Имаше си съборетина и й се присмиваха, че е празен двора й, че едно цвете не е посадила,

а пари за посеви нямаше

и в гръдта й цъфтяха цветята на болката,

огнени блондинки с отровен език,

отдали се на дива тръпка танцьорки,

шеметни красавици с жесток нрав

и разголена гръд,

фриволни ухания,

пръснали дрехата на скучната истина,

че ги няма.

 

Имаше си съборетина и дори в птичият глас, разбираше упрека, че едно цвете не е посадила,

а биха й пели,

ако имаше клонче за тях, на което да свият гнездо,

виждаха отдалеч безделниците напуканите й стени,

че нямаше я крепостната стена на красотата,

да отвлече вниманието на насмешката

и само в гръдта й цъфтяха цветята на болката,

огнени блондинки с отровен език.

 

Имаше си съборетината и калта пред нея, грозно квакаше в краката й и дори този глас я обвиняваше, че едно цвете не е посадила

и цял свят прави грозен със себе си

и в гръдта й цъфтяха цветята на болката

и тя сряза вени, за да ги освободи от себе си,

кап,

кап,

кап,

капеше кръвта и земята я поемаше,

кап,

кап,

кап,

капеше кръвта и се превръщаше в семена,

отказа се да мре,

нейните цветя, никнеха в градината,

пустата и празната,

онази за подигравките,

онази която правеше и птиците хора,

които я поучават,

онази която и калта правеше критик

на живота й,

кап,

кап,

кап,

капеше кръвта, всеки ден тя развързваше бинтове,

гладна бе земята, жадна, повече живот искаше,

кап,

кап,

кап,

пренасяше го в жертва,

да цъфтят блондинките,

онези с отровният език,

танцьорките,

 

смееха се и играеха,

по-красиви бяха,

в нрава нямаше жестокост,

 

дивни се разгръщаха,

на любов ухаеха,

погледи от всякъде привличаха,

 

влюбени момци крадяха ги,

тя се радваше,

снимаха ги странници,

митове за тях се носиха,

 

кап,

кап,

кап,

жадна бе земята,

гладна,

 

всеки ден я хранеше,

поеше, гаснеше,

 

по-красива ставаше,

на цветята си приличаше,

горчеше й, че мре,

повече от всякога обичаше живота,

но какво е без цветята,

капеше кръвта, всеки ден тя развързваше бинтове...

тази толкова човешка душа,

тази толкова човешка същност...

 

До нощта в която, съселянин  

уж пиян, уж случайно, уж изпусна в двора й

черният си шопар

и той потъпка цветята й,

 

до следващата в която, друг,

уж пиян, уж случайно, уж изпусна в двора й,

черният си шопар

и той потъпка цветята й,

 

до следващата в която,

нямаше вече цветя, а грухтяха шопари в двора й...

 

и утринта в която

уж забрави, но не намираше смисъл да развързва бинта,

но вече не цъфтяха й в гърдите й,

цветята на болката,

цветята на болката,

само злъчта пускаше плевели,

те растяха ли, растяха във гърдите й,

докато една сутрин я намериха,

обесена в плевнята,

на собствените си плевели...

Мисля си, че идеята би била по-добре пресъздадена ако бе в проза. Разбира се, това е само моето мнение. Иначе - поздравления! Припомних си една малка книга, сборник разкази от Никола Статков "Лъжата, че си живял.." Би ли я прочел ако не си я? Тя е докосване до струните на човешката душа, което не се забравя.