Пустинята на духа
Някъде далече, пустиня се ширеше, каменна,
от човешки крак, все още девствена,
мъртвите й камъни нажежени блестели,
живот там нямало, небесата й горели.
Попаднал, там скитник: ранен, уморен, сам
и нямал надежди в тоз край обгорян,
но борбата за живота, дарила го с живот
и тръгнал той залитащ под огненият свод.
Със камъни се хранил, на камъните спал,
под слънцето изгарял, но пак оцелял,
живеел защото, не знаел защо,
живеел с каквото, не намирал добро.
Съхнел и падал под горещите лъчи
и бавно гаснел огъня в уморените му очи,
но в един от дните му, между скали обгорени
съзрели цвете очите му уморени.
Сринал се и паднал, веч разбрал защо
животът не го напуснал е, и тук търсил е какво,
в мъртвата пустиня живеело е то,
мъничко и крехко, макар и едно.
Заради него беше скитал,
заради него бе живял,
заради него се бе мъчил,
заради него оцелял.
И вече спокойно можел да умре,
за миг дори помислил, че това ще е добре,
но не било в стила му, да стори това,
макар да бе постигнал на живота си целта.
Нещо не пасвало, точно той да умре
и посегнали към цветето, копнеещите му ръце,
надявали се да открият единствената жива плът
в мъртвата пустиня, на края на своя път.
Но в мига фатален изчезнало безследно то,
скитника се сринал, крещейки: "защо",
облак го загърнал, тихо промълвил:
"Животът е абсурден, би ли продължил"
Отново сам скита,
отново сам търси,
отново се взира и
веждите си въси.
Дали ще открие, своето цвете,
сред мъртвите камъни, жива душа
може би не ще успее,
знам ще търси отчаяно...
а успехът е съдба.
1989
Много съжалявам, че нямам вече от онази първа стихосбирка, в която беше включено. Днес много ми се искаше да ти я подаря, още преди отзива ти. Като прочетох твоя постинг за учителката ти. Просто има души, които опазват. И ми се искаше тази младежка стихосбирка да я имаш. Но поне стиха ще остане...
Благодаря ти, Фараоне...Поздрави. Много, много ме зарадва.
