Въпросът беше за църквата. Тази беше винаги тъмна. Беше свързана с Левски, в двора имаше музей. Тук бяха посрещнали руснаците през 1877г. Но беше тъмна. Сигурно така съм я запомнил. В другите имаше светлина. И тук горяха свещи, но беше тъмна.
Бабите се събираха и носеха на едно бедно семейство. Как така бедно семейство, та това е 1976г. или там някъде? Да бедно, много деца, баща, сигурно болна майка. Набожни и бедни. Бащата май го биваше да работи само с жена си. И то в библейския смисъл. Но бабите носеха. На мен ми беше странно. Защо няма работа, тези деца, дето приличаха на всички ни, защо нямат дрехи и джобни. Държавата нали е добра и чиковците от манифестацията помагат на децата.
Аз бях там, видях го. Сегашните бедни могат само да завидят на тяхната нищета. Сегашните са други. Те завиждат за много неща.
А аз имах. Така си мислех. Записах се на лагер, летен, в Обзор, пионерски, с приятелите от класа. През юли. През август щях да съм на море. С нашите. Пак за щастието.
Там се искаха бележки за доходи на родители, справки бюрократични. От тях зависеше таксата. Нали онея от трибуната помагаха на децата. И какво стана. Не отидах. На лагер, летен, в Обзор, пионерски, с приятелите от класа. През юли. Имах бележките. Но М. нямаше дя я заведат на море. Три деца. Разведени или развеждащи се родители. Чиковците от трибуната щяха да и платят всичко. Сега му казваме социално слаб. Тогава нищо не му казвахме. Вдигнах ръка. Отказах се. Да иде М. Аз през август щях да съм на море. С нашите.
Повече никога не се записах на лагер. Пропусках всичко. Официална и неофициална част. Пионерски огньове и лагерни любови. М. Ходеше. Винаги. После трябваше да наваксвам. Тичам и досега.
Е, после какво ли не стана. Гимназия, армия – 2 години нали, Софийския, промените, Стандарт, семейство. Видях и бедни, може би богати с пари, видях хора и подобия, имах, давах, вземах, нямах. Нали знаете, в живота е важно повече да даваш, отколкото да вземаш /бате Гошо Минчев ”Музикантска съдба”/. Но не знаеш кое е даване и кое е вземане.
Дойдоха и си отидоха лица покрай мен. Останоха сенки, идват понякога у дома.
Останаха мигове. Те са винаги в теб. И да не искаш да ги виждаш и чуваш.
Баба я няма. И не само тя. Църквата е тук. Сега дават, даже може да стане и задължително.
Аз не ходя. И не водя.
