Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.04 20:06 - Маските (осми разказ)
Автор: cefulesteven Категория: Изкуство   
Прочетен: 88 Коментари: 0 Гласове:
4



 Яса гледаше като хипнотизирана в огледалото, прокара пръст по отражението си: от лявото си слепоочие, по бузката, по брадичката, по шията.

Това, което виждаше беше чудовищно, но и приказно.

По същият начин би стояла пред дракон или същество от друга планета. Неестествено й се струваше, че тези форми и цветове са истински, че се намира в тях.

Вече не се боеше и не се отвращаваше от себе си, дори се харесваше, макар по онзи учуден и неразбиращ начин, по който може да се хареса суров житейски обрат.

Луничките й бяха станали повече, трапчинките по-дълбоки, кожата по-бледа, а очите й изглеждаха по-големи, по-зелени. Напомняше закачлив леопард, леко променен (с компютърна програма, някаква) така, че да заприлича на жена.

Да, именно жена, а не тринадесетгодишно момиче.

На тази възраст не можеше да изглежда така.

Да има толкова диво сексуално излъчване.

Просълзи се като го помисли, но да…

Диво, сексуално излъчване!

Пое си дълбоко дъх. Въздухът не й достигаше.

Обля я топла вълна. Усмихна се объркано.

Ще трябва някак да скрия това.

Свали кутийките с грим. Премери ги с поглед.

Беше почти задължително да се поставя по откритите части на лицето; около очите, по челото, по носа и слепоочието.

Проверяващи имаха право да арестуват, ако забележат лицев дефект. Бръчки, сенки.

Трябваше да се слага грим ежедневно, но Яса й се струваше отегчително. Все забравяше и все като се сещаше вече закъсняваше я за час; я за извънкласни занимания; я за задължителни игри с децата; я за нещо друго, което беше твърде важно, че да закъснее заради едно гримиране.  

Сега реши, че ще го използва за друго.

Затвори очи за да си представи как ще изглежда. Тогава избухна в плач.

„Била е гримирана! С грим е нарисувала себе си!”

Кристин винаги се е държала като едно хладно Същество. Типичният учител. Строго Същество. Сухо. Издишащо задушливо чувство. С кисел хумор, нещо садистично.

Но тази сутрин…

Появи се друго Същество. Държеше се така все едно, че винаги е преподавало то. Все едно нищо не беше се случило.

Някой го попита къде е Кристин. Съществото вдигна рамене, направи се, че не разбира въпроса, но после обърна урока, както правеше преди него и Кристин, в морално поучителна беседа.

Разказа за Кристин.

При опит за покушение на полицейски патрул е била ликвидирана.

Съществото говореше за Кристин като за жена. И класът я приемаше вече за такава.

И тя се е приемала. Третият пол е бил за нея само още една нейна маска. Задължителна маска под която се е задушавала.

-Изрисувала е с грим атавистично женско лице върху своето – рече новото Същество и млъкна рязко, явно съзнало, че е казало нещо повече, отколкото трябва.

Точно преди да чуе за това Яса мислеше върху варианта да се обезобрази. Уж случайно да залее с вряла вода или киселина лицето си. Да го налепи с бинтове и марли. Така щеше да спечели някой друг ден, в който да минава покрай проверяващите без страх, че ще бъде разкрита.

Можеше да носи марлите и след като са зараснали раните.

От друга страна, точно така щеше да привлече вниманието върху себе си.

А и можеше да се обезобрази, ако ще е тъй – по-добре сама да се предаде, срещу няколко Е – точки щяха да я излекуват от атавизма й.

„Дали?” – припомни си простреляния Хуан.

Историята на Кристин беше тъжна, страшна, но и спасителна.

„Както Кристин е нарисувала онова, което е искала да бъде, аз ще нарисувам това, което трябва да бъда. Ако се получи няма повече от какво да се боя. Дано, дано да се получи.”

Нанесе пласт, после втори и трети.

Маскираше лицето.

Загуби повече от час, но успя.

Идваше по-трудният момент. Как да сложи маската, така че да не размаже грима. Може би трябваше малко разстояние. Трябваше само да разпусне долните връзки на маската. Така щяха да останат няколко милиметра между грима и маската.

Усмихнеше ли щеше да оцапа маската и да размаже грима.

Кихнеше ли, изкашляше ли се, свиеше ли несъзнателно устни, нацупеше ли се, дори леко…усилията щяха да останат напразни. И по-скоро да утежни положението си, понеже проверяващият можеше да забележи петната по маската и това да привлече вниманието му.

От къщи до училище и обратно разстоянието се вземаше за 45 – 50 минути.

„В това време лицето ми трябва да е като мъртво!”

Преди първият час имаше 10 минути, достатъчно за да свали грима.

След последният щеше да се наложи да остане, докато майка й не забележеше закъснението й, нямаше да има проблем.

Още щом сложи маската усети неприятното лепване.

„Размазах…”

Погледна се в огледалото. Не беше се размазала. Маската беше издута от въздуха между лицето и нея.

„Твърде издута даже! Привлича внимание…”

Щеше да свие устни несъзнателно. Овладя се, след това почувства сърбеж; после, че се задушава. Преди да се е качила на платформата някакъв лицев мускул заподскача. Не й достигаше дъх и вече беше сигурна, че е дръпнала леко маската надолу. Достатъчно да размаже грима или най-малко да се види резката, която се е получила при пристягането на горния тегел.

Сега осъзна цялата безумна непрактичност на решението си. Но беше твърде късно.

Платформата я носеше. Виждаше вперените в нея погледи.

Ясно беше вече на всички, преди дори да е проверена.

Приличаше на сън, но не сънуваше.

Можеше да се разплаче и без друго грима й беше размазан.

Или да направи опит да се предаде?

А как ще обясни грима?

И изобщо! Преди дни можеше. Тогава лицето беше на наивно момиченце; объркано момиченце, което един вид е претърпяло злополука, но сега…

Такова лице не можеш да имаш случайно.

„Как така! Не можеш да имаш случайно! Какво значи! Как изобщо ми хрумна!”

Не можеше да си отговори. Не бяха я учили на това, но лицето й знаеше.

Все повече погледи я фиксираха. Децата си шепнеха, сочеха я.

Скоро платформата щеше да стигне до КПП-то и дори проверяващите да махнат да минава, децата щяха да я спрат.

„Такова лице не можеш да имаш случайно, нито случайно да ти се размине…Ако го имаш!”

Страхът изчезна. Изпълни я гордост.

„Чакаш ли ме, Хуан!”

Вече знаеше как ще постъпи. Като него. Като Кристин.

Ще удари, ще побегне.

Любопитните очи на съучениците пълзяха като бръмбари по нея.

Изсмя се. Свали маската.

Децата извърнаха засрамени погледи.

Платформата спря.

„Сега, сега трябва да побягна.”

Но краката й не я послушаха. Омекнаха.

Помисли си, че това е края.

Падаше, но единият проверяващ я пое в ръце и я понесе към служебната кола.




Гласувай:
4
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 6765238
Постинги: 3901
Коментари: 35622
Гласове: 107716
Календар
«  Юни, 2020  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930