Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.10.2016 23:07 - Ням свят: Далебор - синът на кладенеца, 7 и 8 еп.
Автор: cefulesteven Категория: Изкуство   
Прочетен: 901 Коментари: 0 Гласове:
5


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
  7.

 

Такъв, какъвто беше Песоглавеца сега, такъв го помнеха от деца и бащата, и дядото на Сърцатия. Пе­соглавеца изглежда не старееше. Нямаше дом и се обличаше с дрехите, които селяните оставяха на пра­говете си, за да ги вземе. Хранеше се като ловеше дребни гризачи с ръце. Разправяше се, че с мечките делял плячка и мед. Това не беше истина, понеже и мечките се страхуваха от него толкова, колкото ри­совете и вълците. Спеше по пещери и хралупи.

Нямаше нос, а само два зловещи отвора. Зъбите му бяха остри като на хищник. Яките му рамене сти­гаха до ушите и сигурно ги запушваха. Огромната гърбица му придаваше печален вид, но предизвика­ше ли подобно впечатление, то траеше кратко, понеже друг мъж с подобна на неговата сила не се беше раждал.

Присмиваха му се, когато се съберяха по празниците и той дойдеше, понеже нещо не беше наред с ума му, а и тогава не се държеше агресивно. Напротив: приличаше на добиче, с което всяко дете може­ше да си прави каквото пожелае. Да го язди, да му дърпа ушите. Да му заповядва да пада и да става, да яде нечистотии или да прави физиономии и той с изпълнен със страдание поглед да изпълнява.

Песоглавеца приличаше по-скоро на звяр, отколкото на човек, но говореше с ръце. Зле говореше и казваше глупави неща, но говореше. Постоянно му се привиждаха зверещи се хора, но се знаеше, че това е защото не е с всичкия си и все гледа да е около Храсталаците на забравата.

Никой не знаеше истината за него, само Черна Тодора се досещаше. Песоглавеца проявяваше части­ци прорицателски дарби. Виждаше откъслечни картини, но те по-скоро му пречеха да живее в настоя­щето, отколкото да гадае бъдещето.

Полезен беше и в това никой не се съмняваше. Може би той беше спасил живота на най-много хора от всеки друг.

Винаги се намираше заблуден ловец (и от местните, и от Призрачните), събирач на гъби, мед, боро­винки или билки, старица, тръгнала да събира съчки или най-често любопитни деца, изобщо хора какви ли не, които, опасно доближили се до Храсталаците на забравата, бяха вдъхнали отровата. От този момент насетне опиянените дори не съзнаваха какво им се случва: ходят ли, пълзят ли, спят ли, или се носят във въздуха като снежинки. Тялото им безпаметно вървеше към мястото, обрасло с расте­нията, които отделяха опасните изпарения. Дори тези, които осъзнаваха какво им се случва, нямаха воля да се противопоставят на обзелото ги желание. Първоначално усещането е приятно опиянение, съпроводено с красиви видения. Остане ли човек за по-дълго близо до Храсталаците или особено навлезе ли в тях, обикновено следва мъчителна смърт. А по поведението на издъхващи от нея може да се съди, че виденията, които са го обзели, не са най-приятните.

Независимо в коя част някой наближаваше опасната местност, Песоглавеца изскачаше пред лицето му и ако омаяният от изпаренията се съпротивляваше, мяташе го на рамо и тичешком го отнасяше на безопасно разстояние.

Как при огромния си периметър Песоглавеца разбираше къде и кога някой е в опасност, беше и си остана тайна.

Сега Песоглавеца беше изпаднал в състояние, в каквото никой ни го беше виждал, ни му се беше случвало да изпадне. Чертите му - по-изкривени от всякога, бяха безумни по начин, различен от тези просто на безумец. Като че ли го измъчваше непоносима болка, болка, каквато не е възможно да поне­сеш и да останеш жив.

Бягаше насам-натам като обхванат от пламъци. Изглежда нито виждаше, нито чуваше. Устните му се разтваряха и като че ли правеше опит да се звери. Да се звери тъй, че да го чуят отвъдните планини. Навлизаше в Храсталаците на забравата. Изтръгваше от корен някой от тях или захапваше листата им. Дишаше отровата, с която неговият организъм отдавна беше привикнал.

Излизаше навън и удряше с юмруци лицето си. Нещо имаше в главата му, нещо ужасяващо, което се опитваше да прогони. Падаше по земята, а тук пръстта заради вечния мраз беше по-твърда и от скалите другаде. Въргаляше се и се биеше в нея. Ставаше и пак побягваше. Подскачаше смехотворно и пак пра­веше опити да нададе глас.

Когато Сърцатия го видя, Песоглавеца биеше главата си в стебло на Змейово дърво. Змиите леко се движеха, но дразнителят не беше чак толкова силен, че да ги пробуди.

Дърварят леко удари с брадвата една скала до себе си, за да привлече вниманието на Песоглавеца. Когато това се случи и Песоглавеца го видя, спря за миг лудостите си. Измери с поглед Сърцатия. Див бяс загоря в очите му и заприлича на раздразнен бик, готов всеки момент да се втурне с рогата напред. Дъхът му излизаше шумно от отвратителните му ноздри, разголи зъби като вълка на Глинената маска.

После покри с длани лицето си и се разтресе. Сърцатия изпита желание да го прегърне и утеши, но успя да направи само крачка към него, преди Песоглавеца да скочи и да побегне навътре в Храсталаци­те на забравата.

Тогава Сърцатия чу нещо, което въпреки че не беше чувал, не се усъмни какво е. Наблизо минаваха зверещите се хора.

Говореха с глас, със силен глас. Не разбираше какво, но самият им тон беше страховит.

Наистина не бяха дошли за добро.

 

8.

 

- Като животни са!

- Мъжете са като волове!

- Жените са като кошути!

- Как ли гледа волът, докато бере душа?

- Тъжно. В погледа на вола няма да видиш злина.

- И докато го боли ли?!

- Не си ли забелязал? Та ти си палач!

- Никога не съм си имал работа с волове. Всички са били... - говореше по-ниският. Спря се, защото се смути от онова, което щеше да каже.

- Изчадия като нас ли? – изсмя се по-високият и го потупа по рамото.

- Не, не точно. Онези си бяха зли, а ние имаме... - затърси думата, но не я намираше.

- Имаме какво?

По-ниският вдигна рамене.

- Ще ти кажа какво: стил.

- Стил.

- И не е самоцелен. Какво виждаш в очите на тези, които убиваш?

- Същото, което и в на тези тук - като добичета са.

- Излъга.

- Не, не излъгах. Обичам да ги гледам в очите, за да видя себе си. Как аз бих гледал, ако умирах така, както умираха те. Рядко ми се случва да го открия.

- И какво е то?

- Звяр, който гледа на кръв. И макар да знае, че няма как да мъсти, не му пука и продължава да се за­канва, че ще мъсти. Мре смазан и смлян, но и тогава казва: „само толкова ли можеш, ще видиш какво ще ти сторя аз”. И си вярва, макар да е лудост.

- Няма да откриеш тук такива.

- Знам. Казахме си го, колко пъти вече? Но от погледа на жените им има какво да извадя. Някои докрай си вярват, че могат да ме омилостивят, че ще ме размекнат, че ще ме затрогнат, ще ги пожелая толкова, че ще спасят душата си. Очевидно е, че нямат тази сила. Разумът им би следва да го е приел, но натурата им е такава... Истински мръсници! Мразя ги, защото ги харесвам!

- Толкова ли са скучни очите на умиращите?

- Не чак толкова. Виждам трептящия пламък на гаснеща свещ. Изглежда немощен, едва мъждукащ, но това е най-силният пламък в живота на тези очи. Дълга е борбата и тази последна искрица понякога води най-истинската битка, която са водили изобщо човеците през всичките жалки дни на нещастното си съществуване. Това пламъче... толкова е силно, че озарява мрачното помещение, в което се намира свещта. И знаеш ли кое е това помещение? Душата на тези твари. Канал, през който се отича мърсотия­та на цяла Столица. Застлан с кости, с гниещо месо, витаят там полумъртви изчадия, преди краката им да се подгънат и да плеснат в някоя мръсна локва. Плъхове се озъртат по стените и въртят опашки. И това е било - и все още е, целият живот за тази умираща в ръцете ми дрипа. Понякога виждам тесни стаи, покрити в плесен, по-потискащи и от най-мрачното помещение в тъмницата, от която избягахме. Най-често курвенски стаи, с плесенясалия хляб в долапите, с киселата миризма на сперма и пот, пропи­ла се дълбоко във всяка тъкан. И най-мръсни и мизерни бяха помещенията на аристократите, когато монархията падна. Стотици съм виждал, може би повече. Когато пламъчето угасне и мрак погълне пе­чалта, тази душа е свободна.

- Напредваш – по гласа пролича, че високият похвали искрено партньора си. – Преди седмица три изречения не можеше да вържеш. Знаех, че го имаш чувството. Роден си с него. Но трябва да го развиеш. Истинската красота на болката не е в очите, а в гласа. И ще те науча да я чуваш, както аз я чу­вам. Тогава ще се докоснеш до блаженството.

Приближиха селището. Погледите им бяха привлечени от огромните каменни стълбове, после забе­лязаха двете схлупени къщурки под тях.

 




Гласувай:
5



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 8409242
Постинги: 4392
Коментари: 35627
Гласове: 112535
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031