Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.04 21:08 - Маските (десети разказ)
Автор: cefulesteven Категория: Изкуство   
Прочетен: 172 Коментари: 0 Гласове:
6



 Опомни се с игла във вената, включена към система, нещо хладно се изливаше в нея.

Биха инжекция в шията й, после в корема й. Пак в шията и пак в корема.

Полепиха я с жици, на екрана в ъгъла на помещението подскачаше зелена крива.

Унасяше се и идваше на себе си.

Местеха я от помещение в помещение.

С носилка.

С инвалидна количка.

По тесни стълбища със сиви, напукани мазилки. По широки бели коридори с ослепителни светлини. В асансьори със зловещи решетки; подскачащи и скърцащи.

Трудно разбираше кое е реалност, кое й се присънваше.

Взимаха й всевъзможни проби. Приказваха нещо неразбираемо.

Попита нещо, не й обърнаха внимание. Тя беше предмет, който обработваха и като такъв не можеше да общува с тях.

Задаваха й въпроси, но като че ли не точно на нея, а на нещо, което тя само съхраняваше, но принадлежеше на тях. То отвръщаше механично.

Когато се събуди в ареста си помисли, че пак сънува, а сетне й изглеждаше, че онова из болниците е било дълъг протяжен сън.

На Съществото при което първо я отведоха на разпит, много му личеше, че доскоро е било момиче. При това хубаво момиче. С огромни сини очи. Излъчваше хлад, а това беше хладът на една полярна чистота. С поглед посочи ъгъла, на който Яса да застане и изглежда забрави, че има някой в стаята.

Попълваше някакви документи; с молив, на хартия. Яса чака, дълго чака. Часовникът тиктакаше, навън се смрачаваше, накрая не издържа и се изкашля.

Съществото я погледна въздъхна отегчено и рече:

-Всичко си казахме, нали? Няма за какво да говориш.

Вдигна рамене, продължи:

-Няма да настоявам. Чакам само смяната ми да свърши…Ако си уморена седни. На пода, разбира се. Нямам други столове. Този…не го брой. Ако седнеш на него ще трябва да те разпитвам, а не го желая. Така, че…На пода! Без да допираш гръб в стената, че ще я нацапаш. Така…Ако все пак желаеш да споделиш нещо, времето ще мине по-бързо.

И пак започна да попълва документите, докато не я смени следващото Същество.

Не изглеждаше да е било момиче, не изглеждаше да е било и момче. Ако онова преди него беше хладно, то това беше сухо; като направено от варовик.

-Защо си с тази нощница?

Яса не го разбра.

-Стани! – заповяда й. Тя изпълни.

-Попитах! Защо си с тази нощница? Това е от болницата!

Яса рече: „Не знам”. То въздъхна. Натисна бутона на интеркома.

-Арестантката е с дрехи от болницата…Изчерпани са всичките й Е-точки, няма да има с какво да покрие нощницата. Донесете й друго. Каквото и да е. Шинел? Става, донесете го.

Шинелът се оказа изядена от мишки дрипа, без копчета и без един ръкав.

Съществото деликатно се обърна за да не гледа преобличащата се Яса. Изчака кавалерски повече време отколкото трябваше и с ужасяващо спокойствие заговори.

-Разбра, нали? Изчерпани са всичките ти Е-точки. На нула си. Изчерпа и Е-точките на майка си.

-Не! – проплака Яса.

-О, да!

-Къде е майка!

-Къде може да е? Ясно го казах. Прехвърли ти всичките си Е-точки.

-Защо го е сторила!

-Защото трябваше. Напомних й го. Един родител носи отговорност за действията на непълнолетното си дете.

-Но тя…

-Да. Добра, наивна жена. Твърде добра. Съжалявам, но има правила; морални правила. И тя ги спази.

-Къде е!

-Няма я вече.

-Не е вярно!

-Вярно е.

-Останала е без точки, но тя беше здрава. Защо ще влиза в камерата за анихилация!

Съществото въздъхна. Отвори чекмеджето в бюрото. Порови малко и намери бележката. Подаде е на Яса. Беше с почерка на майка й.

„Ако четеш тази бележка, ще си вече възстановена. Обещаха ми, че ще я четеш. Не мога да те изчакам (нечетливо, задраскано) Защото видя ли те, ще се размекна…Няма да искам да си тръгвам, а трябва (нечетливо, задраскано).”

-Очаквала е да ти останат малко точки и се страхувала да не би да й ги върнеш – обясни й съществото, онова за което майка й не беше намерила думи. – Решила е, че една от двете може да живее. Предпочела е да бъдеш ти. Но лечението ти се проточи.

Яса пипна лицето си. Понатисна. Не, не бяха го пипали.

Съществото изглежда я разбра. Въздъхна.

-Припаднала си. Най-вероятно е хистеричен пристъп, но е трябвало да ти направят всички други изследвания, за да отхвърлят всички други възможни причини: диабет, инсулт, инфаркт, хранително натравяне, алкохолна или наркотична интоксикация. Не ти говори нищо ли, по-добре, но си се държала неадекватно, враждебно и изобщо…Сега повтори: Обществото е длъжно да положи всички грижи за да спаси живота на нуждаещия се. Повтори!

-Обществото е длъжно да положи всички грижи за да спаси живота на нуждаещия се.

-Всеки, за когото са положени грижи е длъжен да покрие разходите със своите Е-точки.

-Всеки, за когото са положени грижи е длъжен да покрие разходите със своите Е-точки – смирено повтори Яса.

-Искаш ли да поговорим за грима?

Не искаше. Дори не разбра какво я попита. Пред очите беше майка й. Толкова жива, а вече не беше тук. Нещо се шегуваше, нареждаха двете масата.

Яса избухна в ридания.

-Лечението ти не е завършило – говореше като от друг свят Съществото, – но понеже точките ти са изчерпани си тук. Не можем да направим много. В срок от 24 часа ще бъдеш конвоирана до машината за анихилация, в която, следвайки инструкциите, си длъжна да сложиш край на живота си.

Отведоха я в ареста. Постоя там час.

Вратата тежко се отвори.

-Последвайте ме, моля – властно рече непознато Същество.

Навън беше хладно и мрачно. Пръскаше дъжд. Яса трепереше. Под скъсаният шинел не носеше нищо, дори бельо.

Настаниха я на задните седалки на голяма, напомняща на костенурка, стара кола.

Вътре беше още по-студено, но когато тръгнаха, бързо се стопли. Унес поглъщаше Яса. В началото се бореше с него, после реши, че така е по-добре.

Вече нямаше от какво да се бои.

Нищо не беше й останало.

Струваше й се, че колата се отлепя от платното и полита. Внезапен подскок причинен от дупка по пътя я връщаше на земята.

Стресната се оглеждаше.

Виждаше се само тъмния силует на шофьора, облечен в същия шинел като нея, а през потните, напръскани с дъжд прозорци, приливащи се форми на един разтварящ се в тъмата свят.

Не трябваше ли отдавна да са стигнали до машина за анихилация.

Такива имаше на всяка крачка.

Къде се е намирала досега?

Движеха се по планински път. Криволичеха. На места колата поднасяше по мократа настилка и гумите й просвирваха. Пред фаровете пробягваха дървета, блещукаха скали, откриваха се пропасти.

По някое време започнаха да се спущат надолу и беше толкова стръмно, че двигателят ръмжеше като звяр, а ушите на Яса заглъхнаха от смяната на атмосферното налягане.

Стана равно, завоите не бяха вече толкова, но това, което успяваше да види през прозореца изглеждаше страшно.

Проядени метални великани. Разкъсани мрежи, рухнали части от бетонни зидове. Остатъци от сгради с колосални размери, каквито Яса не беше виждала.

Комини. Широки, приличащи й на вулкан. Тънки като цигара, високи. По-ниски. Скършени на половина. По няколко един до друг. Самотни сред руините.

Индустриална зона на призрачен град.

До един от порталите на пустите заводи колата спря.

Отвориха вратата на Яса.

Тънък глас на Същество й рече да го последва.

Настаниха я в друга кола.

Движеха се още известно време по тесните улици, докато стигнаха край бетонен мост.

Яса изпълни нареждането на Съществото и слезе. Почака сама известно време, преди да чуе мъжкия глас зад гърба си.

-Не се обръщай! Продължавай напред. Сега наляво. По стълбите надолу. Хайде, върви. Така, сега напред. По алеята. Другата. Влез вътре. Да, дръпни този катинар. Не е заключен. Почакай малко, той ще дойде.

-Кой?

-Твоето спасение, момиче! Намери си място и чакай, без да си подаваш носа навън, защото сториш ли го, ще е най-голямата грешка, която си направила. Ясно! Успокой се. Стига си циврила. Всичко свърши.

След тези думи непознатия се оттегли. Тръшна вратата.

Стори й се, че стоя с дни в мрака, преди в мрачната стая да влезе друг мъж и да я освети с фенерчето.

Намери ключа на стената й го щракна. Светна лампа и откри врата към друго помещение.

Мъжът я подкани с ръка да влезе в него.

Тясно беше, но и уютно. Старо легло с пружина, застлано с груби одеяла. Маса, два стола. Нощно шкафче с лампа. Чешма със стелажи, съдове, котлон.

-Няколко дни ще си тук! После, ако има после, ще си на по-светло и широко.

-Ако има?

-Това зависи само от теб.

-Какво искаш от мен!

Непознатият направи крачка към нея.

Ръката му хвана брадичката й.

Помисли си, че ще вдигне маската й и замижа от ужас и отвращение. Тогава той се отдръпна.

-Ако си умна и сговорчива, ще има после – изрече го с топло спокойствие, почти бащински. Не, че Яса, знаеше какво е „бащински”, но така го почувства.

Посочи й с поглед да седне на стола, а той приклекна пред нея.

-Сигурно искаш да знаеш кой съм. Отговорът е: достатъчно силен, че да те спаси. Наричай ме Лот.

-Лот.

Ръката му се докосна в коляното й и той я дръпна, като че ли се е попарил.

-Направи голяма грешка, но тази грешка те спаси.

-Гладна съм.

-В шкафа има консерви и сухари, утре ще ти донеса и нещо прясно.

-Защо го правиш?

-Привличаш ме!

Яса се ококори. Не изглеждаше да се шегува, но въпреки това, май се шегуваше.

-Извратен съм. Харесвам млади беззащитни момичета.

-Да, бе. В шинел на голо.

Засмяха се и двамата, но кратко. После Яса избухна в ридания.

Притисна главата й в гърдите си.

-Всичко е наред. Наред е.

-Какво сгреших?

-Нарисува онова лице на чина си. Опита се да направиш справка. Успя. Но наистина не мислиш. Не се ли сети, че всяка операция, която извършваш на чина си се следи? Какво може да се очаква от момиче, което издирва информация за ликвидирано пред очите й момче на нейната възраст?

-Какво?

-И аз се запитах. И те открих. Това ми е работата. Проблемът е, че не получих отговор на въпроса си, а по закон – вече си мъртва.

-Значи…

-Ти давам възможност да постъпиш така както искаш.

-Но аз…

-Да, знам, че не знаеш. Трябва ти време да разбереш.

-Ти май наистина си извратен.

-Нали ти го казах.

-В тези дрехи ли ще ме оставиш?

-Не, те бяха необходими само за да те изведем от управлението. След малко си тръгвам, тогава виж какво има в куфара под леглото и си избери да са облечеш.

-Не знам от кои служби си, но с това мое бягство. Каква присъда те очаква, ако ни хванат?

Старецът се засмя. Кратко. Спря се, замълча, а после избухна в продължителен смях. Когато се успокои рече:

-Вече тридесет и пет години в света не е издадена и една присъда!

Луд ли беше.

-Не, малката! Не съм луд. В свят, в който всичко е задължително, присъдите са нещо лишено от смисъл.




Гласувай:
6
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 6763511
Постинги: 3901
Коментари: 35622
Гласове: 107708
Календар
«  Май, 2020  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031