Нимфата скочи като катерица и изчезна сред короните на дърветата. На сатирите им трябваха минути да осъзнаят ситуацията. Като видяха тримата мъже и хубавицата, първо си помислиха, че подобна на тяхната компания иска да се включи в забавата, което ги зарадва, а Дурмудук, забелязвайки това, съвсем излезе от кожата си. Помогна му само голямата рутина, която беше постигнал в дългите години из бойните лагери, за да се овладее. 
С ръка рече на Княгинята до кой храст е безопасно да остане. Сатирите не бързаха да заемат бойни позиции. Още не можеха да повярват, че натрапниците ще дръзнат да ги нападнат, макар голите мечове в ръцете им еднозначно да го показваха. 
Единият дори махна с обратното на дланта си и направи гримаса между смръщване и усмивка, което нищо не значеше на никакъв език, но заприлича на: „Що ме занимавате с простотии!”
Не му изглеждаха сериозни противници. И с право. 
Пред сатирите тримата стояха така, както пред тях биха стояли трима любители на големите количества бира и дебели мезета, наближаващи по чудо седемдесетте след поне четиридесетгодишния си стаж в кръчмата, при който са имали всекидневното задължение да изпиват по буре светло пиво с по няколко килограма сланина за мезе, а свободното си време да прекарват на възглавницата и да гледат обезсилени с жадна похот прелестните задни части на нямата си прислужница.
Фигурите на Слънчевия син и Ботаника съвпадаха със самия идеал на аристокрацията: невъзможен без губещата края си в тъмата на история верига от щедро дарени от природата предци, изтънчен до край от ежедневни многочасови тренировки (от най-ранна възраст) в различни стилове фехтовка с всички възможни видове оръжие, силови упражнения, километри бягане, плуване, гимнастика. Всичко това - укрепено с магиите на най-добрите. С отварите на растителни видове, открити от самия Ботаник. Закалено при изпитанията на дългите им пътешествия сред всякакви условия и препятствия, които може да създаде единствено въображението на природата. 
И най-малките им движения можеха да се сравнят по финес и лекота само с тези на призраците и издаваха виртуозни майстори на бойни умения.
Не бива да се пропуска и кралската харизма на Слънчевия син – магически белег на династията, изследван и неразгадан от поколения магьосници, напълно невидим за очите, активизиращ се когато е необходимо и без волята на краля, за да удвои и утрои силата на присъствието му.
Не бива да се пропуска и изражението на Ботаника. Белегът на брадичката и по дясната му буза в салоните и сред женско общество с нищо не засенчваха интелигентното му излъчване, но в ситуация като тази стояха инак – без да сменя черти, сякаш сменяше лице. Ученият изчезваше, на негово място заставаше авантюристът. 
Съвсем леко, но все пак забележимо Дурмудук превъзхождаше и двамата като бойна сила. 
Напомняше отмъщение на майстор – чудотворец, грубо издялал от керемида древен звяр и вдъхнал му живот, за да руши. Биче подобие на човек, раменете му с мощта и ширината на впряг от четворка коне. Едва ли тежеше повече от сто и тридесет килограма, но създаваше впечатление, че втурне ли се напред, ще прегази стадо биволи.
Голият му череп блестеше – приличаше на надгробен монумент от лед и мрамор, поставен върху канара. Застанал като стенобитна машина преди да се вреже в крепостни стени, дишаше тежко, но отмерено. Кървави бяха очите му, но леденото спокойствие на разума му, овладял гнева, блещукаше дълбоко в зениците му и пронизваше. 
Тук е ред да кажем, че пословичното лекомислие на Слънчевия син бе преди всичко угодна за всички поза. Роля, с която кралят отдавна привикна дотам, че играеше без никакви усилия и с мисъл, която никак не му пречеше да бъде себе си – различен от това, което другите познаваха. От една страна, точно това лекомислие създаваше - наред с кралската харизма - и илюзията за лъчезарност, под която се криеше тъгата на мрачния от тежките си прозрения дълбок интелект на може би най-мъдрия крал, стоял на престола на немия свят. Осъзнал бе по-добре от всеки друг ограниченията на пределната свобода, с която може да разполага човек, нищожността на празното величие, с което може да се загръща като с дреха, и нищетата на абсолютната власт, която може да ограничава, но която няма стойност без подчинената й мощ – интелекта и дарбите на магьосниците в двореца. Ако властваше над тях с твърда ръка, ако ги ограничаваше, сам губеше от действителната им мощ. И за да я има, стремеше се да поощрява свободата им, дори да създава усещане за безконтролност, за да изяви всеки до край майсторството си, а от това да се възползва дворецът. Често сам трябваше да забравя, че е лидерът - дори с риск, че действие на негов магьосник може да стигне твърде далеч и да не може вече да го възпре. Чувството за свобода, което създаваше, бе първото, което привличаше магьосниците от близо и далеч, за да присъединят мощта си към общата и да расте силата, с която той като крал разполага, която трябва да расте, за да отговаря на все по-острите предизвикателства на времето, но която все по-трудно и трудно контролира, защото човешките умения за контрол не са безгранични. 
И това е причината да рухнат всички държави и цивилизации, за които разказват легендите. Нещо, което Слънчевия син знаеше и което го измъчваше.
Слънчевия син знаеше много добре и това, че в този си вид това привлекателно за магьосниците чувство за свобода е и гъдел по властолюбието им, а у някои от тях, дори у такива, които можеха да се нарекат мъдри, велики в мъдростта си магьосници, притаеното властолюбие беше чудовищно, способно да замъгли разума им, а те - достатъчно силни да разрушат реда.
Ако беше наистина толкова лекомислен, колкото изглеждаше, това отдавна да се беше случило. 
Ролята му помагаше незабележимо да налага воля. И точно този му маниер не само спаси, но и укрепи Монархията, а страдания из държавата макар да имаше, все пак времената на Слънчевия син бяха най-добрите и най-благите в паметта на Настоящото човечество.
Дори и пред тези, пред които се държеше иначе - открито като пред себе си - Дурмудук и Ботаника, разигра малка сценка на лекомислие, взимайки Среброкосата за Княгиня и наедно с това за своя съпруга. Толкова бързо стана, всичко така пасна и се нареди от само себе си, че проявата му изглеждаше импулсивна, дори леко налудничава, като се има предвид, че създаде труден за разумно възприемане прецедент. 
Не бе чувано, нито дори помисляно Княгиня да е в същото време и кралица. 
Постъпката му обаче беше дълбоко премислена въпреки краткото време, за което това се случи. И не ставаше въпрос за брак по дипломатически причини, както допусна Дурмудук. В хипотезата му имаше резон, но това беше само благодатен страничен ефект.
Истинската причина беше, че Слънчевия син отдавна съзнаваше, че династията е изчерпала възможностите си, системата няма мощ за контрол на настоящето и нещо трябва да се промени. 
Застанал бе пред края и се мъчеше да създаде начало, но преди да има начало, все пак трябва да има край.
Не можеше да си позволи наследник, защото той би бил следващият крал. 
Рано или късно трябваше да избегне всякаква възможност да се роди такъв. И се възползва от момента. 
Княгиня не можеше да му роди наследник. Княгините бяха непорочни, а във вариант, при който Княгинята е и кралица, няма как 
Княгиня – кралица, това хрумнало му внезапно гениално изобретение бе единствената приемлива формула за мирен край на династията. 
Оттук-нататък му се разкриваше хоризонт за създаване на ново управление на света. 
Слънчевия син не бе безумец, какъвто би се сторил на някого поради факта, че е тръгнал без свита – нещо недопустимо за всеки друг крал преди него – в охраната само на двама през толкова опасни територии, каквито бяха Печалните планини. 
Може да се каже, че Слънчевия син беше човек на риска, предприемащ постоянно пътешествия, не близки като това - Печалните планини бяха едва на три дни път от двореца, а пътешествия из непознати територии, траещи дълги месеци, понякога и над година. Правеше го отчасти пак заради свободата на магьосниците си. Отчасти - заради своята любознателност, която беше общата черта между него и Ботаника и ги сприятели. Отчасти с надеждата, че ще открие своята голяма магия. Равна на тази на най-добрите му магьосници. Най-вече заради острата потребност от нови открития, чрез които ще укрепи и ново управление, а на това не можеше да разчита на другиго, освен на себе си. Годините го закалиха като мъж, който умее да рискува, а такъв не поема празни рискове. 
Още повече, ако е толкова отговорен, колкото в действителност скришом от всички беше. И съзнаваше много ясно колко трябва да пази този живот, който дължи на света. 
От това можем да съдим какви качества имаха придружаващите го, за да чувства и преценява, че в тяхна компания има необходимата сигурност. 
Тук е ред да добавим, че ако той грешеше, в никакъв случай не би сгрешил най-талантливият му генерал - той не само не би го придружил, а и не би му разрешил да предприеме нещо по-рисковано, отколкото е разумно. Самият Дурмудук обаче преценяваше (и правилно), че те тримата са по-голяма бойна сила от взвод негови елитни бойци. 
Трима мъже на границата на свръхчовешкото. С голи мечове в ръце.
Но срещу тях бяха три полубожества. И превъзходството им беше повече от очевидно. Като че ли до най-незначителната линийка, за която ако някой знае, това са най-задълбочените в анатомията магьосници, бе рисувала точка по точка хилядолетия наред, с най-голямото си вдъхновение природата. За да достигне самото съвършенство - тази невероятна мускулатура. 
Всяка клетка - освен като частица от всеобщото, и сама за себе си водеща свое самостоятелно съществуване, кипяща, искряща от живот, напоена със стихийна енергия – бяс, еротика и обуздана агресивност. Запълваха с присъствието си празнотата между гора и космос, за да са гората и космосът в абсолютна хармония.
Кожите им - в по три и четири цвята с различни по форма и големина територии: синьо, зелено, кърваво червено. Около лявото око на единия - жълто. Около дясното на другия - снежнобяло. Ни синият и белият цвят напомняха с нещо кожата на мъртвец, нито жълтият – тази на болен. Ни в зеления имаше усещане за отрова. Напротив, това бяха цветове, преливащи в жизненост. Приличаха на съновидение, сляло пролетта и есента с най-вълшебните им багри в подобия на човешки тела.
Бяха с по една глава по-високи от Слънчевия син и Ботаника, с почти две - от Дурмудук. Мускулите им с твърдина на броня. Жилките над нея с якостта на жици, овързани в подобия на къпинови драки, а върху им – втори пласт зловеща жива плет от дебели като върви вени.
Лицата им - по-скоро момински, отколкото мъжки, но тази нежна красота в съчетание с всичко останало изглеждаше жестока.
Леко комичен вид им придаваха златистите кози бради и най-вече рогата. Вити рога на диви кози, живеещи из най-непристъпните места на планините, но материята им се различаваше. Очевидно си бяха техни собствени израстъци, макар и метални, като на изключително малко създания на природата – очевидно доказателство, че са по-скоро божества, отколкото твари от този свят. Върху оловно сивата им повърхност премигваха рой приковани създания със свойства на светулки, разноцветни светулки. Може би сатирите контролираха скоростта и силата на отблясъците и цветовете им и по този начин общуваха. Но също тъй беше толкова възможно да са угасващи остатъци от ореола, който са имали преди да се отдадат на земни грехове, който сега използват единствено да им свети нощем и да създава смут у евентуалния им противник. 
Подобия на тези ефектни светлинки се гонеха и в пъстрите им очи, но това беше изразът на насмешка, с която погледнаха на агресивните натрапници. 
- По очи! С разтворени крака! Ръце зад гърба! Пръстите на дясната ръка да стискат китката на лявата! Арестувани сте! – заповяда Дурмудук.
- Че кой сте вие, бе? – с мелодичен глас попита единия от сатирите.
- Оу – със злостен сарказъм, по-респектиращ и от заповедта, рече Дурмудук, - пропуснах легитимация: Генерал Дурмудук... 
- По очи пред Слънчевия син! – повеляващо вдигна ръка кралят.
- Я, ама това наистина е Негово Величество Господаря!
- А стига, бе!
- Ама това си е Кралската харизма! – един през друг възкликнаха сатирите.
- По очи! – потрети Дурмудук.
Вече и шестимата мъже вървяха, отмерено пристъпяха. 
Някой би се заблудил, че движението им е хаотично. 
Всеки от тях изглеждаше, че по свой произволен диагонал пресича насъбралото се множество. 
Ако някой весел пияница можеше да ги види, би се разкикотил (с глас, ако имаше такъв, тресейки тяло, ако нямаше) и би възкликнал с пръсти или с цяло гърло:
„Едни въртоглави! Гле’йте ги как се моткат, нещо ги е хапало!”
В действителност и двете страни се прегрупираха. По-точно сменяха десетки изключително сложни системи на прегрупиране.
Реално битката вече кипеше, при това много оспорвана, макар че все още никой на никого не бе посегнал. 
Стремежът и на двете страни – стратегическо превъзходство. 
Всеки един от бойците – изработил изключително висок брой на отборни бойни техники с братята си по оръжие. Проверени в реални бойни условия, и то неведнъж. 
Всяка от страните - усвоила стари техники, развивани с векове, плюс тези, които всяка от страните бе открила и си беше все още нейна тайна, неизползвана от други групи.
Всяка от страните обаче добре разгадаваше ходовете на противника и предприемаше свои, за да го надиграе, строявайки се в ред на бойна система, която не познава и към която не е подготвен.
Макар и шестимата да приличаха на някакъв налудничав рояк, всяка стъпка на всеки един от тях, всяко завъртане на очите дори, бе сложен ход, много по-сложен от ходовете на идещата - изглежда от Старо човечество, магическа игра шах. 
- Добри са! – тихичко, нечут от другиго прошепна под нос единият от сатирите. 
Също тъй тихо и под нос Ботаника рече:
- Ей сега става напечено!
В това време кралят и друг от сатирите се опитваха да използват думите като оръжие:
- Арестувани сте за замърсяване със забранени звуци, престъплението ви е изключително сериозно, но ако прекратите съпротивата, аз – кралят, ви обещавам възможно най-лекото наказание. 
- Че какво толкова сме сторили?
- Музиката във владенията ми от векове е табу и е углавно престъпление.
- Добре дошъл в моите владения, кралю на човеците. Чувствайте се като у дома си, но не злоупотребявайте с гостоприемството на истинския крал тук.
- Сега към престъплението си добавихте опит за държавен преврат, сепаратистко поведение. 
- Абе пич, още ли не си наясно къде се намираш! Ако сериозно си решил да ме арестуваш, трябваше да мобилизираш армията си и да дойдеш с нея, можеше пък и да успеете.
- Към обвинението добавяме оскърбително поведение, а, да... и явяване в непристоен вид пред очите... тоест превръзката на кралицата. 
- Я! Това ли е кралицата? – цъкна с език сатирът и добави искрено като висш ценител на женската хубост: – По-хубава даже от нашите женски, не си бях и помислял, че е възможно...
- Хайде, пичаги! – прекъсна го друг сатир и тогава магически в ръцете им се явиха гегите. 
Изненадата за групата на краля беше изключително неприятна. И тримата познаха загадъчното оръжие, макар да им бе трудно да повярват на очите си.
- Дължите ми обяснение от къде имате това, нищо, че после ще ми го дадете – промърмори Дурмудук.
- Това... на което прилича ли е? – едва овладя гласа си Ботаника.
- Геги на Пясъчни войводи! – изрече кралят.
- Хей – викна на сатирите Ботаника, - това не са оръжия на сатири...
- Хвърлете веднага гегите! – кресна Слънчевия син. – И без друго не са чак толкова опасни...
- Да бе! – промърмори по-силно отколкото бе желал Ботаника.
- Без гуглата и ямурлука магията на гегата не е непобедима – кралят заговори на Ботаника, но продължи към сатирите с по-висок глас, - много е възможно да нараните себе си. Недоумявам откъде сте взели тези оръжия, но вие едва ли имате представа какво държите в ръцете си...
- Тези глупаци ще използват гегите като бойни тояги! – изсмя се късо Дурмудук. 
Гегите, за разлика от бойните тояги, имаха ръкохватка в единия край.
- Сигурно са си намислили някоя допълнителна хватка, за която я използват – рече му кралят, а Дурмудук се досети, че под това „я” кралят има предвид ръкохватката.
- Да видим с какво ще ни изненадат! – отвърна му Дурмудук и налетя. 
С недопустима за тежестта му ловкост се завъртя във въздуха, а атакуваният сатир успя да блокира меча на милиметри от сънната си артерия. И почти на мига трябваше да отбие удара срещу слънчевия сплит, който Думудук му нанасяше с ненадейно появил се в свободната му ръка... втори меч. 
Преди да е изтекла и секунда, по два меча вече въртяха и кралят, и Ботаника.
Гегите в ръцете на сатирите се явиха със силата на магията. Подобна сякаш бяха използвали и противниците им. Както бяха с по един меч, изведнъж - с по два.
Магия нямаше. Мъжете използваха само ловкостта си, а толкова я бяха развили, че силата й се равняваше на магическа. 
И тримата носеха втори, по-къс меч в скрита ножница в пазвата си. 
Пътят на остриетата тъй бе координиран с движението на телата, че ако имаше страничен наблюдател, очите му биха видели: първо – как два рояка гневни пчели поглъщат краля и Ботаника. После – как двата рояка се сливат в един, който се понася към сатирите. Оттук – нататък за всеки наблюдател би било най-добре да си затвори очите, защото те не биха уловили много, и да се довери единствено на слуха си - дори без да има слух на воин, можеше да разбере повече за битката като я слуша, отколкото ако я гледа. 
Звуците приличаха много, но само приличаха на звуци от буря. Удрянето на оръжията отекваше като мълнии, цялата гора се тресеше, свиренето на разрязващите въздуха остриета и краища на тояги напомняше вятър, и то не при гръмотевична буря, а при снежна виелица. Ако бе възможно да се съберат най-мощната лятна и най-свирепата зимна буря в една, то гласът й би напомнял този на битката. 
Що се отнася до бойните възгласи...
Те бяха най-объркващото.
Княгинята изпадна в шок от това, което чува, скова я парализа, за кратко й спря дъхът и едва не изгуби съзнание.
В обучението си по подрязване на Змейови дървета бе изтънчила достатъчно слуха си, за да може да му се довери и наистина не грешеше. 
Шумното издишане на въздуха, крясъците по посрещане или нанасяне на удар не бяха на шестима, а поне на шестстотин шейсет и шест войници. 
Отново беше като в гъсталак от разгневени змии, усещаше дъха им. Много бяха, не шестима. 
Биещите се, независимо съзнаваха ли го, или не, използваха в своя помощ отвъдни сили. Да имаше очи, би побягнала, а когато стана съвсем ужасяващо, бе решена да бяга и слепешком. И се готвеше да го направи, но точно тогава врявата като съсечена с нож спря. 
Трима по трима стояха на добре преценено разстояние и се измерваха с поглед. 
Следа от тояга синееше по челото на Ботаника, успял беше да блокира гегата и тя едва бе го докоснала, иначе при силата, с която сатирите въртяха, и то подобно оръжие, колкото и здрава глава да имаше, от черепа му щяха да са останали само парчета, висящи по клоните наоколо. 
Несъразмерен изглеждаше целият череп на Дурмудук, а едното му ухо – кървава пита. И него едва бе го закачила гегата.
Кървава резка имаше над слепоочието на единия сатир. Отвори устни, разтегна дълъг розов език от тях и облиза раната си. Премрежи очи от наслада и рече:
- Това ми хареса! 
Сатирите приличаха на съвсем скоро заиграли се деца, на противниците им личеше, че едва се държат на краката си. 
За това донякъде изигра роля и оръжието. Не се знаеше още доколко владеят магическите му свойства, но и без тяхното познание то им помагаше. Гегата на Пясъчните войводи винаги тежи в ръката толкова, колкото е най-удобно за боеца, но ударите винаги имат огромна поразяваща сила. Дължи се на особените вибрации в гегата, изключително вредни за всеки друг освен за притежателя си. Да понесеш един такъв удар е все едно да понесеш двайсет удара с друга тояга със същата тежест.
В мечовете на кралската тройка също беше вселена магия, иначе веднага щяха да бъдат изпуснати от ръце, защото през тях щяха да преминат голяма част от вибрациите. 
Ако тези мечове не бяха закалени също с магия, щяха да бъдат счупени още при първите удари. 
- Хвърлете оръжията – запазил самообладание, повели Дурмудук, - ще ви кажа отново. Не познавате силата им и може да си навредите.
- Хайде, де! Дружина, хайде да покажем на пичовете, че знаем магии! – рече един и тримата сатири на мига забиха гегите в земята, подпряха бради в ръкохватките им и телата им започнаха да съхнат. 
Ставаха сиви, прах ги покриваше, пръскаше се.
Клепачите им се затвориха, после се отвориха, откривайки само зловещи яйчни белтъци.
Огромни цепки разделиха гръдните им кошове на две и от тях започнаха да се търкалят... кървави зелки. 
Една, втора, трета... пета, десета... много десетки. 
Толкова не можеха да се поберат в телата ни на тях, ни на с пъти повече от тях, но не спираха да излизат нови и нови.
Тупваха под краката им и отскачаха. Зелки с размери на орехи, юмрук, човешка глава и по-големи от глави на говеда. Кървави зелки - още, и още, и още.
Търкаляха се и се топкаха. Подскачаха насам – натам, по-ниско, по-високо, по-близо, по-далеч. Минеха ли близо до дърво, буквално го остригваха. На конфети ставаха листата, на трески - и клони, и клонки. Гърдите на сатирите се затвориха, спряха да излизат нови и тогава зелките полетяха, завъртяха се около краля и приятелите му и започнаха да стесняват обръча си. 
Вече се виждаше, че кръвта не е от тях. Зелките бяха метални, а всяко от листата им – остро като бръснач. Ускоряваха и забавяха движението около оста си, също тъй ускоряваха и забавяха завъртането си около тримата. Снижаваха се и се издигаха. В един момент се нареждаха в три реда пръстени, в следващия сменяха траектории и затваряха пленниците си в подобие на купол. 
Жужаха и звъняха, удряха се и се разпадаха, мятаха искри и нажежени стружки, пръскаха се във всички възможни посоки миришещите им на леярна парчета, а когато кръгът им стана достатъчно тесен, започнаха и изненадващите атаки.
Единични, непредвидими, на неравни интервали, от всички възможни посоки. Въртейки се с останалите, някоя изведнъж се изстрелваше. Първата го направи толкова неочаквано, че би направила на каша главата на Дурмудук, ако съвсем случайно Слънчевия син не беше реагирал, завъртя меча - по-скоро воден от някакъв вътрешен глас, отколкото от разумна мисъл, и разсече зелката на парчета миг преди непоправимото да се е случило.
Оттук насетне тримата нямаше как иначе да постъпят, освен да въртят неуморно мечовете във възможно най-добрата защита около себе си. Всяка атака би открила дупка в отбраната, а зелките нямаше за къде да бързат.
Понякога висваха като странни плодове, растящи в самия въздух или виснали на самите клони и това продължаваше минута, две, три. 
Пак започваха да се движат, но бавно, бавно, клатушкаха се като по вълни на спокойно море. 
Някои от тях след удари една в друга бяха запазили целостта си и обезобразени, приличаха на хилещи се чудовища, по чиито устни още засъхва кръвта. Други, приклещени една в друга, представляваха по-изродена гледка от и без друго изродената цялостна картина. 
Пак ускоряваха ход, ускоряваха ли, ускоряваха, докато накрая се превръщаха в синьо- червени блестящи линии. Вече бяха окастрили всички дървета и храсталаци наоколо, освен че бяха остригали на ивици тревите, на места бяха издълбали и пръстта, че даже нарязали камъните.
Изстрелваха се една по една, ту на две-три секунди, ту на десет, ту след повече от минута, но изведнъж - десет от десет страни. 
Ръката на Дурмудук беше кървава от лакътя нагоре. Дори не беше разбрал кога се е случило. Бузите на Ботаника бяха като с обрив от набилите се в тях стружки от пръсната зелка, а лицата и на тримата бяха като в лунички от кървавите капки, с които ги пръскаха листата. 
Колкото и добри да бяха, дълго нямаше да издържат и го решиха едновременно, без да си го казват. Отчаяната атака бе единственият, макар и изключително минимален, шанс в безнадеждната ситуация.
И обърнаха отбраната в атака. Засвяткаха искри, цели мълнии. Обръчът се разкъса за миг, разшири се и на безопасно разстояние зелките възстановиха пръстеновидния си ред, забавиха въртене. Затрептяха в готовност да атакуват едновременно.
Тогава сатирите се съживиха и нападнаха изчадията си от засада. Само за секунди ги направиха с гегите си на листа, а докато ги удряха, се хилеха и говориха един през друг:
- Ама хубаво са се получили този път!
- Изпадаме в транс...
- Каквото сме сънували...
- Каквото ни е терзаело...
- Каквото се е трупало...
- Каквото ни е тровило...
- Каквото сме преглъщали...
- Сещате се, нали!
- Всеки си го има...
- Всекиму тежи!
- Зли сили!
- Кошмари!
- Омраза!
- И лудост!
Хилеха се и удряха с гегите по все още подскачащи зелки.
- Трупа се, трупа се в гърдите...
- И тормози...
- Но ние си имаме гегите...
- И с тях отпущаме...
- Даже се и забавляваме...
- Оставаме кошмарите да ни напуснат...
- А после ги пердашим...
- Ту таласъми...
- Ту мустакати баби с арбалети...
- Ама не и зелки...
- Само ти си сънувал такива, аз не съм толкова луд...
- Ти си ти...
- Ти си...
На едно място под металните остатъци все още подскачаше проскубана зелка и правеше опит да се изстреля към гърба на най-близко стоящия сатир. 
Той реагира. Обърна се към нея и я удари.
Ботаника използва мига и го посече. 
Княгинята да имаше очи, нямаше да види всичко толкова ясно. Пронизващата метална врява, която дъвчеше сякаш костите й, беше престанала, на нейно място дочуваше смеха на сатирите и думите им един през друг. После изсвири меч, разпозна го. Чу и как разсича плътта. Предсмъртното простенване на сатира. Помирисваше Ботаника, а и не би се усъмнила, че от тримата само той е способен да постъпи така. Макар и от него до този момент да не бе го очаквала. При бързия й интелект събраното от останалите сетива бързо се подреди в ясна картина. Потръпна отвратена. И тъй й се искаше да изкрещи, че макар да бе невъзможно, й се стори, че изкрещя:
- Защо!
Всъщност крещяха двамата живи сатири. Само след миг от красотата им не остана следа. От пъстри изведнъж станаха катранени. Толкова черни, че чак заслепяваха. Устите им се разшириха и заеха половината им лице. Разголиха зъби - по-остри, двукратно повече, трикратно по-големи от тези на разбесняла се дива котка, стичаше се кървава пяна по брадите им, а от разтворените им като ями гърла ръмжаха, виеха и лаеха цели глутници от зли, по-зли създания, каквито ни човешкият разум познава, ни в Печалните планини даже има. 
Сепарацията на мускулите им стана още по-голяма, люспи като от слюда покриха телата им.
Гегите изчезнаха, но ноктите на ръцете им станаха големи колкото сърпове и не по-малко здрави. В следващия миг вече звъняха, кръстосвайки се с мечовете, а единият от мечовете на Ботаника дори беше изтръгнат от ръцете му и запратен някъде в гъсталаците.
Скоковете им приличаха по-скоро на бръснещи полети, с които преминаваха над главите на тримата. 
Ранената ръка на Дурмудук беше повторно ударена, този път от ноктите, и тя, неспособна да държи повече, изпусна меча. Раздрано бе и челото на краля.
Тримата вече се бранеха със сетни сили. Нямаше накъде да отстъпват, а бясът на сатирите нарастваше.
Княгинята нямо хлипаше. Без да вижда, й беше ясно какво се случва. Хората й губеха, но се случи нещото, за което не й бяха нужни очи, че да го види. Усети го в гърдите си. С едно непознато зрение в тях го видя."
 

"Ням свят - 2: Змейова орис - краят на печалта"