Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.04 20:22 - Маските (шести разказ)
Автор: cefulesteven Категория: Изкуство   
Прочетен: 161 Коментари: 0 Гласове:
0



 -Момчето трябва да бъде възпитавано мъжки, бащата да отгледа сина си – механично говореше Съществото, то не беше мъж, не беше и жена и повтаряше за стотен или хиляден път урока, който и Яса, и съучениците й знаеха още преди да тръгнат на училище. – Момичето трябва да бъде възпитавано по женски, майката да отгледа дъщеря си.

-А вас, Съществата? – обади се Лина, отнесената, която все не разбираше нещо, все разсмиваше всички с въпросите си. И сега класа се разсмя, но смеха прозвуча някак изкуствено. Всички искаха да зададат този въпрос.

-Не се казва така, Лина! – опита се да прозвучи строго Съществото, но смута му пролича, опита да запази самообладание и се върна в началото: – Момчето трябва да бъде възпитавано мъжки, бащата да отгледа сина си. Момичето трябва да бъде възпитавано по женски, майката да отгледа дъщеря си. Момчето трябва да познава баща си като свой възпитател, но не е длъжно и не е желателно да познава майка си. Момичето трябва да познава майка си като своя възпитателка, но не е длъжно и не е желателно да познава баща си. Защото, ако момче познава майка си, то би могло…Какво?

-Да изпита привързаност – обадиха се неколцина.

-Точно така – съгласи се Съществото и продължи: – А ако момиче познава баща си, то би могло…Какво?

-Да изпита привързаност.

-Излишна привързаност – поясни Съществото. – Атавистична. Чувство за притежание. –Не бива жена да принадлежи на мъж, а във всеки мъж да открие обичания – продължи. – Не бива мъж да принадлежи на жена, а да обича всяка, както би обикнал една. За това и лицата са еднакви. За да е всеки заменим и никой да не обича никого повече от дълга си към…Какво? Към човечеството. Защото обикнеш ли някого повече отколкото дълга към човечеството проявяваш егоизъм, а този егоизъм…Какво? Искам да чуя отговорите ви.

-Едва не ни е заличил.

-Едва не е заличил човечеството.

Защо повтаряше този урок, който знаеха всички.

-Днес – промени интонацията си Съществото, гласът му стана хладен. Сега приличаше повече на жена; строга, но и разтревожена жена, – може би някои от вас станаха свидетели на трагедия…

„Разбира се, че станаха! Знаеш го!” – Яса прехапа устни за да не го изкрещи.

-Един от вас е развивал атавизъм. Тъй нареченото: Лице. Защо казах „тъй нареченото”? Ти отговори, Лина.

-Защото всички имаме лица – отвърна момичето.

-Правилно, Лина. Атавистичното лице е различно от лицето на останалите. То е болестно отклонение от нормата. Симптом най-често на тежко и опасно за обществото психично състояние, а случилото се тази сутрин, го потвърждава. Ученикът Х. е бил спрян за рутинна проверка от упълномощени за такава лица, но е оказал съпротива и при опит за бягство е бил прострелян смъртоносно…Защо е побягнал, Яса.

-Уплаши се! – извика момичето.

-Беше ли там?

-Да. Бях. Видях. Уплаши се.

-Успокой се. Съжалявам, че си била свидетел на това…

-А аз не съжалявам…-изплъзна се от устата й.

„Той беше красив!”

-Моля? Защо!

Яса отведнъж се опомни. Преглътна това, което импулсивно щеше да изрече и го забрави.

-Защо, Яса? – по-строго повтори въпроса си Съществото – Не те разбрах. Ти каза: „Не съжалявам.”

-Той си получи заслуженото – твърдо отвърна Яса.

-Похвално – недоверчиво прозвуча Съществото. – Това ли почувства?

-Не точно.

-Знам. Какво почувства?

-Не разбрах. Но знам, че си го заслужи.

„Беше толкова красив! Защо ти трябваше да бягаш! Заслужи си го. Да, заслужи си го!”

-Може би имаш нужда от психолог?

„Той беше красив. Не би трябвало да знам, че е бил красив. Красиви са формулите и уравненията, геометричните фигури, машините, сградите. Красиви са плодовете на човешкият труд. Красиви са улиците, защото са прави и чисти. Музиката. Но лице…Различно от останалите лица. Защо реших, че е красиво?

-Помисли и кажи, Яса! Какво точно почувства…Опитай се! Иначе се налага да потърсим помощта на психолог.

„Не искам психолог! И той е Същество. Няма да ме разбере.”

Бореше се със себе си за да не избухне в ридания. Мрачно й беше, кисело, нещо я ядеше отвътре.

Образът на момчето беше в нея. Не в главата й, в съзнанието на цялото й тяло. Изплаваше от мрака, придобиваше форма и цвят. Галеше я отвътре. И чезнеше.

Далечни й се струваха реалните причини за тревога: че учебният ден щеше да свърши и на път обратно към дома могат да я проверят и да открият, че е с атавистично лице, че Съществото може да я прати при психолог и той да разбере, че има и утре, и други ден, и следващ, и следващ, в който трябва да минава покрай проверяващите, които стреляха…и убиваха.

-Чакаме, Яса! Какво почувства?

-Аз пък се стреснах! Сърцето ми подскочи – засмя се Родж.

-И ти ли беше свидетел? – попита Съществото.

-И аз бях – най-нагло излъга Лина и си вярваше, но всички знаеха, че няма как да е била на платформата, защото живееше до училището.

-И аз – обади се някой, за да се пошегува с Лина.

-И аз – обади се друг, за да не остане по-назад от останалите.

-Ясно – въздъхна Съществото, – всички сте били. Струва ви се забавно, но ще ви кажа, че не е. Това е смърт. От една страна – нещо съвсем естествено. Поне няколко от вас ще изчерпат Здравните си кредити в близките 5-10 години. Няма нищо печално в този факт. Защото сме частица от Човечеството и докато е живо не може да настъпи смъртта за никого от нас…Но това момче, с атавистичното лице е прекъснало своята връзка с Човечеството и преди да бъде простреляно вече се е погубило.

„Беше красиво!”

-И да се върнем на уместният, но невъзпитано зададен въпрос на Лина, в началото на занятието. Повечето от лекарите, всички полицаи, в това число и проверяващите; ние – учителите и психолозите (с малки изключения) сме от Третият пол. Лишените от добро възпитание ни наричат: Същества.

Лина наведе засрамено глава.

-Има бащи, които умират преди да са отгледали сина си. Най-често изчерпани Здравни кредити, но понякога нелепа смърт, като злополука или случката от тази сутрин. В такъв случай, момчето трябва да бъде отгледано от майка си. И възпитано като жена. Има и майки, които умират преди да са отгледали дъщеря си. Ще се повторя: най-често изчерпани Здравни кредити, но понякога нелепа смърт, като злополука или случката от тази сутрин. В такъв случай, момичето трябва да бъде отгледано от баща си и възпитано като мъж. При настъпване на пълнолетие се правят необходимите хирургични интервенции за да се получи тъй необходимият за обществото Трети пол. От Трети пол са и нашите деца. Ние не можем да раждаме или осеменяваме, но също имаме деца. Когато и баща умре преди да е отгледал сина си. Най-често заради изчерпани Здравни кредити, но понякога нелепа смърт, като злополука или случката от тази сутрин. Но е умряла и майката на това момче…

-Най-често заради изчерпани Здравни кредити…-продължи класа.

-Правилно деца. Това момче се осиновява от нас. И ние възпитаваме тъй, че да бъде най-полезно за обществото. Когато майка умре, преди да е възпитала момичето си…

-Най-често заради изчерпани Здравни кредити…

-Да, добре деца. И ако е умрял бащата на това момиче.

-Най-често заради изчерпани Здравни кредити…

-Тогава го осиновява някой от нас. И го възпитава…

-За полицай…

-Не само. Понякога от това дете излиза добър учител, психолог или лекар.

„Той беше красив! Не знам как го знам, но беше красив!”

Вече не следеше урока. Изпусна го като последна спасителна сламка, която я държеше в реалността. Погълна я сладостният мрак на непозната лудост.

Пръстът й започна да рисува по сензорната повърхност на чина. Рисувателната програма й помагаше. Никога не беше рисувала, не би и опитала, ако можеше да мисли трезво, ако изобщо можеше да мисли. Но сега се беше предала, предала на порива, който я носеше, който движеше пръстите; пръстите, с които искаше да погали това непослушно лице преди да му прошепне:

„Не те познавам, но ще те пазя! Пази ме и ти!”

Дори не виждаше какво се получава, губеше представа, че се мъчи да го рисува. Представяше си, че го докосва. И с докосванията си го създава. Различният, атавистичният, лишеният от маска.

Образът се разкривяваше, губеше го. Сякаш отново умираше. И пак пръстите й го рисуваха, по-сполучливо от предишния път. В това време урока продължаваше:

-Остана ни малко време за един последен въпрос, който ще прехвърлим набързо. Защо пазим този атавизъм: имената си? Кой ще отговори? Ти, Спас.

-За да ни напомнят миналото, колко неразумно е било.

-И още?

-Защото отговорността е лична. Името е отговорност.

-Да, да, но не те питах това. Отговорност е, но защо е задължителна за всеки?

-Защото е наследство от миналото…-плахо продължи момчето.

-Да, продължавай.

-Трябва да се откажем от това наследство, за да се освободим от товара му.

-Как?

-Като изпълним своят дълг към човечеството.

-Кога се случва това?

-Когато отидем в камерите за анихилация.

-Това ли е всичко? – хладно попита Съществото.

-Мисля, че…Да, да.

-По принцип, отговорът ти е верен – неудовлетворено рече Съществото, – но е хубаво до камерата да стигнем без да сме оставили…незавършени дела.

В първият момент на Яса й се стори да чува: „незавършени деца”, стресна се. Погледна съществото. В очите. Стори й се, че ги вижда за първи път. Имаше нещо, което едва сега можеше да нарече красиво.

Вгледа се в екрана на чина си. Оттам я гледаше момчето от сутринта.

Звънеца би. Това беше последният час.

Яса се пусна програмата за разпознаване. И рисунката й беше разпозната. Излязоха снимки на момчето: Хуан 000342212, просто Хуан.

„Ще ме чакаш, нали?”

Изключи чина. Беше убедена, че ще я спрат проверяващи и ще постъпи като Хуан.




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 6763435
Постинги: 3901
Коментари: 35622
Гласове: 107708
Календар
«  Май, 2020  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031