Публикувам този дезактивиран постинг - истински спомен, като отговор към Loran, с усмивка. Към голяма част от коментиращите постинга й, в който е публикувала скандални снимки с нашумели напоследък наши актьори, искам да кажа, че не споделям прибързаните морални присъди. Не знам, някой от издалите ги, дали се чувства толкова чист и праволинеен, че си разрешава правото. Лично, аз, не се чувствам такъв. Наскоро едно потребителско име, сравни блогърските срещи със сношаващи се тапири и със свини, за да посочи двата смъртни гряха: похот и чревоугодничество у себеподобните. Лично аз в онова, което е видял, вместо сношаващи се тапири бих го сравнил с докосващи лицата си диви коне, а вместо свини картината на Леонардо или Салвадор Дали, ако щете с "Танината вечеря". Не съм този, който ще види смъртен грях в желанието за любовно споделяне, нито пък в това да зарадваш с храна за тялото и душата си. Никой не е по-голям нито от любовните си трепети, нито от хляба. Оценките са въпрос на субективно отношение и най-често в него е порочното, не в обективната истина. 

 Стига съм мърморил, ето един незабравим спомен в живота ми. 

Било е някъде през август, малко след единадесети, август 1999 година, дни след последното пълно слънчево затъмнение за хилядолетието. С топ-ежедневниците ни, не си спомням с кой от двата от рекордьорите, вървяха картонени очила с черни филтри за наблюдение на явлението. Имах да върша работа в София, в Пловдив по това време живеех с жена която по очарование и сексапил не отстъпва на много от героините ми и тогава даже си мислех, че е единствената и бях твърдо убеден, че ще е до края на живота ми. Адски ми липсва, описвам еротична сцена, въртя за шнурчето очилата около пръста си, ставам пуша, пак въртя очилата, сядам и продължавам описанието, съвсем се заплесвам, изпускам последното слънчево затъмнение на хилядолетието. Голяма работа, на звездите пука ли им за мен, такива ми ти нещица си минават през главата ми, ту ми тъжно, ту си се смея сам, продължавам да въртя очилата, мисля си за пропуснатото слънчево затъмнение и не е ли престъпно това да ми се даде такъв шанс, а аз ей-тъй да го пропилея, но пък и без друго ми едно слънчево - затъмнено. Вместо да съм при една жена като слънце, аз тук описвам фантазиите си, при това май не много добре. Тогава като сюжет на разказ, хитро и закачливо, преминава през главата ми идеята. След два дни ще съм при нея, слънчевото затъмнение пропуснах, но очилата няма да хвърля. Преди да стигна до гарата си купувам един фотоапарат, не помня цената, но от най-евтините, май струваха две или три ленти, а дигитални фотоапарати тогава си мислех, че има само в сереали като "Никита" и такива ми ти подобни и ако е имал някой в България, било е изключение. Тази играчка обаче ми си е напълно достатъчна да осъществя нечистите ми помисли, рожба на най-чисти чувства. Важното е, че имам очилата. После съм правил и други голи снимки, не пазя, вероятно не ги и пазят. Просто не ми е изкуството, забавно ми е и трепетно докато направя снимката, малка играчка, а да я запазя, означава да запазя нещо което далеч отстъпва по качество на самото изживяване. Вероятно защото не умея да снимам хубаво. А и от първият ми опит да снимам голото тяло на жената с която току що сме правили любов си направих един извод, за себе си, с който ще завърша и поста си.

По същият период, двамата с нея пишехме нещо като арт-еротична поредица. Героинята Микаела Арес е сляпа скултурка, майсторка на голото тяло, която "вижда моделите си с ръце". Страхотна идея, не помня на кого от двамата хрумна. Май и на двамата. Сюжетът беше последната брънка за да осъществя замисъла си.

Най-после си пристигам в Пловдив. Вдигаме се на гости на майка и брат ми в Асеновград. Горя от нетърпение да останем сами, вероятно и тя, но сладичко е да си поиграеш с търпението на интимния си партньор. Обича ги тези номера, а аз й съм подготвил по-голям. Макар да е художник, много пъти е отказвала да си прави голи снимки, като че ли това й желание пък амбицира моето да й направя.
Оставаме сами, любим се. По някое време й казвам:

-Искаш ли да си представиш, че си Микаела Арес/сляпата скулптурка, която вижда моделите си с ръце, героинята ни/...

Тя приема с кикот, слага очилата, аз се дръпвам, бъркам в чантата, вадя апарата, но разбира се, бързам.

Чува щракането, едва при третото се усеща. Смъква очилата и ако бях запечатал този поглед....

В изненадата й, в лекият упрек, в смущението си, в желанието си да се скрие, а е невъзможно, да изчезне, но й става смешно и иска да е бясна, и не може, в усмивката й на шегата ми, в израза й на изиграна и наивна, още хиляди, нямам представа колко хиляди настроения в един - единствен поглед, във всичко това имаше далеч повече еротика отколкото в голото й тяло.

Ако бях запечатал този поглед!

Но не! Нали съм си зелен в папарашката дисциплина. В бързината, разбира се, провалих целият си кроен от дни план. Не съм включил светкавицата. Нищо не излезе.

Бива си ме по подобни издънки.

После като отмина емоцията, като се позамислих, а с течение на времето се затвърждаваше, затвърждаваше и напълно потвърди:

Ако бях запечатал този съвършен визуален образ на еротичната пълнота. Щях често да го поглеждам и да остана завинаги в този миг, а той да ми попречи да изживея следващи, подобни, че и по-силни. Щях да бъда заключен в минало, без да желаейки да открия поне такъв, да изживявам неочаквано много повече.

От личния архив
 

Поздравления за поста ! Ще започна с това ,че на 13.08 - имам рожден ден ;) Искренно съжелявам за снимките - жалко;( Но относно тълкуването на завършека на еротичната пълнота ще възразя.Мъжът ми, ме е снимал и мен ,когато гледаме снимките, в нас нахлуват прекрасни чувства от миналото, които ни карат да ги проектираме в бъдещето, та и разкрасим даже ;) Така ,че другия път не забравяй светкавицата !

Невероятен си да описваш многобройните нюанси на едно емоционално състояние.
Каква по-добра снимка на нейния поглед, изразяващ едновременно толкова разнообразни и противоречиви емоции, от твоето описание.
Поздрав!

В описаният случай, все пак е било за добро:) С тази жена сега сме много добри приятели, гордея се с отношението ни един към друг, а и с това, че такава жена ме чете, тя е и загадъчния фотомодел от корицата на "Еротично по коприна", радостно ми е, като си представя усмивката й, като прочете постинга и си спомни, но сме разделени от много отдавна, живея с друга, обичам, обичан съм и съм щастлив.

Така и така не бих запазил подобни снимки, защото го намирам за нередно. Не за друго, а за нейно спокойствие, макар да е ясно що за човек съм и че никога не бих злоупотребил с тях, както са правили бивши гаджета из интернет. Включително и с нашумелия случай с адриналинката.

Както и да е:) Оттук насетне има ли такива снимки, надявам се ценностното ми отношение да е към тях, същото каквото имате ти и мъжа ти към вашите.

Поздрави.

Благодаря ти. :)))

Гледната точка винаги е израз на нашата позиция в живота, нашето собствено възприятие за дадено събитие, стъпълото на духовното ни развитие, на което се намираме в момента. Ако някой прави снимка на събитието, легнал в калта, и обективът му ще е изцапан.
А разказът не се нуждае от коментар. Просто човешките отношения вървят нагоре, всяка нова среща e eдно стъпало и всяко стъпало е изкачване, и с всяко стъпало в душата на човека става по-светло. Поне при мене е така и го пожелавам на всички!
Хубав ден!

Много синтезирано и точно изказа точно това, което си мисля.
Благодаря ти.

Приложих невъобразима изобретателност, за да не се разбере, че снимам. Бях направил така, че в ръце да не държа фотоапарат, а само светкавица. Разбираш, че не съм искал да правя компромати, а да уловя изказът на погледа, понеже си мислех, че ще е хипер-ултра-мега-уникален. Но, мацето не остана очаровано от резултата макар, че според мен имаше отлично попадение.

И последва нещо невъобразимо, в резултат на което мацето се отоплява цяла нощ на камарите снимки, които бях успял да направя през живота си. Ей така - тя, на балкона на третия етаж, стои си величествено като антична статуя послед нощ и ме гледа назидателно как долу ръкомахам като луд и се опитвам със жестове да обяснявам неща, които тя едва ли би разбрала и след сто словесни повторения. Няма да забравя зловещото излъчване на фигурата и изражението й, за които огънят на аутодафето с творенията ми спомагаше в максимална степен...

Истински пожар е била:) Както си я представих, ако можеше да се снима в момента в който изгаря снимките, щеше да се получи нещо изключително...

Доста спомени, май има с такива снимки мрежата.

Поздрави.

Пожар е даже малко недостатъчно да се каже, още потрепервам от ужас. (Днешните феминистки ряпа да ядат, ако знаеха какъв инат жена е) Когато изгаряше, не ми беше никак до снимки, защото все се надявах да не стигне до края. И макар да нямам снимка, съзнанието ми я е запечатало в тази неумолима сцена по-сигурно от безброй други снимани неща. Но май снимката не би могла да включи предисторията на НЕУМОЛИМОСТТА и ужасът на наказанието.

Поздрави.

Жената - клада. Някой ден трябва да напиша такъв разказ :)

Това е слабо проучен феномен. Давай разказа. :)

Ще го напиша, обещавам!

и това прочетох, Стиви.помня :) :)

Ето те и теб:)
Хубави снимки бяха, а ти ги оцени не само като жената на тях, но и като художник!