на Ангелина

Навремето написах този разказ, по друг повод. Една много млада жена, много мъжки защитаваше своя позиция: пред форум, обкръжение, общество. Днес със същият този разказ поздравявам Ангелина Пискова. За силата с която устоява, за дързостта да бъде себе си и своята ИДЕЯ, независимо от агресивното отношение на средата, спрямо нея. Въпреки печалният край на разказа, кредото ми е, че на такива хора е бъдещето, че винаги е имало бъдеще, защото е имало такива хора и докато има такива хора, ще има бъдеще. 


Извън времето си

Двете много се разбираме. Пишем си по интернет. Тя е само с година по-голяма от мен. Би могла да ми е внучка. Много искам да е така. Не й се вярва, че подобно съвпадение е възможно. Иначе не знае кои са родителите й. От думите й разбирам, че света доста се е променил. Аз й разказвам за нашето време, тя не успява. Има проблеми с изразяването. Понякога я подозирам, че се преструва. Не казвам за нея на никого. Как да кажа: имам си приятелка от бъдещето. Имаше хакерско нападение в сайта който влязох. Голямо объркване на лични бележки. Истински хаос и докато се въведе в ред, минаха седмици. Щеше цялата система да се срине. И без друго всички ме мислят за фантазьорка. Не мога да споделя за нея. Нея също мислят за фантазьорка. И тя подобно мен се разбира по-добре с възрастните отколкото с връстниците си, но по-голямата част от възрастните не я приемат така както приемат връстниците си. И двете сме деца – големи и намираме близост единствено с големите деца, но и тази близост се оказва измамна. И двете предпочитаме да стоим пред компютрите си. Нейният разбира се е далеч по-бърз и с повече възможности, но самата тя не ползва кой знае повече отколкото ползвам и аз. И тя е била изненадана, когато видяла, че може да пише в страници заключени преди повече от половин век. Обичам я. Толкова голямо чувство за близост не съм изпитвала. Иска ми се да идем заедно на дискотеката или да покараме велосипеди. Понякога се размечтава и тя. После казва: „стига”. Припомня ми, че може да публикува в сайта, нейни стихове да излизат половин век преди да се е родила, но не го прави. Не, че не я привлича. Кого не би привлякло, то си е един вид безсмъртие, че и нещо повече. Не да бъдеш четен след смъртта си, а да бъдеш четен преди живота си. Изкушението е огромно. Не спирах да я питам, защо не го прави. Имаше случаи, разгневявах я, изключваше се, без да ми каже и чао. Омръзваше й да й задавам все този въпрос. И спрях, защото се боях да не я загубя. Страда от манията, че може да промени историята. Като я гледам в какъв свят живее, това е най-добрата идея, но не мисля, че едни стихове имат толкова голяма сила. Вече – не. Не мисля. Самата аз пиша с по-малко желание. Струва ми се, че всичко е решено. И без мен е решено. Ей, го бъдещето. Разговарям си с него. С едно момиче като мен, но по-нещастно. Усеща се. Искам да направя нещо за нея, тя не иска. Понякога и аз й се сърдя. Ето го бъдещето. От плът и кръв. Не иска нищо от мен, нищо не иска. Нужна ли съм му изобщо. Кара ми се, казва ми, да престана с тези пубертетски изстъпления. Но й нейните си ги бива. Стане ли й криво от нещо, мрак лъха от думичките й. Ще ми изгори монитора от отрицателният заряд. А, не казва дори от какво толкова й е докривяло. Много е потайна. Настоявам да науча нещо за бъдещето. Отклонява все темата. Напомням й, че искам да стана писателка, че не пиша лошо, че съм от малко градче, че съм малко момиче и ми липсва информация. Въображение и вдъхновение имам, но днес, днес нещо трябва да има материални параметри за да има и духовен облик. Казва ми, че не разбира последното. Отговарям й, почти сърдито, че нещо трябва да се е случило, за да бъде прочетено. Няма как да надникна в архивите на Мосад или ЦРУ, а съм малка още за да стана любовница на някой мафиот, за да стигна до тайните му, но дори като порасна едва ли ще го сторя. Пита ме: „Защо?”. Още малко ще се разплача. Как защо? Защото такава си ми е природата. Трябваше вече да ме опознае. Този свят е книга която не разлиствам правилно. Скучен учебник ми е на места, на други просто не се откривам в сюжета, а не мога да се нанеса. Никой не ми дава правото да пиша в него, по-лесно е нейното проникване в сайта в миналото, отколкото моето в книгата на живота. Иронизира ме. Иронизирам я. Приличаме си. Настоявам да ми помогне с информация за книгата. Пак отклонява темата. Проблемът й на двете ни бил, че сме надскочили възрастта си. Добър ден. Не това исках да чуя от нея, но както и да е. Сърдита й съм няколко дни, искам и не мога да я зарежа. После тя ми е сърдита няколко дни и иска и не може да ме зареже. Пак повтаря, че проблема и на двете ни е, че сме надскочили възрастта си.
Защо не е по-дива.
Бих публикувала на нейно място спомените си от бъдещето.
Все пак веднъж, толкова настоявах, а тя, беше пийнала малко, рожден ден на нейна по-голяма приятелка, купон, имало и момчета, станало й скучно по някое време, но беше глътнала някоя и друга нота. Кискаше се. Чувах я, сякаш. Има моменти в които изпитвам усещането, че чувам гласа й. Този път звънеше така както никога не е звънял моят глас и съм мечтала да чуя да звъни тъй нейният. Бързо склони да го направи. Настръхнах цяла. Не вярвах в успеха си. Едва когато видях публикувани приличащите й на разказ спомени почувствах радостта, че съм постигнала нещо.
Кратка.
Намериха се умници които и писаха отзиви с едно благодушно пренебрежително чувство. Наивни, всъщност обясними за възрастта й представи имала за бъдещето. Съветваха я, да промени мирогледа си, а за да пише за бъдещето, трябва да се научи да живее в настоящето.
Разстроихме се. После се посмяхме. После пак се разстроихме. Поне спря да се страхува, че може да предизвика историческа промяна.
Дни след това ми каза, че трябва да спрем контакта си. Учудих се, но не се почувствах тъжна. Усещах, че има право, макар да не я разбирах.
За раздяла, искаше да ми подари нещо. Да ми остане за спомен. Домашен любимец.
Но как, как е възможно!
Каза ми, че могат да се изтеглят предмети.
С моят компютър?! С моята връзка?!
Каза ми, че е възможно. Просто да натисна изтегляне, така както изтеглям снимки. Налудничаво ми се стори, но натиснах „изтегляне”
Котенцето беше в огнен цвят и миличко.
„Трябва да прекъснем връзката си, приятелко. Проблемът ни е, че сме надраснали възрастта си. Грижи се, за Лъв. Той е селектирана порода. Котка – ловец. Още я е нямало във вашето време. Кастрирана е, няма страшно да се кръстоса. Просто се грижи за нея и ще виждаш бъдещето. Част от времето в което живея, ще живее в твоето.”
Буквите се размазаха. Пак ли вирус? Не, не беше монитора. Очите ми. Плачех. После сложих в скута си Лъв и го галих. Унесох се и сънувах, че галя косите й. Под косите й, галя. Галя мислите й, както тя галеше моите. Толкова вълнуващо приятелство беше. Разбрах го едва сега когато приключи. Сигурно ми е внучка. Толкова си приличаме.
Част от времето в което тя живееше, щеше да живее в моето. В моят дом, при мен. Не е утеха за приключилото, утеха за подобно нещо няма, но е вълнуващо чувство.
Лъв беше по-голям още на другата сутрин. Палав и ядеше като истински лъв. Закачлив, смигаше с едното око. Мъркаше в краката ми, обръщаше чаши и чинии. Заставаше на телевизора във величествена поза като украшение. Скачаше и ловеше мухи. И с пъти по-бързо от другите котки растеше. Започна да излиза. Не можех да го задържам. За малко да отворех вратата излизаше навън. Скачаше и от прозорците.
Започна да носи трофеите. Мишки и гълъби. Тя каза, че е селектирана порода ловец. Мислеше си, че ме храни. Трогваше ме, въпреки, че ми беше малко жал за жертвите му които после трябваше да изхвърлям, а можеха да си живеят. Все по-богат започна да става улова му. Веднъж напълни цяла стая с пернати. Казах му да престане. Имах чувството, че ме разбира. Няколко дни го държах под домашен арест, но трябваше все пак да проветря, отворих прозореца и той излетя навън. След малко го видях на кестена. Огнената му козина се виждаше добре през листата. Ядосах му се. Спортен тип съм, хич не ми пука какво ще си помислят. Голямо момиче, а се катери по дърветата. Изтичах навън и ловка почти колкото котка се изкачих по дървото. Огледах се. Преди малко го виждах, сега се скри някъде. Когато видях огнените птици разбрах. Кацна гълъбче и изведнъж птиците се събраха в едно. В тяло на котка което държеше мъртвото тяло на гълъба вече в лапите си.
Селектирана порода ловец. Умееше да се трансформира в жертвите си.
Част от времето в което живееше.
Хванах го сърдито и му казах, че повече няма да го пускам. Но как? Като отмина гнева ми осъзнах, че няма как да стане. Той може да се превръща в птици. А ако един котарак можеш да удържиш в къщи, птици не можеш да удържиш, без да ги убиеш.
А и на нашите? Какво ще им кажа за птиците?
На другият ден още като измяука пред вратата го пуснах да излезе. Наблюдавах от прозореца Лъв. Част от времето й, част от времето й което ловуваше в моето. Сви се на кълбо, изтърколи се. После кълбото се пръсна на птици които накацаха по клоните.
И видях най-ужасяващата картина.
Кварталните котараци които бяха по-лоши ловци. Открили са по-лесен начин да си хванат нещо. Дебнали са го. Очаквали са този момент.
Нахвърлиха му се и от Лъв останаха само перушини.
 

Много красив разказ...Отваряш въображението на хората с разказите си...

Благодаря ти.

каквото и да остане от лъва, той е бил лъв, а не кукумявка или мишок. Благодаря ти за чудесния разказ!

давам линк в моя блог. Казах ти, че няма да го прочета по радиото, обаче в профила си ще го сложа с гордост :)

Щастлив съм и горд съм, че те познавам, Ангелина!
И чакам с нетърпение утре.

И още веднъж - горещо благодаря!

Изпреварилите настоящето биват разкъсвани, унищожавани, заради "различието",
за да не провокират интерес към Промяната...
По-лесно е да се разкъса някой, отколкото да се научат на трансформация от него...

Колкото и да ми е тъжно, споделям, че най-често се случва точно така.

Хубав разказ! Хубаво послание! Понякога е страшничко да си надраснал времето си!
Имах новелка (една единствена), в която жена от бъдещето помага на себе си в настоящето. От всичко, което изгубих при срива на диска, за нея най ме е яд. Не искам да го възстановя, но първият ми ник в интернет е Хели - така се казваше героинята от настоящето.
Благодаря за разказа.
Поздрав и на Ангелина!

Знаеш ли, мисля си, че си чака времето възстановяването. И аз съм губил, при това много. Още с първия ми компютър "Правеца" , с твърдия му диск си отидоха около 3 000 страници. Губил съм и по влакове ръкописи. Някои неща съм възстановил, други: може би ще възстановя, а самата история, за теб е също сюжет. Вече имам два, свързани с теб:)

- този път най-вече на Хел!

Все се разминаваме с нея, като дойда в София и все се надявам, че следващия път ще се срещнем, а сега и че ще възстанови историята си и ще я прочета, защото изостри любопитството ми.

А с теб се съгласявам, че от лъв няма да остане перушина. За щастие това е само разказ:)

Блестяща алегория!
Поздравления!

Благодаря ти. А аз днес си чакам с нетърпение удоволствието. Следващият разговор между Ангелина и съблогър:)

Май не съм по възстановяването. Ако има още неизразена емоция по въпроса, то ще се появи нещо ново. Като се опитам да напиша нещо, защото имам идея, най-често не става. Творбата трябва да е много агресивна и напориста и тогава се появява. Оставям нещата да се случат и хич не се притеснявам, че не съм продуктивна. Писането приемам като една от техниките за оцеляване.
Прав си, историята със срива на диска си е сюжет, още повече че се случиха странни неща след това.
Любопитна съм за двата сюжета, за които говориш - какво в теб се е разпознало чрез нещо в мен. :))

Познато ми е. Писането е изживяване. То се случва, а едно и също изживяване не се повтаря два пъти, просто не е възможно, защото преживявайки го веднъж сме вече по-различни. А и след като сме написали нещо, то с това сме се освободили и от необходимостта. Но все пак понякога "възстановяването"/то не е възстановяване, а нова творба със сходен сюжет/ е възможно, защото друга необходимост е пожелала същия сюжет:)

го видях да се върти, пак го прочетох и пак му се израдвах:)

И не пропусна случая да зарадваш и мен:)