Бунтуваме се пишейки и пиейки се бунтуваме. Бунтуваме се шегувайки се.
Бунтуваме се срещу природата и срещу разума опошляващ природата се бунтуваме. Срещу зъбобола си, защото тъй несправедливо ни е сполетял и никой не е способен да сподели болката ни в която сме затворени. Бунтуваме се срещу решения които ни засягат, а нямат общо с личната ни воля. Бунтуваме се и срещу решения които не ни засягат, но се опитваме да проявим лична воля над тях, а когато успеем се чудим защо някой се бунтува срещу тях. Бунтуваме се срещу собствената си глупост. Срещу суетата си. Бунтува се и суетата ни, а суетна или не, тя често е по-правдива от всяка правдина, защото се превръща в сигурната защита за правдината, която принципно отрича суетата, без да съобрази, че именно тази суета е бронята й. Бунтуваме се и срещу мъдростта си. Твърде завещана, твърде възрастна, твърде небунтовна, задушаваща сключва независимо от волята ни за свобода тайни съюзи с конформизма който ни дразни. Бунтуваме се срещу собственото си раздразнение. Бунтуваме се ей така, за спорта. Бунтуваме се срещу времето, срещу възрастта си. Бунтува се детето у стареца, юношата у човека на средна възраст. Бунтува се дете срещу родител. Родителят се бунтува срещу идеята която е по-силна от него. Бунтува се душата и природата срещу която се бунтуваме, се бунтува. Бунтува се химикалката на критикувания заради правото си да бъде свободен. Бунтуваме се изневерявайки на този който ни обича по навик. Бунтуваме се срещу навика си да обичаме, не желаейки да изневерим. Бунтуваме се срещу красотата, откривайки й слабости. Бунтуваме се срещу грозното полагайки му грим: светлосенки, думи, някоя сапунена опера. Тривиално развлечение или проститутка, да речем. Бунтуваме се срещу химерите, особено „рано сутрин, когато ни се присъни миризмата на напалм”. Бунтуваме се срещу угризенията си. И само любовта утешава за минути бунта. И само ласката превръща пожара в огнището на топлината. Когато тяло и душа станат едно, а кожата е молитвата която се докосва до божественото. Когато небеса и прегрешения се разтворят в едно, в коктейла на трезвото опиянение и сетивата са по-бистри от идеята за извора, но разума е безкрайно далече от тях. Когато всяка ярост се разтапя като восък и потича по повърхността на чувственото, а клетките се разтварят в гори които вдишват реалност и издишат свобода. Пространството се отваря във видения, а мислите са разбягали се расови жребци с плющящи гриви. Когато е нежност. Няколко минути само. Няколко минути вечност. И после отново се бунтуваме. Бунтарят най-страстно люби!
И не дай Боже, свят или общество, в които бунта изглежда излишен, в които няма срещу какво да се бунтуваме или по-скоро приели сме измамата, че няма срещу какво да се бунтуваме.
Защото утехата на любовта не би била такава необходимост.
Защото любовта би била толкова излишна колкото и самия бунт.  

buntarqt..nai strastno lubi...... 4udesno stef....

И няма да престанем! Това нещо, написано от теб, не мога да не го коментирам. Но ми е трудно. Все ме избива на стих. А аз не искам вече бунтарски стихове, искам стихове за любов. Любов стихийна, любов обречена, любов безумна и най-вече любов между хората. Каквато и да е, но любов! Бунтувай се, приятелю, бунтувай се защото ти трябва да бъдеш себе си!
Поздрави от Вал!

И аз, и аз от години съм така: не искам бунтарски стихове, а стихове за любов, но...:) Знаем си:)

Нали:)

е най-красивия вечен бунт на човека.Срещу смъртта...

Много, много хубаво го каза!

Нека прилича на яростен танц,а не на рушяща стихия!
Поздрав Стефане!

Благодаря ти!