Писах го преди година. Побързаха да ме обвинят в ксенофобия и какво ли още не. Написаното започна да се сбъдва, все още се надявам да не се сбъдне докрай. Случващото се в Катуница е една малка част от случващото се, което не получава гласност. А аз не желая ни на българи, ни на цигани да продължи. Публикувах вече откъси от романа, ще публикувам още един или два. Дано, дано не се стигне до там. Но сега, преди изборите, защото всички знаем как се печелят на места, с гласовете на циганската маса, която следва волята на "бароните", вече нечии ръце и бюлетини се нацапаха с кръв. Да припомня и че историята е вдъхновена от действителни трагедии, разиграли се преди ексцесиите в Катуница. 





двадесет и втора глава

 

 

Атаката започна малко след това. И започна с огньове. Високи огньове на петдесетина метра от замъка, които озаряваха наоколо, а около тях танцуваха.

- По-добре за нас – прецени Койота. – Виждаме ги по-добре, отколкото те нас.

- Красиви са! – рече Марина, но възхитата й от зрелището не трая дълго. Музиката се обърна в ревове. Проехтяха първите изстрели, като че ли без посока. Всички в укреплението заеха старите си места. Изключение направи Ели, която този път отиде до периферията на покрива, подготвена вече да се бие. Мислите я връщаха назад към нежното изживяване. Бягаше от тях, чувстваше се глупаво и глупава. Рече си само, че след това, което е изживяла, е подготвена вече да умре. Дори си отбеляза, че така преживяването ще остане идеално, иначе бавно, бавно ще губи ореола си, докато се превърне в една от обичайните пошлости в живота й. Така си го каза, не че беше имала чак толкова време, за да извърши чак толкова много пошлости в живота си. Иван пък се мъчеше да се примири със себе си. Криво му беше, а още по-криво му ставаше, като осъзнаеше, че му е криво. Чувстваше се малко унизен, а не искаше да си го признае. "Хубави кучки колкото си щеш. Това им е хубавото, че са кучки." Първите изстрели го излекуваха от душевните терзания. Настръхна като коте. Доста повече го беше страх от предишната вечер. При това не беше човек, способен да владее страха си. До този момент не създаваше проблеми само защото не осъзнаваше добре какво му се случва и все още приемаше всичко малко като на филм. Държаха го алкохолните градуси. От няколко дни пиеше редовно по малко, толкова, че да не отрезнее. Не можеше да му се отрече - притежаваше вродената дарба на стар пияница, но за разлика от старите пияници му липсваше опита и натренирания организъм и алкохолът скоро щеше да му направи някоя шега: или напълно да спре да му действа като успокоително, или да му прилошее, или - най-вероятно, да го доведе до нервен изблик, след като толкова дълго го пазеше от съвсем естественото за подобен момент напрежение. Изпитваше силна необходимост да пие още, но последния път Койота го прасна през ръката.

- Двеста грама – смигна му. – Толкова се дава преди битка.

Пламен предложи да заключат Ани, за да не излезе пак на покрива, но тя се закле, че няма да го стори. Разтрепери се цяла, запищя, че ще я стегне клаустрофобията и ще отвори щорите. Умоляваше дълго, почти плачеше. Каза, че е достатъчно разумна, а предишната нощ просто го почувствала. Знаела, че ще успее, но сега е също толкова сигурна, че преди да се е показала, ще я направят на решето. Койота се разколеба и я подкрепи:

- Не ни трябват ужасени жени. Заключена ще е по-опасна. Пък ако толкова й се иска да я убият, да я убиват.

Пламен не настоя, също се колебаеше дали е правилния подход. Когато започнаха изстрелите, малко съжали, че не е проявил сила, защото сега част от вниманието му беше отклонено към момичето. Сигурен беше, че още по-разконцентриран е Тони, който имаше и доста важна бойна позиция. Хубавото беше, че Ани показваше, че няма намерение да отдели и на педя главата си от пода. Легналата до нея Марина я беше прегърнала.

Вън ставаше все по-шумно. Биеха тъпани, надуваха кларинети и тромпети. Свиреха няколко различни мелодии едновременно. Беше брутална какафония, пародия на цигански романси и кючеци. Отвън започнаха с автоматични изстрели. После се изля канонада от всевъзможни огнестрелни оръжия. Положението с по-добрата видимост откъм замъка се обърна с появата на фаровете. Около десет возила светнаха едновременно и фигурите на нападателите се изгубиха зад светлинния щит. Пламен започна да стреля по фаровете, като не даде и един неточен изстрел и продължи с изстрели по фигурите наоколо.

“Не ти ли се сбъдва мечта? Да стреляш срещу агресивни лумпени, а това, че някой може и да ти потърси отговорност, да ти е много малък проблем” – каза му с усмивка Койота преди час и Пламен се направи, че не го чува, но въздействието на думите прояви силата си в този момент. Колкото и противно да му беше да си го признае, Койота имаше право.

А иронията му, да: иронията му - на този престъпник, на тази отрепка, която по садо-мазохистичен начин се наслаждаваше на положението и се опитваше да го овладее в своя полза, като се гавреше с всички, иронията, основателната ирония в тези думи на този асоциален тип, на това безпринципно лице, пълен социопат, извади от кожата Пламен. И Пламен не чувстваше, не чуваше, не обръщаше внимание на куршумите, които свиреха покрай ушите му. Без да преценява добре ли е прикриван или не, излизаше под обстрел, за да даде изстрелите си. Без да пропуска. Като на стрелбище.

- Виртуоз! – изрече с възхищение Койота.

Ели, освободена от памет, усмихната витаеше като божество край огньовете. Не мислеше, назад бяха разкъсаните спомени на едно объркано дете. Чудатите му мисли и налудничавите постъпки, заключената клетка и утешението му в прегръдките на почти непознат мъж. Спря дъх, натисна спусъка. Едрият циганин се строполи до огъня.

- Не биваше да пееш фалшиво.

Зареди. Сигурна беше, че не я виждат тук. За страх, страхуваше се да изпита. Сега беше самото съсредоточаване. В настоящето. В мига. В избавлението от тревоги по бъдеще и съжаления по минало. Натисна спусъка. Второ тяло се свлече.

- И ти ми се струва, че пееш фалшиво.

Зареди.

Ани се опита да се изправи. Марина я притисна към пода.

- Обеща!

Мазилка ги засипа. Още от предишната нощ изглеждаше, че каквото е имало за чупене с куршуми от единствения неукрепен с бронирана щора прозорец, вече е изпочупено, но сега с ужас под падащи предмети и остатъци разбираха колко много още можело.

Пламен подскочи все едно го улучиха. Марина изпищя.

- Само ме облиза, спокойно.

Смени пълнителия и отново откри огън.

Отвън престанаха да стрелят. Оттегляха се.

Пръст, зрение и цел. Това беше Ели. Собственото й сърце беше далечен съсед, който и говореше нещо неясно през прозореца си от оня свят. Но Ели не беше себе си, за да се вслуша. Пръст, зрение и цел. Това беше Ели. Пръстът на съдбата. Натисна спусъка. Следващо тяло се свлече.

- Защо обърна гръб на журито? Това е неучтиво.

Зареди. Натисна спусъка.

- И ти си неучтив! Вън от нашето състезание.

Лолита. Онази кучка Марина си помисли, че й открива голямата тайна, че наричат Флоберката “Лолита”, но тя не знае какво е да почувстваш Лолита, да слеете раменете си в едно, да споделите едно докосване, да притаите двете дъх, преди да го изпуснете в глухо огнено дихание. Да слеете телата си, смъртоносното си изящество, преди убийствения си поглед и милувка. Над Зло и Добро, без Минало и Настояще, в тихото тържество на спотаената страст, която решава въпроса на живот и смърт.

Зареди. Не на покрива на замъка се чувстваше, а на покрива на света, на своя плен и своята тлен. Богинята с огнените коси. Излъганата малка мръсница. Всички останали етапи на жената, заели разстоянието между едната и другата. Натисна спусъка:

- Не се танцува с бутилка!

Нападението беше спряло, а тихите изстрели на малокалибреното оръжие не се чуваха. Щеше да продължи със смъртоносното си занятие още дълго, но тълпата се отдръпна на голямо, за липсата на оптичен мерник и възможностите на иначе прецизната пушка, разстояние. Тогава обърна внимание на мунициите си и разбра, че е останала само с два патрона. Наум сметна и съобрази, че е вече на челните места сред световните серийни убийци. Тръгна с нежелание към таванската. Трябваше да намери патрони. Бяха свършили от нейните, поставените при останалите муниции в оръжейната, но си спомни, че първата вечер, когато Койота я прати за отлежалото уиски, видя в шкафа, няколко кутийки патрони за флоберка. Дано да бяха пълни.

Излязла от транса си, залиташе. Чувстваше се много тежка и тромава. Замая й се свят, като си представи кръвта. "Пазя живота си! И този на останалите!" Буца засегна в гърлото й. Изпълни мястото на обзелата я преди минути наслада. Строполи се по стълбите и си помисли, че ще умре.

В този момент атаката се поднови. Срещу замъка пълзеше пъшкащо чудовище. Двама или трима безумци танцуваха, стъпили върху него. Въпреки крясъците им и песните, ръмженето му се чуваше.

Тони си помисли, че сънува. Пламен - че насреща им иде танк. Иван изпсува, а Койота изрече:

- Тези са полудели! Сега започна купонът!

Чудовището беше стар руски камион “Зил - триос”, заварили бяха върху стъклата му стоманени плочи, а в предната част - огромен шип. Стреляха по камиона, а изстрелите със звън отскачаха от бронираните му повърхности и чудовището невъзмутимо, без да промени ход, продължаваше да пълзи напред.

Ели се изправи на крака. Претърколила се беше по стълбището цял етаж. Шумът от изстрелите я съживи и с няколко подскока се озова в партера. Тъмно беше там, пипнешком затърси мястото.

Тогава камионщш взе да блъска шипа във вратата. Ели даже не разбра какво става. Само чу оглушителния трясък и й се стори, че цялата сграда се руши. Направи крачка назад. Препъна се в нещо, падна, хвана се за косата и започна да пищи. Вратата се разпадаше. Хвърчаха навсякъде парчета. Едно я удари в темето. През все по-широките пролуки нахлуваше светлина. И с всяко следващо блъскане ставаше все по-ярка. Ели се опитваше да излезе от себе си и пищеше все по-силно и по-силно. Пламен извика нещо и тръгна да види какво става. Марина застана на позицията му, а Ани хукна нанякъде.

Пламен стреля съвсем безсмислено срещу отворите в рухналата около вратата стена. Отвън му отвърнаха с изстрели, а един куршум се заби в гърдите му. Възкликна учудено. Беше се почувствал обречен, но се зачуди сега ли трябваше да се случва. Даже мислено се обърна към провидението: "Ама за днес ли е било!"

Залитна, набра сили. Метна на рамо гърчещата се и пищяща Ели и успя да изкачи стълбището до етажа.

Вратата се разпадна. Всички се подготвяха за отчаяния бой, но точно тогава, кой знае защо, камионът тръгна малко назад, зави и потегли към къщата на бабите.

 

 

за съжаление не ги слушат.

Валя

Тогава показах и десетки материали, писани от мои приятели, криминални репортери, за случващото се в плевенските села. Седем от героите ми си имат реални прототипи. Направил съм и да оцелее една от убитите в действителност възрастни жени.

Преди седмици, по сред бял ден, в заведение, в самия център на Плевен, пак имаше масирано циганско нападение. Сега не ми е времето и мястото да пиша подробности, но случаите стават все по-чести.

Преди време написах постинг по темата, че никой не може да търпи вечно. Тогава ме обвиниха в расизъм. Същото изкривено приемане на нещата се пробутва на много места. В Катуница видяхме логичния резултат.

И докато е такова положението ще става още по-лошо и за самите цигани. Защото обикновените хорица сред тях, живеещи почти като скотове са се превърнали във васална собственост на босовете си.

Не е расизъм, а човеколюбие да се признае, че има проблем, сериозен етнически проблем, по който трябва да се работи.

Грозни неща. Трябваше да са преодоляни отдавна.

Много грозни! Има обаче хора, които се възползват от това, че други съществуват по този начин. Знаем кои са, те и наближаващите избори ще спечелят, чрез цигански гласове.

в Катуница. Дано не се повтаря.

че този проблем съзнателно не се решава от политиците ни, защото на всички тях им трябват циганските гласове. И тези цигани трябва да се държат в едно полумизерно съществуване, за да се купят евтино преди изборите.
За цар Киро и деянията му, както и за всички цигански барони, са отговорни всички политически сили без изключение! Може би не знаят как е натрупал състоянието си? Може би не знаят какви ги върши? Може би не знаят какви действия поощрява?
Откога се говори за този "цар"? Аз лично си спомням, че някъде от 90-те години. Това колко прави?

Не е само в Катуница. В плевенските села открай време е ужас, при това нищо не получава необходимата гласност. Мечка, Бръшляница, Опанец...Все имена на села в които се е разигравал в не толкова остър вариант "българският кървав кючек". Хората живеят в ужас. От години. Зле е било положението и в Буковлък, но кмета реши проблема на своя територия. Той си знае как.
Преди седмици посред бял ден, в заведение, в самия център на Плевен, тумба цигани въоръжени с подръчни средства, потрошиха една луксозна кола и се опитаха да си решат с насилие, някакви си проблеми със собственика й. За щастие този път не ставаше въпрос за случаен човек, а такъв, който лесно няма да даде да го тормозят.

Така е из цяла България, всички помним случая с убития Боби в "Захарна фабрика" - още един случаи, който за разлика от повечето получи необходимата гласност.

Но, ако така продължават нещата, черния ми роман - предупреждение, някой ден, недай Боже, може да изглежда като твърде розово, добро пожелание, сравнено с ужаса, който ни е сполетял.

Асеновградчанин съм, виждал съм чертозите му. Не може да се сравни никой в Бояна с тях. Ясно, че са незаконно строени, а собственика им е най-малко в данъчно нарушение, защото едва ли е декларирал средства, които да му разрешават подобно охолство.

Напълно подкрепям, което каза.

Малка забележка към колегите от всички телевизии, които гледах. Подпалената тази вечер постройка не е барака за охранител, а КПП.

Нека да си направят хората сметка, за какво иде реч.

И отправям апел към всички. Не гласувайте "за", а "против", всеки за който знаете, че се ползва с цигански гласове. В различните региони са представители на различни политически сили. Вие си знаете, кои са. Против тях, защото иначе ада ще продължи.