Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.04 22:26 - Маските (девети разказ)
Автор: cefulesteven Категория: Изкуство   
Прочетен: 74 Коментари: 0 Гласове:
3



Разпределиха го на работа в Забранената зона. Длъжността му беше Къртица. Бригадирът му се казваше Поу.

Приказлив човек. Странен. В началото изглеждаше налудничав:

-Никой не знае колко са още нивата надолу. Поне пет са, но сигурно са повече: петдесет, петстотин. Един Господ знае колко, момче. Има затрупани или прекъснати стълбища и площадки. Понякога препятствието не е голямо и бързо го преодоляваме, но също така се случва месеци да ровим за да открием единствения възможен път надолу и после да идат още толкова, докато го възстановим дотолкова, че да го използваме...Но нашата работа не е само да копаем. Трябва да спираме и да оглеждаме, да издухваме прахта, а понякога да забърсваме много внимателно и с парцал, за да видим какво сме открили. Ако е заключена кутия...Хм, хубаво ще е да я отворим, без да разбием ключалката. Много уплашено гледаш!

Плесна с длан Витус по рамото.

-Вече няма от какво да се боиш – разсмя се, - най-страшното ти се е случило. Накратко: седмица работиш. Тежко е. Мръсно е. Вредно е. Всички в колектива сме идиоти. Две седмици си „резервна смяна”. Спиш, ядеш, правиш секс; колежките ни са диви самки, за това са ги прогонили от света на нормалните и пратили тук – при нас. Докато си млад и ги правиш щастливи, няма да ти правят номера, напротив: ще се държат мило. Ще бъдат твой проблем, когато остарееш, ако остарееш...което е много, много малко вероятно. Докато си „резервна смяна”, нямаш право на никакво излизане горе, навън, в цивилизацията. Пред входа както забеляза има часови. Пипнат ли те, конвоират те в психиатрията, а там те задържат, докато се изчерпи Здравния ти кредит, а после знаеш. Когато изтече и „резервната смяна” имаш седмица отпуск. Постарай се...

Млъкна дотук.

Витус го попита, какво да се постарае. Поу не отговори. Махна с ръка и рече на Витус да го последва.

-По този коридор е салона, спалното помещение, общото, по-забавно е в него, нищо, че и колегите и колежките хъркат и бълнуват, но ако това ти пречи и искаш да се усамотиш – възможностите ти са безброй. Стаи колкото щеш. Всъщност, всеки си има няколко тайни скривалища. Там си трупа боклуци, които не иска да предаде. Защо ли? Нямам точен отговор. Атавизъм някакъв. Мания за притежание. Лъжем се, че някое от тези неща, които сме скрили, които дори не знаем за какво са служили и имали ли са изобщо някаква стойност някога, ще се окажат нещо ценно, което може да ни спаси живота. Лъжем се също, но само понякога, че някой ден ще открием по-сигурно скривалище; в което ще има достатъчно запаси за да прекараме остатъка от живота си и достатъчно място за да пренесем в него и тези боклуци, с които да се забавляваме, докато горе ни чакат и търсят...Утеха, защото тук винаги можеш да пипнеш разголен кабел, по който тече ток; да стъпиш на прогнило място и да изчезнеш в бездна; да рухне върху теб стена. Вчера Лемън се взриви; както си удряше с кирката; изглежда е отделил искра; изглежда се е отделял някакъв газ. Случва се водата да е отровна. Консервите, които намираме и без които провизиите, които ни се полагат не биха ни стигнали. Случва се някой да полудее и да стане агресивен...

Млъкна. Помисли си да разкаже нещо, но прецени, че ще дойде твърде много на новобранеца.

-Има и такива, които се губят. Със седмици чуваме виковете им за помощ; риданията им. Някъде наблизо са, но няма намиране. Стенанията им утихват, утихват, утихват. Страшно е, знаеш ли. Мъчи се душица някъде около теб, а не можеш да й помогнеш. Разказват се и едни суеверни, за гласовете на изчезнали преди години; за призраци, които изсмукват живота. Средната продължителност на живота на Къртица е три години, но няма Къртица на повече от пет. От друга страна, имаме си развлечения, каквито в цивилизацията си нямат и заради които си заслужава да бъдеш Къртица. Аптеките, например: приличат на нашите, но като онези лекарства каквито е имало някога, не могат да се произвеждат сега...

Засмя се късо.

-Не можеш и да си представиш ефекта на някои. Не може и да се опише. Правило първо: не крий лекарства. Повечето и без друго не знаеш как да използваш и много вероятно е да се увредиш сериозно, но по-страшно е, ако другарите ти открият, че криеш – ще те линчуват. „Стимулиращите медикаменти” са задължителни за всекиго. По равно.  „Веселите хапчета” се полагат на всекиго. По равно. Откриеш ли аптека, получаваш допълнителна дажба от тях.

Като всеки приказливец, Поу, често губеше нишка:

-Не може да те пратят току така тук. Нещо си сгрешил, много си сгрешил...Аз ли? Да, сгреших и аз. Имах лице, атавистично лице. Предадох се веднага, бързо ме излекуваха, дори ме похвалиха, но се възгордях. А това си личи...Нищо, нищо, не съм любопитен. Направил си, каквото си направил. Внимавай да не се спънеш, а това, това е противогаз. Поставя се ето така на лицето, но първо ще трябва да свалиш маската си.

Замлъкна. Поколеба се. Беше в сянка и Витус не видя голото му лице, но той свали маската си.

Свали маската си в присъствието на друг човек!

Направи го, все едно, че беше нещо нормално. И наистина се оказа нещо напълно нормално тук, в подземията.

Всички го правиха. И мъже, и жени.

Приличието им стигаше дотам, че да свалят маските си на тъмно или сумрачно, както в този случай стори Поу.

-Ето така се поставя противогаз! – рече му и демонстрира, а когато го свали продължи: - Не може да се слага върху маската, а без противогаз, няма да ти разреша да работиш. Много преди нас са се изтровили, за това правилата за безопасност ни задължават да носим тези противогази.

Спря, стисна в пръсти рамото на Витус. Помълча колебаейки се как да продължи:

-В началото ще е ужасно. Организмът ти е свикнал с маската и ще чувстваш глад. Ужасяващ режещ глад. Жажда. Дори задушаване. Ще ти се струва, че са минали дни, а ще е час или дори минути. Ще мразиш. Ще проклинаш. Някои се самоубиват. Не е трудно. Надолу има много пропасти. Но ти няма да го сториш. Личи си. И ти имам доверие. Ще хапеш устни. Ще ридаеш. Ще се опиташ да се биеш с мен, не ти го препоръчвам, но ще забравиш. Ще хвърляш противогаза си. Първият път: ще те предупредя. Вторият път: ще те предупредя, но за последно. Третият път: ще те докладвам. Това ще е краят на службата ти, след което...

-Ще ме заведат под конвой до някоя психиатрия, докато се изчерпат Е-точките на Здравният ми кредит.

Поу кимна.

-Защо развиваме тази зависимост към маските? – попита Витус, въпросът от известно време насам го тревожеше.

-Значи знаеш за нея? – попита от своя страна Поу, вдигна рамене и все едно не чул въпроса продължи: - След няколко дни ще ти е по-леко да издържиш. И вече ще ти стане интересно. На всяка крачка, можеш да потънеш в артифакти до уши. Официално: длъжни сме да опишем всеки един и да го предадем. Реално: описваме една стотна от това, в което сме се препънали, напсували, сгазили, повъртели в ръце и изхвърлили или прибрали в личните си скривалища. Имаме си неписана норма. На един производствен цикъл – един артифакт. На онези горе много – много не им пука, но понякога преглеждат дневниците. Ако срещу едно име няма предадени артифакти, решават, че не си върши работата. И какво следва?

-Това е краят на службата му, след което...

-...го конвоират до някоя психиатрия, докато се изчерпат Е-точките на Здравния му кредит. Ако срещу едно име има твърде много предадени артифакти, това означава, че този човек е заразен от минало. Това е краят на службата му, след което...

-...го конвоират до някоя психиатрия, докато се изчерпат Е-точките на Здравния му кредит.

-Схващаш бързо. Изглежда си и физически здрав. Някакви въпроси?

-Защо?

-Какво, защо?

-Хиляди сме, нали!

-Тук сме сто двадесет и двама.

-Имах предвид всички Къртици. Във всички забранени зони.

-Десетки хиляди.

-Защо, защо изобщо сме тук! Ако артифактите бяха толкова важни щяха да изискват от нас да вадим всички. Не ми казвай, че не знаят, че си гледаме работата през пръсти.

-За да поддържаме легендата, Витус...

-Че ги има тези ужасни места, на които свършват неудачниците.

-Да, това трябва да се знае, но не това е самата истина. Легендата е, че може да изровим нещо, което да ни върне богатствата на погребания свят. Това е храна за копнежите, надеждата без която всяко общество би било ад. А също така, можем да изровим и епидемията...

-За да поддържаме съзнанието на хората.

-Със страх.

-И никой и да не си помисля, че може да махне маската.

Поу не каза нищо. Май кимна, но беше в сянка.




Гласувай:
3
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 6763497
Постинги: 3901
Коментари: 35622
Гласове: 107708
Календар
«  Май, 2020  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031