръцете ти.

-Друго имах предвид.

-И какво е то?

-Хубава си.

-Не се сваляй. Какво имаше предвид?

-Защо е всичко, защо трябва да мръзнем? Аз имам голям дом, хубав, функционален...

-А аз замък, истинска принцеса съм. Но се налага.

-Защо?

-Дълг към човечеството.

-Не ти ли се струва глупаво.

-Някога в много страни е имало задължителна военна служба. Без да са се водили войни, мъжете е трябвало да се научат да бъдат войници. Сега си имаме задължително срочно бездомничество. И за мъже, и за жени.

-Но защо?

-Защото всички си имаме домове. И няма бездомници по улиците. А трябва да има. За да се научим да ценим покрива над главите си и системата, която ни го е осигурила. Знаеш ли, някога бездомниците са били истински. Не за две години, както ние. Някои с години, други цял живот, а живота им освен нещастен не е бил и много дълъг. Били са презрени и хулени. Повечето болни, физически или психически, но всички са били жертви на едно и също. На несъвършенствата в системата им, която не е разрешавала да имат законно домове.

-Обичаш историята.

Не знам попита ли ме или го констатира. Всъщност, изобщо не я обичам. Никога миналото не ме е интересувало много, а откак навърших осемнадесет и дългът ми повели да изляза на улицата ми е съвсем безразлично. Важно е това, което ти се случва. Коричката или печеното до което ще разкъсаш с неизмитите си ръце или ъгълчето в което ще се сгушиш, така, че охранителните камери да не те забелязват. В единадесетте месеца навън обаче се срещнах с много хора, наслушах се на всякакви приказки. И за минало, и за бъдеще. Имаше и теория, че задължителното бездомничество е било за контрол на населението, че много жени след като са го изживели са с толкова увредени яйчници, че не могат да раждат, а у много мъже се пробужда скитническата природа и те вършат всичко друго след изтичане на задължителния срок, освен това да създадат семейство и да имат деца. По-интересна ми беше друга налудничава теория, че така се запазвало човешкото у човека, че в нашето свръхтехнологично общество, постепенно се превръщаме в придатъци към машините си. Ставаме част от всеобщия механизъм, който опазва човечеството, но пък от друга страна погубва човешкото. Улицата пробужда първичното у нас, закърняващото животно, без което човек нямаше да е човек. Все си мисля, че официалната версия е най-правдивата и трудно бихме оценили стойността на домовете, които всички имаме и са толкова достъпни, ако не знаем какво е без тях. В миналото хората са ценели защото е бил продължителен процес съграждането на дом. Натрупване на капитал, бюрократични спънки, разрешения, търсене на архитекти, на строители. Сега и едно дете, с помощта на програмите във Всеобщата Памет, с няколко команди, с машината си, може да създаде онзи архитектурен проект, в който се чувства най-уютно. Електронната администрация намира необходимата формула за разрешението за минути. Строителните роботи издигат сградата за часове. Но кой ли и строи след като предците ни са създали прекрасни комплекси за живеене още преди да сме се родили? Предвижданото преди век пренаселение на планетата не се е оправдало, напротив. Броят на хората не се е увеличил, а незначително е спаднал през последните сто години. Въпреки, че средната продължителност от тогава досега се е увеличила с тридесет и пет години. Проблемът на човечеството е вече остаряването му. Истински куриоз е семейство да има три деца. За последен път се е случило малко преди раждането ми в бившата столица на Индия и интервюто със сърцатите родители е било предадено по всички медийни канали. Твърде отдадени сме на света и същевременно твърде заети със себе си, за да жертваме от времето си, за деца. Няма неангажиран човек: с работа, с развлечения, с придобиване на нова и нова квалификация. Не разбирах какво означава това, докато не излязох на улицата и трябваше да остана сама с чудовищното време пред себе си. Тогава започнаха мислите, една от друга по-хаотични, подобни на вирус в системата, които не водят до никъде. Тогава започнаха желанията, едно от друго по-безумни. Започнаха и страховете от най-големия: страха от смъртта, до най-малкия: страха, че ще остана гладна още вечер, когато разбрах от десетки в които не бях поемала храна, че от това не се умира. Боях се да не бъда нападната или да не нападна някого. Боях се да не би да измисля нещо, а изкушението да го извърша да е толкова силно, че да не съумея да му устоя. За кратко имах безразборни полови контакти, дори се решавах да стана майка, защото майка с бебе не оставят на улицата. Службата е временно прекъсната, а след като детето навърши седем, тя трябва да дослужи, разбира се, ако не се реши на второ, на трето и т.н. Нещо, което никоя все още не е направила. Известно време ме изпълваше мисълта да съм първата, но постепенно осъзнах, че не съм способна. Животът на улицата щеше да свърши и отново да се завърна към истинския си, а аз го харесвах и не исках да го променям. Имаше толкова места по света на които още не съм стъпила, имаше още толкова книги, които можех да прочета, а и модерната ми преди месеци специалност: психолог на битовата техника, вече остаря. Трябваше да науча друго, за да съм в крак с времето си и да не се чувствам на улицата и в дома си. Защото тогава нерационалните мисли, безумните желания и страховете нямаше да свършат с изтичането на служебен срок, а можеха да продължат и до края на дните ми. Спомням си, че в първите месеци улицата ми хареса: почувствах се свободна и когато чух легенди за останали завинаги скитници си помислих, че ще бъда една от тях. Уменията да оцелееш в суровата среда се усвояват, с всеки изтекъл ден става по-лесно. Свикваш с тях дотолкова, че освен в нощи като тази, в която температурата падна под двадесет, се чувстваш на улицата, като у дома си, без да имаш задълженията, които те чакат у дома. Не си ангажиран с нищо друго, освен с набавянето на храна и осигуряването на топлина. С настоящето, напълно свободен от минало и тревоги за бъдещето. И отдавна вече разбирам онези легендарни личности, които са избрали скитничеството за свой начин на живот, но също тъй и разбрах, че не мога да бъда като тях. Службата за мен, изпълни основната си цел. Разбрах колко скъпи са ми автоматичните стелажи с пет -де електронните книги, които без да са от хартия, създават усещане за докосване на хартия и миришат на прах. Колко ми е скъп прозореца, който не открива истинския пейзаж пред дома ми, а излъчва морски брегове или гори. Социалната мрежа, с досадните приятели. Скучните понятия, които трябва да запаметя за да усвоя новата и новата професия. Нацупената физиономия на мама, мърморенето на баща си. Някой ден ще мърморя като него, но нацупена като нея не мога да бъда, въпреки, че го искам. Смях ме изпълва при тези мисли. Скъпо ми е вътрешното стълбище между двата етажа. Мраморно е, като строените едно време, не е ескалатор. Сърцето подскача като го изкачиш, а пред очите играят кръгове. Весели са. Хладилника ни е с чувство за хумор, закача се при всеки избор на храна и за всяка има такъв виц, че ти иде да му блъснеш вратата, но постепенно свикваш и грубите му понякога шеги вместо да ти развалят апетита, стават част от него. Харесвам и графиките, от времето на дядо си. Рисувани са на ръка. Оригинал. Музикалните цветя...Но най-вече топлината. А топлината е и в цветовете. И най-вече в чувството, че си при себе си.

Говоря, говоря, а той спи и се усмихва. Ръцете му не изглеждат вече толкова студени. Дали да ги извадя?

Утре като се съмне как ще го погледна в очите? Забележа ли в неговите похот, обръщам му гръб и без дума: аз по своя път, той по своя.

Унасям се и аз. Него топля, на мен ми става по-топло.

Присънва ми се стария свят. Не, не съм заспала. Част от мен спи, а друга мисли. Със своя спътник съм в същото положение, каквото и преди да се унеса, но всичко се случва преди векове. Бездомничеството ни не е дълг към човечеството и не е срочна служба. Просто сме двама безименни изхвърлени от системата. Очаква ни студ до края на дните ни. Без дори да се обичаме, споделяме топлината си, за да оцелеем, без да знаем, защо ни е необходимо.

Стряскам се. Нима е било някога! Нима се е случвало на истински хора! Да, било е! Учебниците по история, нямат спор по въпроса. Трудно ми е въпреки това да го повярвам. Само за секунда почувствах отчаянието на истински бездомник, а ми се стори непоносима. И ме е страх отново да заспя, да не ми се присъни пак.

Започвам да се досещам. Задължителното за всички срочно бездомничество е, за да разберат всички какво е на улицата. И да не позволят отново това да се случи на себеподобни.

Разсъмва се. Струва ми се, че ръцете му са по-топли. Ще го събудя, ако иска да ги вади, а ако не го е срам да продължава да търси топлина там, където е редно един мъж да търси само сладост.

-Хей! - викам му, той не реагира, а пръстите му някак странно впити в гърдите ми.

Вдървени са.

-Събуди се! - крещя му. Не отваря очи. Това, което ми е заприличало в мрака на усмивка, светлината ми разкрива като ужасяваща гримаса.

Мъртъв е.

Не. Не плаках, стана ми тъмно. Живях като призрак няколко месеца. Службата ми изтече. Върнах се в къщи. Всичко продължи както си бях планувала. От онази нощ усещането за допир на хладните му ръце, остана по гърдите ми. Студено им е, винаги студено. И по кожата, и вътре в тях.

С него, нещо живяло в тях ги напусна. И живее някъде...бездомно.

 

 

 

П.П. На централно място в европарламента има постоянна експозиция със статуи на бездомници за да напомня на депутатите и гостуващите за проблема. А бездомничеството е сериозен проблем на цял свят, в последните години особено изострен в България. Малцина са тези, които не само констатират проблема, не само искат да направят нещо, но и правят. Един такъв човек е Отец Иван от Нови хан, който построи със собствени усилия, своя приют. Днес 23.11. 2011. когато написах този разказ се решава съдбата на приюта, понеже бездушни чиновници са решили, че постройките са незаконни.  

 



Гласувай:
48



Следващ постинг
Предишен постинг

1. miaa - Благодаря ти,Cefulesteven!
24.11.2011 09:56
Докосна душата ми, с този тъжен разказ! Надявам се мислите ни да бъдат по- мъдри, а съзнанието ни по- чисто.Има човешки, неписани закони.
Вярвам в човешкия разум и добрината .Хубав ден!
цитирай
2. cefulesteven - Докосна душата ми, с този тъжен р...
24.11.2011 10:05
miaa написа:
Докосна душата ми, с този тъжен разказ! Надявам се мислите ни да бъдат по- мъдри, а съзнанието ни по- чисто.Има човешки, неписани закони.
Вярвам в човешкия разум и добрината .Хубав ден!


Не знам какво можем да направим, но не бива да разрешаваме да се разруши този Свят Дом. Повече от подслон за бездомните деца е, подслон за крехките човешки ценности на обществото ни е.

И онзи ден, когато ме разстрои толкова видяното и чутото ми се прииска да има такъв закон, какъвто в антиутопията ми и всеки да е задължен да прекара известен срок от живота си, като бездомник, за да разбере, какво е.

Поздрави, Миаа. И благодаря ти.
цитирай
3. mmmmmmmmm - Дааа....посторйките са
24.11.2011 10:19
незаконни.А къде са институциите с чиито закони тези хора са останали на улицата?!Те в тази държва ли живеят и само задължения ли имат?!Къде са им правата?!?!....Някога исках да везама едно виетнамче да гледаме у нас,да го спася от войната.Започвам да се замислям отново - за едно българче,което да има покрив над главата си.А през колко ли кръга на ада трябва да пренима за да ми разрешат да приютя едно дете?!....
Поздрави и хубав ден,Стеф!
цитирай
4. cefulesteven - незаконни. А къде са институциите с ...
24.11.2011 11:09
mmmmmmmmm написа:
незаконни.А къде са институциите с чиито закони тези хора са останали на улицата?!Те в тази държва ли живеят и само задължения ли имат?!Къде са им правата?!?!....Някога исках да везама едно виетнамче да гледаме у нас,да го спася от войната.Започвам да се замислям отново - за едно българче,което да има покрив над главата си.А през колко ли кръга на ада трябва да пренима за да ми приютя едно дете?!....
Поздрави и хубав ден,Стеф!



Имаме сънародници осъдени за това, че са се родили. И най-лошото е, че не се дава право на някой да ги помилва.
цитирай
5. mmmmmmmmm - Защо ми
24.11.2011 12:43
изчезна коментара?!....:)))
цитирай
6. cefulesteven - изчезна коментара?!. . . . :))) ...
24.11.2011 13:10
mmmmmmmmm написа:
изчезна коментара?!....:)))


Нямам си на представа. Аз не съм го трил. Още щом влязох в блога си веднага го одобрих, преди още даже да съм го прочел. И веднага после ти отговорих. Сигурно е бъг. Надявам се да е само бъг.
цитирай
7. tutankhamon661 - cefulesteven
24.11.2011 16:25
Бездомник по дълг - звучи страшно.
цитирай
8. kikonark - Всеки с изпитанията си.
24.11.2011 18:50
:(
Понякога са много. Прекалено!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 8404428
Постинги: 4392
Коментари: 35627
Гласове: 112535
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031