Вече е факт: електронен и хартиен вариант на "Кланица за чародеи" тук

Дадох повече воля на фантазията си само за да проникна по-дълбоко в реалността. Реалността на тези страдащи и безкрайно щастливи хора, които са прототипи в този роман. Прокълнати и болни, а може би щедро дарени със сетивност, която повечето нямаме. Греховни или напротив, по-чисти отколкото сме социално адаптираните, изпълнени с мощта, а и прогизнали от мръсотията на множеството. Хора, които живеят в един по-различен свят, въпреки, че стъпват на същата, познатата от нас земя. Отхвърлени и потъпкани, но и божествени по своему.

И сега ще разкажа нещо истинско, по най-краткия начин. Мой спомен. Лично изживяване. Лятото на 1998 година. Ако не знаете какво е да си жив, а да си в ада ще го кажа. Да си на 29, а да се чувстваш скапан старец на който не остава много живот, който е пропилял всичко, може да рецитира наизуст големи пасажи от Платон, Ницше, Блез Паскал, Албер Камю, но това е след третата или четвъртата чаша алкохолен концентрат (изпит на екс), ако не е взета тази доза главата му е празна, мислите му са разкъсани, демонични. Не мисли за нищо друго освен как да събере стотинки за дозата или къде да се натресе, че да го почерпят. Ама как да стане това като дори не му сервират когато има пари. Заради доверчивостта си е изгубил и цялото си младежко творчество, а той е писал много, много. Изливал се е денонощно, но това му съкровище вече не му принадлежи: измъчван е и от страха, че никога повече няма да може да пише, че е осакатен. Напуснала го е и първата му съпруга. Съвсем естествено, но в случая не са намесени нито пороците му, нито алкохола, а неща, които сам не разбира и никога няма да разбере. Не може да се обръсне, да се среше - ръцете му не са негови. Не може да застане пред огледалото, защото е самия ужас - зомби излязло от гробищата, в което няма как да се познае.
И ето, намира се в лудницата - Кланицата за чародеи, вързан за леглото. С два каиша, единия през дясната ръка, единия през кръста, заключени с катинар. Не, че може да мръдне, не може. Но за всеки случай. Включена му е система: истинско фармацевтично блаженство, което и го унася, и го прави да се чувства по-скапано. Понеже още има някакво въображение, представя си, че е направил ужасно престъпление и това, което тече е всъщност отровата на смъртоносна инжекция. В смъртната присъда за него, в онзи момент има малко повече достойнство отколкото в положението до което се е довел. Всъщност опитал е да направи нещо по въпроса. В гърба му е инжектиран есперал (антиколна смес - руско производство с депо действие), подписал е документа на който ясно е обяснено, че при евентуална смърт поема върху себе си цялата отговорност, че инжекцията е безвредна стига да не употреби алкохол, което може да доведе и до смърт. Последното е подчертано с дебел маркер. Седмица не е пил, но все пак обърна цяла бутилка водка. С надеждата, че...С никаква надежда. Но не умря. Понеже нищо не прави като хората.
Та в това скапано състояние вижда едно русокосо видение на решетката на прозореца. Видимата възраст на видението е 14-15 години. По-голяма се оказва в действителност, но от друга страна: понякога се държи по-детски. Смее му се от прозореца, закача го, казва му, че го чака. Когато го отвързват и го пускат в двора момичето все пак го чака. Това е Хапла. Въпреки тежките си диагнози тя е диаболично красива, въпреки че приказките й са много объркани в тях той долавя някакъв порочно дълбок смисъл. Сега той вече ясно вижда, че тя не е непълнолетна, а тя уж флиртува с него. Увлича го и двамата бягат...От кланицата за чародеи...

Час след бягството ни се разплаках. Толкова бях затрогнат. И си припомних, че мога да чувствам. И без алкохол. Какво толкова направи Хапла. На пръв път нищо особено. Говореше ми за своя приятелка фризьорка, елитна. Разбира се, не й вярвах, мислех си, че Хапла бълнува. Заведе ме не във фризьорски салон, а частен дом. Какво съм очаквал...Оставам на вашите въображения, но приятелката й се оказа точно такава каквато я представи. Накараха ме да седна в стол в банята, завързаха ми очите, а като ги отвързаха освен, че е нямаше брадата (което не е работа на фризьорки, но си беше бонус специално за мен), косата ми имаше такава форма, че не се познах. Освен, че изглеждах с поне десет години по-млад, по-късно можех да преценя - имах одухотворен израз за който не подозирах. Човекът в огледалото беше друга личност, не познатата ми. Това беше моят потенциал. Моето Алтер Его. Онзи, който имаше право да живее и си заслужаваше да живее. Три дни още бягахме с Хапла, ту тук - ту там. Не можех да разбера кое от приказките й е лудостта й, кое е шега и детински развинтено въображине, кое си е истина - най-невероятна, но истина. Защото живота й беше по-богат и от въображението й. И по-абсурден. Накрая се върнахме. Ако не беше това бягство, не се знае дали щях да бъда жив, дали щях да намеря по-късно мотив за съществуване, а оттам и волята, която ми помогна да спра алкохола. А за Хапла, не знам. Много скоро тя избяга със следващия...чародеи. Било й е система. Не знам колко живота е спасила, не знам и жива ли е сега.

Та разказах истински случай, няма го в романа. А романа е за Хапла, още неколцина като нея. Има го и фентъзито, и трилъра, и хоръра, защото иначе е невъзможно да се разкаже за подобни хора.  

 
Вече е факт на електронен и хартиен носител тук: "Кланица за чародеи".