Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.09.2011 11:43 - Български кървав кючек /още един откъс/
Автор: cefulesteven Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1803 Коментари: 2 Гласове:
32


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Писах няколко реда в предишния постинг от които става ясно, защо публикувам текста в "Лични дневници".  Както преди година, така и сега, макар да е започнало да се сбъдва, се моля да не се стига до там. Не го пожелавам ни на българи, ни на цигани.

двадесет и трета глава

Ясен се опомни като в червата на Железния звяр, за който брат му бълнуваше. Емоцията им като че ли завладя и него. Те не просто нападаха, те отиваха към смърт чрез нападение. Тържествуваха, тресяха се в екзалтацията си. Стигнаха пред огромната къща. И тези, които имаха оръжие, откриха огън по нея. Другите просто танцуваха, пееха и подскачаха.

Човекът точно зад гърба на Ясен се свлече. Ясен не разбра, че за един миг Ели е отклонила прицела си от неговите гърди към тези на стоящия до него. Веднага след това падна един от другата му страна. Ясен бавно се запровира през гмежта към дома си. Стараеше се да не изглежда съмнителен. Беше кошмарно, все едно се мъчеше да плува в блато, от което се протягаха ръце на полуживи трупове, блъскаха го и го сграбчваха, дърпаха го надолу, отклоняваха го във всички възможни посоки. Миришеше му на всички видове зарази. Потъваше в социалния разпад и в един миг му се искаше да бъде като тях, за да не го ужасява и да не го отвращава толкова собственото му положение. Нямаше да го пуснат навън – дърпаха го към дъното на казана. Никой нямаше право да изплува. Да се спаси, да бъде различен, да има лице. Масата, която разлагаше. Макар да беше човешка, в нея нямаше нищо човешко. Тя нямаше цвят на кожата и език, говореше страстния език на неизмеримата радост и на омразата. Десетки ръце се впиваха в раменете му, дращеха лицето му, съдираха дрехите му. През кафява мъгла виждаше беззъби усмивки и проядени от болести тела, обезобразени от всевъзможни белези лица. Старчески лица като маски, нахлузени от деца. Детски лица у грохнали старци. Лица, непринадлежащи на етнос и култура, а на ъгдърграунда - скришния склад на всички етноси и култури. Боботеща маса с мехури, пръскаща заразена плът над адския съд. Никой и никога не може да излезе чист от нея. По-добре да се разложиш и да забравиш, че някога те е имало. И Ясен би го направил, би го направил... Би останал сред тях и би загинал още тази нощ в сблъсък, който не разбираше, но мисълта за майка му, за нуждата й от него го водеше към къщата им.

Мария вече се тресеше от тревоги по момчетата си.

- Къде е Явор! – извика пронизително, неспособна за втори път да изживее неизвестността му.

- Добре е доколкото може, нали си го знаеш – ведро й рече Ясен. – Отиваме при него, по-сигурно е. Сега излизаме, навън има много побеснели. Не им обръщай внимание, върви спокойно.

- Стреля се! – изхленчи уплашената жена.

Синът й я прегърна нежно и здраво.

- Да вървим.

Прекосиха двора много бързо. Сблъскаха се с две биещи се мургави момчета, но те бяха твърде заети един с друг, за да им обърнат внимание. Нямаше ги и кучетата, при започване на престрелката се бяха пръснали. С периферията на зрението си без да обръща глава Ясен забеляза неколцина цигани да заливат с туби къщата на Надежда

„Добре, че я извадихме и не се барикадирахме при нея.”

Повтори го на глас, за да чуят и останалите, още щом стигнаха в работилницата.

- Вчера се опита да вали, дано е намокрило – като че ли Надежда не искаше да изгуби надежда, че ще спаси нещо ценно от покъщнината си.

- Сухо е – сухо отвърна Ясен, - а и те изляха най-малко двадесет туби. Ще се отровят от изпаренията, толкова силно мирише.

- Не разбирам, война ли става? – попита Мария.

- Там ми е дневничето. Аз не помня, разбирате ли, не помня. Описвах остаряването си. Така, както други го изживяват. Изгори ли, все едно от млада съм станала стара за миг, без да е имало нищо друго.

Ясен наведе глава. Едва ли щеше да й стане по-леко, ако й каже, че и неговите ръкописи са унищожени.

- Ясно... – разбра мълчанието му старицата.

Стана мрачна за миг, но бързо се усмихна:

- Сигурно така е трябвало.

Престрелката спря за кратко, после пак я подновиха.

- Кучето ми ще изгори ли? – попита Явор.

- Куче ли имаш? – зачуди се Ясен.

- Едно като доберман, все ми се зъби, но това е моето куче.

- Навън има само помияри – Надежда прозвуча колебливо.

- Да, само помияри, докато не ги разпознае щастието им или Господарят им – многозначително отвърна Явор. – Това е моето куче.

- Нямаше кучета, изчезнаха с началото на изстрелите – опита се да го успокои Ясен.

- Къде си тръгнал? – скочи Мария и препречи пътя на Явор.

- Отивам да си прибера кучето.

- Мръднеш ли, идвам с теб! – ултимативно каза майка му.

- Вижте, така и така трябва да огледам наоколо. Затворени сме като в капан...

- Мръднеш ли, идвам с теб! – повтори изстрадалата жена и в следващия миг не позна интонацията на сина си, говореше й друг.

- Ти ще стоиш тук! Аз... трябва да направя нещо важно.

Този твърд младеж нямаше нищо общо с примирилото се с болестта си, лекуващо се нейно момче. Този глас имаше власт и я плашеше.

Ясен си припомни как го погълна тълпата. Ако се случеше и с Явор, той нямаше да може да излезе от нея. Лесно се влияеше, а в случая беше немислимо трудно дори за много устойчив психически човек да излезе от масовата психоза.

- Тя няма, но аз ще дойда.

- Момчета – извика Надежда, – не ни оставяйте сами!

- Едва ли ще се бавим – спокойно й рече Явор, без да си има и най-малка представа какво ще последва.

 

Железния звяр търсеше символа си. И си спомни къде има сърп!

 

Пиеха, блъскаха се и заливаха с бензин. Давеха се и кашляха от изпаренията му, но бяха толкова екзалтирани, че не си даваха сметка какво правят. Един даже беше и със запалена цигара в устата. Бяха четирима. Явор се втурна с крясъци срещу тях. Беше толкова изненадващо, че Ясен напълно неподготвен побягна след брат си. Лумпените почти нямаха време да реагират. На метри от тях Явор приклекна. В момента се намираше точно в тази дупка в паметта си, където се намираше сърпа. Докато буташе черешовото топче, за да го използва като таран, с който да разбие вратата, едва не се беше препънал в захвърленото оръдие на труда. За части от  секундата и бързо забрави за него, но сега си спомни. Грабна го от земята. Циганинът му налиташе, когато се изправи и с един замах преряза гърлото му. След скок и втори замах със сърпа стори същото с още един от четиримата. Един вдигаше автомата си и беше на около седем метра, когато Явор запрати оръжието си срещу него. Като бумеранг сърпът разпори въздуха. Острието попадна в окото на противника му. Хвърлен с голяма сила, сърпът проникна много дълбоко. Проби полумесец в мозъка и остана да стърчи само дръжката. Циганинът постоя около тридесет секунди прав - омразата, глупостта, болката и изненадата бяха в такава абсурдна смесица, че представляваха най-странното изражение. Същото онова, което Явор диреше из селските кръчми, за да го нарисува в скицника си с шаржове.

Ясен със скок повали четвъртия противник. При сблъсъка онзи изпусна цигарата си в бензина. Падна в локвичка и веднага угасна, но още димеше. Циганинът, значително по-силен от Ясен, го преобърна. Стисна го за гушата. Явор спокойно се огледа. Хареса си откъртена част от дървената рамка на прозореца на Надежда. Имаше пирони и остатъци от стъкла по нея. Взе я и я стовари с все сила във врата на душещия брат му. Пироните се забиха и отчупената дъска остана да стърчи от гърчещото се в последни конвулсии тяло.

Зилът с бронираните стъкла се блъскаше във вратата на замъка. Двамата братя се спогледаха:

- Не знам кой от двамата е по-лудия?

Грабнаха по един автомат от вече мъртвите цигани и прикрити зад ъгъла на къщата, откриха огън. Изненаданите войници около нея представляваха на открито лесна мишена. Двама паднаха, останалите се разпръснаха.

Тогава водачът на машината реши това, на което братята се надяваха – насочи камиона към тях. Преди бавно пълзящото чудовище да е стигнало до тях, успяха да напоят доченото яке на Явор с бензин. Увиха го около първото дърво, попаднало им под ръка. Бързо се отдалечиха и когато камионът започна да блъска с острия си шип вратата на къщата, запалиха импровизирания факел и го запратиха към напоената с бензин земя. Експлозията след секунди беше толкова силна, че ударната вълна ги повали и леко обгори косите и брадясалите им лица.

 



Гласувай:
32



1. desilazarova - Направо настръхнах! Наистина с...
25.09.2011 16:23
Направо настръхнах! Наистина страшно!
цитирай
2. cefulesteven - А реалността може да е и по-ужася...
25.09.2011 16:43
А реалността може да е и по-ужасяваща! Дано не става!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 8405520
Постинги: 4392
Коментари: 35627
Гласове: 112535
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031