Защото чувствам болката на думите, но сам не мога да бъда думи. За това пиша.
Защото мога да съм част от най-красивата любовна игра, но не и да бъда любовната игра. За това пиша.
Защото мога да бъда реален, но не и да бъда реалността си. За това пиша.
Защото чувствам сладостта на думите и горчилката им. Защото понякога ми тежат, а понякога напомнят на ръбати камъни, натоварени в раница, а тя метната над лявото ми рамо, така, че върховете им да са впити дълбоко в плътта ми. За това пиша.
За да оставя отличителни знаци в лабиринта, по пътеките по които съм вървял и да не се върна отново при тях.
Защото се чувствам длъжен на някой и нещо, а най-вече на себе си и на онзи, който ми е дал няколкото тежки гроша, които не бива да пропилея, а трябва да мина през митниците на ежедневието и да запазя за живота, в който ще ми бъдат по-необходими и независимо дали това е начина или не, с по-добър не разполагам.
Защото нещо ме е наранило и думите изтичат като кръв, която не мога да спра, а май и не бива. С нея трябва да изтече и отровата, а после раната сама ще зарасне. Въпреки, че това може да ме изтощи до смърт е за предпочитане пред по-мъчителната в която да се гърча в болезнени халюцинации, че съм задържал в организма си  нещо което не мога да понеса.
Защото пеперудата е пъстра - тоест винаги съм безумно влюбен.
Защото нямам време да се замислям "защо".
Защото имам правото да се замислям "защо", но някак не ми отива да си кажа, че не си заслужава.
Защото ми е твърде чужда реалността, ако чрез думите не откривах към нея път.
Защото съм суетен и желая чест и слава.
Защото съм твърде суетен и си го признавам. По-скоро не мога да не си го призная.
Защото съм твърде, твърде суетен, толкова суетен, че макар да знам, че това не е най-удачния начин, че не мога да се стърпя високомерно да не се присмея на глупостта си. За това пиша.
За да забравя понякога, че е студено. За да запазя като в камера усещато, че ми е приятно и топло, когато ми е приятно и топло, а това е невъзможно, но това, че го знам, не ми пречи, постоянно да опитвам.
Защото съм пълен лузър. За това пиша. Не за да го забравя, а за да не го забравям.
Защото съм осъден да бъда свободен, а свободата желае избора ми. В и не ми е оставила избор да не избирам, дори когато ми е омръзнало.
Защото дишам.
Защото съм прашинка от една култура, въздушните траектории по които се движа пишат, пишат онова, което преписвам, за да забравя ужаса си, че управлението на полета ми е много ограничено.
Защото се опитвам да разбера дори това, което ме отхвърля.
Защото искам и не искам да го разбера. Защото дори да не искам се налага. Защото трябва да съпреживея онова, което изключва моя живот.
Защото когато нямам какво да кажа, думите в мен, казват и на мен самия, онова което съм пропуснал.
Крещящи птици са, над които не винаги имам власт.
Птици са, които нямам право да държа в клетки, защото не са декоративни птици и умират. Искат небесата си и своя полет.
Защото съм страст, която рисува с върха на пергел, по собствената ми настръхнала кожа сърцето което разпилявам във вятъра.
Защото утре ще умра, независимо колко десетки години означава това утре и няма да мога да пиша.
Защото няма да оправя света, но мога да споделя своя.  
Защото, ако разбера, че не си е заслужавало, искам да понеса по-тежка присъда, че съм пропилял в нещо излишно живота си. 
Защото и това, което сега написах, до болка искрено, не е истинския отговор на въпроса "защо". 


Новият ми роман: "Убийство в социалната мрежа", може да бъде издаден, благодарение на твоя глас, тук. 

"Защото дишам" - и само това "защото" е достатъчно:)

Човек си, който усеща това:))))

Prekrasni otgovori na edno..za6to''!
No i te ne sa edinstveni..:))))Vsu6tnost kazal si go v poslednoto izre4enie!!
Pozdravi!

Когато спра да пиша, сигурно ще имам отговор. Но това ще стане изглежда тогава, когато или имам отговори на всичко или нямам отговори на нищо.

Поздрави, Миледи.