Синът на кладенеца :: Ням свят: Змейова орис

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

16.03.2015 10:11 - Ням свят: Змейова орис - краят на печалта (откъс)

Автор: cefulesteven Категория: Изкуство

Прочетен: 3781 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 16.03.2015 10:19

- Разбойниците трябва да бъдат убивани, но разбойничеството запазено. Нали?
- Не трябва да се казва на глас.
- Аз нямам глас, както и да е, значи: „да”. И е просто за обяснение, законът е рамка, а за да е ясна рамката и за най-глупавите, трябва да е ясно това, което е вън от нея. Да изглежда достатъчно реално, близко, опасно и зло. Разбойниците. Така, дотук разбрах всичко. А какво е в рамката?
- Едно съвършено държавно устройство.
- Тоест?
- Държава, която се ръководи от най-мъдрите. Магьосниците в двореца. Привличани са от цял свят, за да съберат способностите си. Това е най-висшата каста. И над нея е единствено кралят, като е назначен от съдбата, която е повече дори от мъдростта. Защото мъдростта престава да бъде мъдрост, ако е заслепена от своето величие. Тя трябва да бъде смирена пред решението на по-висши сили.
- Значи кралят е над кастите и разрешава?
- Много точно го рече: разрешава да управлява кастата на магьосниците.
- А под нея?
- Разбира се, ние - войниците, които пазим този ред. Ние сме волята, която е слуга на мъдростта.
- Под вас?
- Гражданите, които имат глас.
- И най-долу: лишените от глас слуги. Как да не се бунтуват?
- Преди триста години, преди големия бунт и знамето на Княгинята-Майка, е имало злоупотреби с положението им на нисши. Днес разполагат с всички човешки права, но имат по-малко отговорности. Пак ще ви кажа, животът им не е идеален, ничий живот не е идеален. Но проблемът на всеки е почти винаги личен. Повярвайте ми.
Не лъжеше, но дали знаеше истината? Като че отгатнал мислите й, рече:
- Повече живея сред тях, отколкото сред господарите. Колкото и да съм търсил, не съм открил общ признак в различните причини за бунтовете, освен може би...
- Склонността на човек към бунт. Да трупа страдание и в един момент да го обръща в омраза, да си измисля виновен, върху когото да я излива.
- Наистина си чудо! Трябваха ми поне петнадесет години и сам да си зашия през тях поне сто и петдесет отворени рани, че да стигна до тази мисъл. Може да не е вярна, но постоянно съм търсил това, което да я обори, но не съм го открил."

Нагоре