Някои от отговорите в постинга на Ангелина Пискова: "За плюенето и плюещите" ме подсетиха за нещо отдавна написано по темата. Вместо да се хвърля в мисия невъзможна, да изброявам защо блогваме, а причините могат да бъдат колкото са човешките желания, защото всяко може да намери място в словото и да се изрази чрез слово: от изказването на гражданска позиция, до скука или просто крясък: "Има ме", през всички възможни нюанси на емоционалността ни или интелектуалните търсения, нека да си обобщя: "Защото е краста!"

И нека си го блогна, по най-добрият начин на който съм способен: чрез разказче:

Блогър

Простреляха ме четири пъти. Два куршума попаднаха в сърцето. Нелепа грешка някаква. Да ме бият има защо, но чак да ме убиват, твърде голяма чест. Тръгвам към къщи. Умира ми се, но имам воля. Случи ми се нещо интересно. Това трябва да се напише. Непременно трябва да се напише. Може и на главна страница да излезе. Залитам, гонят ми се стъпалата. Кръвта ми тече, потичат и мислите. Ще бъде гневен постинг. Колко са опасни нашите улици. Как трябва да вървиш с бронебойна жилетка за да има шанс да стигнеш здрав и читав до дома си, макар бронебойната жилетка не може да те предпази да речем от базука или от най-обикновена катастрофа, защото да вървиш из някои квартали пеш се изисква почти толкова кураж и авантюризъм колкото да излезеш на корида. Какво още да добавя? Без коментар. Двадесет и четири годишен съм. Опериран съм от апандисит и сливици, два пъти съм препродавал билети за дербита, веднъж се направих на глупак и се явих на кастинг, за някакво риалити. Преструвам се, че ми харесва повече да пътувам на стоп, за да е по-интересно, но предпочитам да си хващам автобуса. Не чета Кастанеда, но Флойд, слушам. Нямам хриле, но понякога се чувствам като риба на сухо, макар не мога да се оплача от женско невнимание. Не съм скачал с бънджи и от петнадесет години на бой, на годината да се напия най-много десет пъти, и то заспивам. Почти си имам приятелка, казвам: „почти”, защото и тя си има приятелка и се държи напоследък като мъжа, а това започна да не ми харесва, но май тя по-скоро ме мисли за едно от своите момичета, отколкото аз нея, за своето единствено. Имам само една татуировка и съм завършил семестриално. Две пломби и едно административно наказание за хулиганска проява. Съвсем обикновен съм, макар и малко да се зъбя, и виртуално, и реално. На кой му е нужна смъртта ми. Това на нищо не прилича. Възмутително е. Трябва да изразя гражданската си позиция. Не може да се живее така и туй то. Да ме застрелят в десет и половина сутринта. То, че някой ще ме изкара виновен, ще ме изкара. Защо е трябвало да се пречкам пред куршумите? Защо него не прострелят, ами мен? Какво съм се наредил сред оплакващите се, а не направя нещо светът да бъде по-безопасно място? Какво ще отговоря? То, едва ли ще имам време. Дано да не издъхна преди да съм пуснал постинга. Ето, още една пресечка и съм пред къщи. Свиват ми се коленете. Небето се съблича, а голотата под него е толкова нежна. Тръскам глава. Не, никакво умиране преди да съм написал последния си постинг. Реших: няма да недоволствам в него. Ще е за сбогом, ще пратя усмивки на всички, ще пиша, че всичко е толкова прекрасно и още не ми се е заминавало, но радвам се, че изобщо ме е имало и тъй нататък, забравих още какво, но като седна пред компютъра ще си го припомня. Идвам на себе си пред входа. Движил съм се на автопилот. Клюкарките ме гледат възмутено. Мърморят си в какво състояние е била съвременната младеж. Асансьорът пак повреден, а на вратата надпис със спрей: „Добре дошли в ада”. Разминавам се с някой по стълбищата, пита ме „добре ли съм”, не му отговарям за да не текне от устата ми кръв, после чувам: „гати откачалката”. Седем етажа още ме очакват или седем небеса. Избора си е мой, но е ясен. Трябва първо да напиша постинга. Стигам до къщи. Натискам компютъра, не тръгва. Изключили са ми тока. Сега вече ми идва да се гръмна, но съм гръмнат и без друго. Оглеждам се отчаяно. От разочарование не мога да умра. Виждат очите ми нещо толкова хубаво, че не мога да повярвам, че е истина. Треперят ми ръцете от вълнение. Истина е. Просто компютъра е изключен от щепсела. Кога съм го сторил? Сигурно тази нощ, но не помня. Сънувал съм гръмотевици и за да не стане токов удар. Включвам го, натискам, тръгва. Бавно качва пустият му Уиндоус. Не ми остава много време. Изтощен съм, много кръв загубих. Отивам до банята да си изплакна очите, а когато се връщам гледам архангела в стаята. Гледа ме въпросително и си пита:

-Шшшш? Ти къде така?

Над два метра е, ореола му се търка в тавана. С криле като криле. Гледа ме строго. Чудя се какво да му кажа, а той пак:

-Ти, че си застрелян, застрелян си, но какво се правиш на по-застрелян отколкото и без друго си. Къде трябваше да си сега?

-Само пет минутки, може ли?

-Ама как така пет минутки?

Чете в очите ми разочарование, каквото явно и ангелите живели вечно не са виждали и смилява се. Дава ми петте минутки. Гледа ме и не вярва за какво ги използвам.

-Толкова ли беше важно? – пита ме, а аз искам да му отговоря с „не”, но вместо това му предлагам да му направя регистрация. Малко се разколеба, малко се уплаши, но съгласи се.

Правя му регистрация. Сяда на мястото ми. Пръстите му заиграват по клавиатурата, чета на монитора:

„Отидох по работа при един приятел и той ми показа как да си направя блог…”

Отидох да му направя кафе, а той пишеше ли пишеше. След около два часа ме прати за бира. Казах му, че не мога да изляза в този вид. Махна небрежно с ръка и раните ми изчезнаха. Когато се върнах, гледам го бие клавишите, вниманието му изцяло погълнато, а ореола му зачервен от вълнение.

Въздъхнах. Скоро нямаше да ми освободи компютъра.



 

дали ти или ангелът придвиждате клавишите е едно и също. Само че дребнавите куршуми май ги допускаш много близо....
Сега ако обичаш, стани и бъди по-силен!Хайде!!!!

да си се предал!

Усмихвам се, а и когато писах навремето това разказче, също се усмихвах. Някаква сила е блогърстването, излизаща от пределите на обяснимото:)

И не може човек току - така да се предаде.

Не казвам че си ти.Но тук в блог бг някои разбират под това да си блогер значи да се подиграваш със другите.Да им влизаш в компютрите и да разбираш подробности от живота им с които да злоупотребяваш.Но не са много съобразителни.Бумеранга може да се обърне срещу тях.

"Да ме бият има защо, но чак да ме убиват - твърде голяма чест"
..............
"Правя му регистрация. Сяда на мястото ми........"
.........................
"Въздъхнах. Скоро нямаше да освободи мястото ми."

Страхотен разказ :)
Този ангел ще го докладвам на небесните служби по сигурност. Остава и те да блогърстват вместо да си вършат работата :))
Понякога това, което в първия момент ни се е сторило куршуми при един по-внимателен втори поглед се оказва шепа хвърлени грахови зърна :)

Трол - хакерството е навсякъде из мрежата, за 100% сигурна защита никой не може да говори, но не само блогър, а всеки сърфиращ е длъжен да спазва някои правила за безопасност: трудна парола, винаги различна парола за всяко различно място, да не се споделя с никой, лявото ти полукълбо да не знае какво върши дясното, чистене на компа от вируси перманентно, яка антивирусна, сменяне на паролата през определено време и внимателно с личните контакти.

"Понякога това, което в първия момент ни се е сторило куршуми при един по-внимателен втори поглед се оказва шепа хвърлени грахови зърна."

Разкошен афоризъм!

което ме гъделичка всеки път, когато те чета. И което ме предизвика да пиша на времето. Особеното, фино чувство за хумор, което страшно ми допада и ми създава невероятно настроение! ;)))

Ами вчера, изкараха нас които цитирам: "имаме хоби да публикуваме разкази в интернет, не сме блогъри", при това направено от небеизвестния блогър, който реши, че е блогване да публикува твой разказ:)

Усмивки, Хриси.

Хареса ми идеята и подтекста. Браво!

Благодаря ти:)

Не позволявай на дребните души да съсипват твоя талант. Толкова дълбоко и затрогващо е написано. На всичкото отгоре с невероятно чувство за хумор. Поздрав! И слава богу, че не умираме винаги, когато сме разочаровани от нещо!