Стана преди всички, искаше спокойно да иде до банята, а се втурна. Въздухът не и достигаше, дробовете й се вкамениха, не можеше да си поеме още.
Прехапа юмрука, не удържа сълзите си. Напираха. Стисна зъби, впи ги дълбоко в кокалчетата си и болката я удържа да не изпадне в безсъзнание.
Виждаше онова…изроденото.
Виждаше го в огледалото.
Това по бузките трябваше да са лунички. Да, лунички. Изучавали ги бяха в училище, онази безвредна обикновено форма на тумор, която в дивият свят преди настъпването на пандемията, примитивни хора с типичния си хищен егоизъм, са възприемали като очарование. Имаше и трапчинки, и за тях беше учила. Устните й сякаш се усмихваха и бяха твърде плътни. Имаше и друго, друго…
Типичните черти на изродеността.
Избило й беше лице.
Преди дни навърши тринадесет и нямаше никакви признаци, че нещастието ще я сполети. Имаше чертите на мама и тате (нищо, че не го познаваше, той беше нормален мъж и изглеждаше като всички), имаше чертите на баба си и на дядо си (него също не познаваше, но и той беше нормален мъж). Имаше чертите на съучениците си, на учителките си; не беше виждала лицата им, всички като нея носеха маската си, но знаеше какво е лицето под тях. Фино, без остротата, издаваща характерни емоции; без агресивността и откровения израз на генетична принадлежност. Без цялата перверзност, която до преди по-малко от век са приемали за красота (какъв егоизъм), сексапил или класа.
Знаеше за атавизмите. Имаха много часове по темата…
Болестта е изличила хората. Голямата болест. Разрушителната. Пандемията. Човечеството е наближавало осем милиарда, когато се е разгоряла.
Тогава е имало държави. Дори са воювали една с друга в спор за територия, доктрина или ресурс. Управлявани от различни хора предприели различни мерки. Най-безотговорните дори не обърнали внимание на болестта, докато не станало твърде късно.
Но и тогава имало хора, които не вярвали; въпреки справедливите тежки наказания, тези агресивни индивиди се противопоставяли и навярно щели да погубят света, ако не била открита новата маска.
Жив организъм. Храна и приятел, виреещ в див вид в недостъпни преди началото на добива му, океански дълбини.
С лека обработка и видоизменения: идеалният човешки симбиот.
Изхранваше се с отпадъчните вещества изхвърляни със секрециите. Причистваше въздуха от вредни емисии и микроорганизми. Опазваше кожата от стареене, отделяше натурални стероиди и транквилизатори, естествени хранителни добавки, които не можеха да се придобият в лаборатории, така че да формира и поддържа съвършения лицев статус.
Въпреки това някои организми го отхвърляха и се появяваха атавизмите.
Индивидуалността. Онази изкривена маска, която хората са носили и са ценели повече от просперитета на човечеството.
Характера. Палячовщината. Онова, което е разделяло хората и е било в началото на всяка трагедия. Издигало е и покварявало. Разрушавало и героизирало. Съблазнявало и изкушавало.
Не беше си и помисляла, че може да я сполети, че беше живяло в нея. И сега разбираше колко правдиви са били уроците към които дълбоко в себе си е била недоверчива.
Лицето я плашеше, отвращаваше, сковаваше в себе си, стискаше съзнанието й като в пестник, но тя нямаше сили да отклони поглед от огледалото и с ужас разбираше, че дълбоко в себе си го харесва.
Колкото повече се бореше с чувството, толкова повече то се усилваше. Приятни тръпки заиграха по вътрешната страна на бедрата й, зърната й се втвърдиха. Затвори очи уж за да избяга от реалността, но я погълна свят на сладост.
Кратко трая това отдаване на изкушението. Миг някакъв, едва ли траещ реално и секунда след което се опомни мислеща.
Знаеше какво трябва да стори. Да се включи незабавно към мрежата и да изпълни задължителните протоколи за предаването на заболял от атавизъм.
Щяха да се погрижат за нея. Лице се лекува лесно. Поне така учеха.
Операцията е под пълна упойка, известно време щяха да правят изследвания, най-вече на психическото й състояние, за да изяснят причината за патологичното отклонение и да я отстранят.
Може би и най-вероятно щеше да се окаже нещо дребно, повреда в маската или неподходящ разтвор, в който е била съхранявана нощем.
Усмихна се вътрешно, а лицето потръпна…
Да беше отклонила поглед от огледалото!
Това, което видя я разколеба.
То приличаше на отделно живо същество. На животинка някаква, която я молеше за живота си.
Изглеждаше слаба, изглеждаше безпомощна, но искаше да живее.
Яса дочу стъпки в антрето. Стресна се. Майка й се беше събудила.
Постави набързо маската си. Лицето под нея притихна, сви се като кученце в колибка.
Какво да прави!
-Яса! – рече майка й сънено – Добре ли си…
Не можа да отговори веднага.
-Добре ли си, Яса!
Да, добре съм.
Трябваше да предаде лицето.
Не можеше да го предаде.
Наближаваше време да тръгне към училище. А ако я проверят? Ако я проверят ще е по-лошо отколкото да се предаде, това значи, че атавизма е по-дълбок и ще трябва да изтрият мозъка й.
Сви устни под маската.
Взе решението.
Все още не осъзнаваше какво, но го чувстваше. Facebook Twitter Share
