Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.08 11:40 - Бъг във времето (откъс 2)
Автор: cefulesteven Категория: Изкуство   
Прочетен: 79 Коментари: 0 Гласове:
4



 Че тези жени истински ли са или синтетични – попита сериозен някой.

Истински са. Защото жената не е само тяло. Истинската. Истинската, освен тяло, е и любов, но колкото по-зле разбираме любовта, нея - истинската, толкова по-синтетично ще става тялото й.

Мълчание погълна спалното.

Хей, Скитник, какво пък знаеш ти за любовта – обади се един от лидерите.

Вярно – подкрепи го друг искрено, не за да се мазни на лидера. – Кой пък тук си има нещо общо с любов...

Тринадесетгодишни, а говорят като възрастни. Обичам ги – помисли си Скитника.

Кажи, де. Кой. Много ли са ни обичали нашите, че сме тук?

Скитника е лигла – изсмя се трети.

Пълно педи е.

Я млъквайте – кресна лидерът на тези предобрази на интернет – троловете, които даже си бяха променили гласа и използвайки мрака в спалното, се опитаха да наострят всички срещу Скитника, но тази вечер той имаше късмет – получи, без да е търсил, подкрепата на силния. – Та кажи, Скитник, какво знаеш за любовта.

Нищо – призна си чистосърдечно.

Тогава защо говориш за нея?

Не знам нищо за нея, но понякога ме изпълва. Преди всичко вярвам и я търся.

В двадесет и втори век – попита го иронично лидера, а после прецени, че така разговорът привършва, а рядко е толкова интересно и с променен тон рече: – Разкажи ни нещо друго за двадесет и втори век.

И така започнаха фантастичните радиопиеси, които Скитника разказваше, за да се превърне във всеобщ любимец.

 

8.

 

И двете имаха ореол и змийски език. Инкрустация от скъпоценни камъни покриваше дясната страна на лицата им. Приличаха си, както и близнаци рядко си приличат днес. Дори една бенка не ги различаваше. Носеха и едно и също име. И двете винаги бяха с изключени камъни, винаги. Носеха ги само като украшение, а по принцип тези инкрустации имат технически функции - запомнят и анализират реалност: снимат всичко, което виждат очите, записват всичко, което чуват ушите, запомнят всеки вкус, допир и аромат. Чуват дори по-силните ти мисли. Правят микс от преживявания и ти създават чувството за алтернативни реалности от собствените ти спомени. Вчера е същото, каквото си го запомнил, но камъните ти, без да изопачават спомените ти, без да смесват своята интерпретация с личните ти впечатления, ти показват същото това “вчера”, но интересно като филм. Магическо като приказка. А когато съпоставиш двете реалности - своята и тяхната, си създаваш обикновено една трета и по-обективна представа за собствените си изживявания. Приятно е да се живее с тези камъни. И не само приятно. Не само и мъдро. Все едно изживяваш два пъти нещо сходно. А към приятните спомени можеш да се върнеш хиляди пъти и изживяването да е винаги различно. Научаваш се да живееш все по-щастливо и по-красиво, защото знаеш, че ще се върнеш към този спомен. И неусетно твоят живот се е превърнал в твое изкуство, а и камъните могат да създадат и от най-болезненото изживяване най-неземната красота. С тях в един живот живееш повече от веднъж.

Има една неприятна подробност - много скъпи са. Малцина хубавици могат да си ги позволят, но те двете ги носеха без да ги включват.

Бяха родени на една и съща дата - различаваха се само по четирите последни цифри в ЕГН-то.

И гласовете им си приличаха. И наркотиците, които отделяха кожите им. И парфюмите им. Срещах се и с двете. Обичах ги еднакво. Криех за едната от другата. Нямаше смисъл. В двадесет и втори век ревността не е това, което е в други времена. Няма нищо по-нормално от това да се срещаш с други партньори за секс. Има доста любящи, които се притесняват за любимата или любимия, че не се срещат с друг или друга. Понякога даже се срамуват от тази „слабост“ на своята половинка и от страх от хорски подигравки дори прекъсват връзката.

Всички времена си приличат по глупостта.

Нямаше причини да не знаят една за друга, но криех.

И двете пишеха стихове. С едната се срещах винаги през деня. С другата - през нощта. Едната наричах Вещица. Другата обичаше да я наричам Вещица. Едната поощрявах да създава стиховете си. Ласкаех я. Лъжех я, ако трябваше. Гъделичках вдъхновението й. Слушах я с внимание. Молих я да ми цитира. Уверявах я, че рано или късно стиховете й ще получат разрешение за публикация.

Другата заливах с ирония. Корях я, че се пилее в създаване на илюзорна красота, а понякога в илюзия, че създава красота. Надсмивах се над нарушените логични връзки. Понякога я наричах луда. Понякога - нарцис. Понякога - егоист. Упреквах я, че се мисли за много важна и я призовавах да се освободи от себе си. Непрестанно повтарях, че се държа тъй с нея за нейно добро. Понякога даже си вярвах, че е така. Често й повтарях да слезе на земята, сред нас, простосмъртните. Доказвах й, че стиховете й нямат стойност, изтъквайки познанията си и цитирайки все различни творби на класици, оставили своето наследство на вековете. Понякога ставах груб. Най-често се държах изтънчено – злъчно. Разплачех ли я, любех я. Говорех й, че нищо не може да се сравни с щастието, че я има, че е тя, че е прекрасна, че е тук и сега, че през дробовете й дишат желанията на милиарди нимфи, родени и неполучили покой след смъртта си през всичките хилядолетия до щастливото сега, когато сме заедно. Че цялата класика не струва и частица от жаркото й дихание, че геният на изящната словесност, пробуждал се в най-големите майстори, е посредствена сянка на красотата на най-малкото й движение.

Винаги намирах начин да я усмихна, след като я разстроя. Винаги намирах начин да я задържа, когато си тръгваше. Бях нейната паяжина, напоила нишки с лепкава, сладникава отрова. Бях като виртуалната среда за нейните предобрази от времето, когато е можело да се публикува свободно и несретниците са се лъжели, че откриват обич, докато са се заплитали в омраза. Впрочем, повечето думи и изрази, с които я мачках, бях прочел, запомнил, заимствал. Като специалист, при това на държавна служба, откривах достъп до места, неразрешени за простосмъртните и тъй като наистина обичах художествената литература, прекарвах дълго там. До средата на двадесет и първи век, когато публикуването е било свободно, цял свят изглеждаше различен. Налудничав. Като пубер, изпаднал в истерия. Но по-шарен. Макар само в записите на коментарите, а иначе безвъзвратно отишъл си, често ми изглеждаше по-реален от този, в който съществувах. Понякога прекарвах по двадесет и четири, понякога и повече, часове в него. Не се сещах ни за едната, ни за другата. Все едно се бях прехвърлил във времето и едно ужасено гласче в мен крещеше, че губя връзка със своето и скоро, много скоро няма да имам възможност да се върна. Ще остана без плът, ще се разпадна на витаещи във виртуалното пространство цифри, скитник във времето. Все по-слабо чувах предупрежденията му. Все от по-далеч идеха. Все повече време прекарвах без сън, без храна, изолиран от настоящето си. При това дори не използвах спортамин. Не че имах някакви резерви към химията, но просто забравях. Знаете какво е спортамин, нали? Има го в романите на Иван Ефремов. Медикамент, изключващ необходимостта от сън. Е, в действителност не се използваше за дълги космически полети и не се казваше спортамин, а енергийна напитка “тинтири-минтири” или някаква глупост, избрана за фирмено име, но откакто прочетох “Мъглявината Андромеда”, винаги съм го наричал спортамин.

Пиех го предимно, за да имам възможност да бъда и с двете: с едната през деня, с другата през нощта.

Но най-истински бодър бях без него, в компютърната реалност на миналия век. В нея хората страдаха, в нея се ухажваха, ласкаеха се, разгорещено спореха или обиждаха. Преди всичко обиждаха и се опитваха да се убият с думи. Често ми се искаше да се хвърля в спора. Да размажа с думи вербалния насилник, нахвърлил се срещу нежелаещия конфликт поет. Съвсем забравях, че това се е случвало някога, че малцина от тези хора са живи, ако са останали изобщо живи и е късно, много късно за каквато и да било реакция. Проклинах миналото и неговото малодушие. Че има цялата красота на свободата, без да има свобода на красотата, и тъй ще погуби и двете. Стисках устни и проклинах себе си, че не съм там. Откъде се пръкнах такова изчадие, че нямам нищо общо с малодушните си предци. Често губех разум и не просто се питах: “И какво, ако съм там?”, а сънувах буден и беше много, много реално усещане, почти същото, което имам и сега сред вас, и дори сега изпитвам ужас, че ще се събудя и ще съм отново пред машината, скован от чувство за безсилие.

Сънувах... с усещането, че съм по-бодър от всякога, че съм в онова свое минало - ваше бъдеще, което толкова исках да променя.

Сънувах, че имам властта да го сторя. Но тогава сам на себе си заприличвах на огромен зелен великан с брадавица на носа. Пред огромните му подметки - незрели, малки сърчица. Играеха си на войници, без да са в състояние да разберат, че войната е истинска. Но нали от тези малки сърчица израстват големите великани. Ще ги прегазя и какво? Ще лиша света от развитие и когато се появя, ще бъда малко неразумно сърце. Защото техните грешки са основата на правилната ми мисъл и ако не бяха те, нямаше да съм такъв, какъвто съм, а щях да повторя пътя им. И дори да не ме касае, дори да помня всичко от времето преди да го променя, нали цял свят няма да го помни. И пак ще съм обграден от малки глупави сърца.

Не! Твърде голям бях! Твърде голяма власт имах и не можеше да бъде честно. Човек може да упражни властта си само в своето време.

Пробуждах се пред машината, а реалността ми приличаше на сън.

“Да, бе! Да! Гроздето ти кисело! Ти и в своя свят си лишен от воля, а размишляваш за правата си над изгубения!”

Само че бях програмист. Човек - способен да извади на бял свят затритото. Особено ако този свят е толкова зависим от информационните си средства.

Представете си палеонтолог, но не какъв да е палеонтолог, а какъвто може не само да изрови костите на тиранозавър, а и да го съживи.

Е, толкова власт имах, че дори и повече, а... време е да си призная... Сега, в миналото, назря моментът и е време да си призная - винаги съм бил страхливец. Страхливец с голяма власт...

Като повечето страхливци! – обади се с анонимен глас някой в спалното.

Като повечето, които имат власт! – рече Лидера. – Продължавай!

Нищо чудно, че при властта, която имах, често губех разума си. Чувствах се като гордия ангел, преди да бъде свален от небесата. Като самия Господ се чувствах, а като се опомнях себе си - най-смазаният и нищожният бях.

Заклевах се да не влизам повече в онзи забранен свят. Истината е там, където човек има воля. Лута ли се там, където я губи, губи малко по малко волята си и там, където я има.

От теб ще стане голям автор! – обади се анонимен.

Да, бе! Пълен цървул! – репликира го анонимно друг и мощно се изпърдя.

В двадесет и втори век четенето е много достъпно, нищо, че хората почти не четат. Ако се изпишат заглавията на книгите, от една от всичките ... библиотеки (премълча думичката “кибер” ) вероятно ще се покрие разстоянието от земята до луната. Богат избор - няма да ти стигнат сто живота да прочетеш най-същественото. Но вместо да претъпи нуждата ми четенето на книги, които всеки може да прочете, се изостри апетитът ми към четива, които никой няма да прочете. Пак влизах там, където не биваше. Пътувах назад и назад във времето. 



Гласувай:
4
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 6369183
Постинги: 3843
Коментари: 35608
Гласове: 106767
Календар
«  Септември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
Блогрол
1. Ромфея (фейсбук)
2. Кланица за чародеи (фейсбук)
3. Ням свят (фейсбук)
4. Между еротичната фантазия и психологическата фантастика
5. Порочна връзка (фейсбук)
6. Бъг във времето (фейсбук)
7. Арт Висока Класа
8. BG Север: Новини на часа (фейсбук)
9. Новини на часа
10. Буквите
11. Книги, предпечат и дизайн
12. Български кървав кючек (фейсбук)
13. Удоволствие за духа
14. Анна Хелс: Далебор - синът на кладенеца
15. Анна Хелс: Кланица за чародеи
16. Ивз: Кланица за чародеи
17. Goodreads: Кланица за чародеи
18. Непорочното в "Порочна връзка"
19. BG-север
20. Мадам Еротика видеопрезентация на Неслънчице
21. Goodreads: Далебор - синът на кладенеца
22. Юридическа помощ
23. Goodreads: Змейова орис - краят на печалта
24. Светли мисли за черни дни
25. Моята лична страница
26. BG - Север. Блогът на седмичника
27. Мадам Еротика
28. Авторът на "Скрити белези"
29. Мадам Утопия - видеопрезентация на Неслънчице
30. Хеликон: Стефан Кръстев