Днес, наистина ми е ден за една малка ретроспекция и равносметка, по-късно, ще разберете защо, а тъй като става въпрос за творческа равносметка, най-образно ще покажа пътя си до днес, чрез публикации от старите си книги. Стихоподобието е издадено в книжката "Прераждането. Епопея на забравените философи" - 1996 година, но е писано няколко години по-рано.

Пустинята на духа


Някъде далече, пустиня се ширеше, каменна,
от човешки крак, все още девствена,
мъртвите й камъни нажежени блестели,
живот там нямало, небесата й горели.

Попаднал, там скитник: ранен, уморен, сам
и нямал надежди в тоз край обгорян,
но борбата за живота, дарила го с живот
и тръгнал той залитащ под огненият свод.

Със камъни се хранил, на камъните спал,
под слънцето изгарял, но пак оцелял,
живеел защото, не знаел защо,
живеел с каквото, не намирал добро.

Съхнел и падал под горещите лъчи
и бавно гаснел огъня в уморените му очи,
но в един от дните му, между скали обгорени
съзрели цвете очите му уморени.

Сринал се и паднал, веч разбрал защо
животът не го напуснал е, и тук търсил е какво,
в мъртвата пустиня живеело е то,
мъничко и крехко, макар и едно.

Заради него беше скитал,
заради него бе живял,
заради него се бе мъчил,
заради него оцелял.

И вече спокойно можел да умре,
за миг дори помислил, че това ще е добре,
во ве било в стила му, да стори това,
макар да бе постигнал на живота си целта.

Нещо не пасвало, точно той да умре
и посегнали към цветето, копнеещите му ръце,
надявали се да открият единствената жива плът
в мъртвата пустиня, на края на своя път.

Но в мига фатален изчезнало безследно то,
скитника се сринал, крещейки: "защо",
облак го загърнал, тихо промълвил:
"Животът е абсурден, би ли продължил"

Отново сам скита,
отново сам търси,
отново се взираи
веждите си въси.

Дали ще открие, своето цвете,
сред мъртвите камъни, жива душа
може би не ще успее,
знам ще търси отчаяно...

а успехът е съдба.

1992