Постинг
06.09.2018 12:23 -
Притча за камбанарията на морала
Не беше Квазимодо, но живееше в камбанарията си. Не смееше да слезе от нея и да се покаже навън. Изгаряше го вина. Не беше Квазимодо, но го изгаряше чувството, че е грозен. Молеше се на Господ да му даде дарба. Да му даде дарбата да издаде най-красивият звън на камбаната, за да забрави в красотата на звука чувството, че е грозен. Ден след ден биеше камбаната, често дори стряскаше хората, че я биеше и когато не трябва. Изпълваше го вдъхновение и го напускаше. Не слизаше от камбанарията и сля изцяло мисълта си с камбаненият звън. С песента й се разтваряха болките му, тъгата му, усещането, че ще остане сам и никога няма да отдаде онази красота, която желаеше да отдаде на света. Побъркваше се и продължаваше да се моли:
-Искам моята камбанария да издава най-красивият звън. Искам моята камбана да издава най-красивият звън....
А пълен беше града с камбанарии и църкви. Докоснат от самият Господ, град беше и може би, за това Господ прие толкова буквално молитвата му. Но понеже всички камбанарии звучаха различно, но еднакво красиво и бяха достигнали съвършенството с което сам ги беше вдъхновявал, а и на неговата камбана беше дал цялата красота, изпълни молитвата по начин, който се стори странен на несретника.
Даде не красота, а сила на камбаната. С биенето й несретника можеше да предизвика резонанс който да срути всички останали камбанарии. И срутеше ли ги, гласа на неговата камбана щеше да бъде най-красив.
Дълго изгаряше самотника в противоречия и дори дявола не го изкушаваше.
Изборът беше следният: да разруши за да бъде най-красивият.
Или да се примири и да остане един от всички.
"Щом Господ, сам ми разреши да унищожа домовете му, значи не ги желае!"
Твърде погрешно изтълкува правото си, така, че да намери в него своето оправдание.
И до днес някъде в пустошта звъни най-красивият звън на камбаната, но няма кой да го чуе, а самотника не спира да бие камбаната. Полудял е, мисли си, че спре ли да я бие, точно тогава ще се появи човек, който ще пожелае да я чуе.
Колко ли години минаха, а той стои все на своята камбанария и освен това което се вижда от нея, нищо друго не е видял. Нито вече, може и да види.
-Искам моята камбанария да издава най-красивият звън. Искам моята камбана да издава най-красивият звън....
А пълен беше града с камбанарии и църкви. Докоснат от самият Господ, град беше и може би, за това Господ прие толкова буквално молитвата му. Но понеже всички камбанарии звучаха различно, но еднакво красиво и бяха достигнали съвършенството с което сам ги беше вдъхновявал, а и на неговата камбана беше дал цялата красота, изпълни молитвата по начин, който се стори странен на несретника.
Даде не красота, а сила на камбаната. С биенето й несретника можеше да предизвика резонанс който да срути всички останали камбанарии. И срутеше ли ги, гласа на неговата камбана щеше да бъде най-красив.
Дълго изгаряше самотника в противоречия и дори дявола не го изкушаваше.
Изборът беше следният: да разруши за да бъде най-красивият.
Или да се примири и да остане един от всички.
"Щом Господ, сам ми разреши да унищожа домовете му, значи не ги желае!"
Твърде погрешно изтълкува правото си, така, че да намери в него своето оправдание.
И до днес някъде в пустошта звъни най-красивият звън на камбаната, но няма кой да го чуе, а самотника не спира да бие камбаната. Полудял е, мисли си, че спре ли да я бие, точно тогава ще се появи човек, който ще пожелае да я чуе.
Колко ли години минаха, а той стои все на своята камбанария и освен това което се вижда от нея, нищо друго не е видял. Нито вече, може и да види.
И до днес някъде в пустошта звъни най-красивият звън на камбаната, но няма кой да го чуе, а самотника не спира да бие камбаната. Полудял е, мисли си, че спре ли да я бие, точно тогава ще се появи човек, който ще пожелае да я чуе.
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 112535
Блогрол