Тук самота няма. Самотата е условна, понякога е условие. Винаги има някой. Виждаш отражението на очите му в монитора, надникнал е зад рамото ти. Чувстваш присъствието му, дори около теб да е пустош. Винаги има послание, а всяко послание има адресант. Пишеш за сродна душа като твоята, повита в тръни от неразбиране. Или за масовия читател. Или за определена група хора - елитарна или не чак толкова. Пишеш за кръг от специалисти или популяризираш това, което е било достъпно за този кръг. Пишеш за влюбени сърца, дори често да си огорчен от любовта или най-малко от влюбването. Всъщност, в такива случаи - чудато е, но се пишат най-красивите неща за любовта. Пишеш за все още неродените или за тези, които са си заминали преди епохи. Пишеш понякога и за да натриеш носа на някого, най-често - ако си нямаш друга работа и особено ако искаш да бъде четен блога ти, който съвсем несправедливо е пренебрегнат от тези, за които искаш да пишеш - те пък са избрали онзи, на когото искаш да натриеш носа. Ревност е, но какво да се прави. Понякога пише и ревността...Целият материал